РЯДКО МРАКЪТ И СВЕТЛИНАТА СА СЕ СБЛЪСКВАЛИ ТОЛКОВА РЕШИТЕЛНО...част 3

02 Септември, 2018
0 коментара

Между мистика и безверника се е водила винаги борба. Днес тя е особено силна. Изглежда, че наближава някакъв решителен час, съдбоносен за една от двете страни. Там, на полюсите, се чуват странни викове, каквито човек не е привикнал да слуша.

Едните казват: „Ние дойдохме – милиони безбожници, езичници и атеисти, биещи чело в ръждивото желязо, в полето вси дълбоко да се помолим Господу Богу. Излез – не из звездното, нежното ложе, Боже железни, огнени Боже – не Боже от Марс, Нептун или Вега, в простора далек: сам между нас излез, яви се, слез Бог от месо, Богът – човек. Во име твое на бой ще въстанем – в гръм, в дим ще полетим! Глада насити! Време е в бой да вдигнем гърди! Куршумите тракай! Бий паплач несмела! Во всякой, що бяга, гръмни парабелум!“ (Владимир Маяковски; из поемата „150,000,000“)

А на другия полюс се разнася молитвен глас: „О, Животе на моя живот, ще се стремя винаги да пазя тялото си чисто, защото знам, че върху всеки от моите членове почива Твоето живо докосване. Ще се стремя винаги да пазя от лъжа мислите си, защото знам, че Ти си оная Истина, която пробужда Светлината на разума в моята душа. Ще се стремя винаги да прокуждам всяка злина от своето сърце, та там да цъфти обичта, защото знам, че Твоето живелище е в тайния олтар на сърцето ми. И мой стремеж ще бъде да Те откривам на хората в делата си, защото знам, че Твоята мощ ми дава сила да действам.“ (Рабиндранат Тагор: „Гитанджали“)

Вие ги чувате: единият вика някакъв „бог от месо“, бог в човешки образ, и зове людете да възстанат на бой в негово име, да пият кръв, да ядат плът, да убиват когото видят. Другият, напротив, дава в името на човешкия род и на своята обич към него обет – да пази чисти помислите и поривите си, да прокужда всяка злина от сърцето си – и неговите дела да бъдат откровение на Бога пред хората.

Кого зоват тия два гласа? Нас зоват те, нас – които сме в мрежата. Те искат нашата воля, нашето сърце, нашето участие в борбата. Чия страна да вземем? Или да се колебаем в нерешителност – ведно с човешкото стадо? Победата зависи от нашето участие, затова ние ще бъдем отговорни за своята намеса. И додето някои от нас обмислят накъде да тръгнат, от единия полюс се дочуват златни и съблазнителни обещания. Нечий щедър глас говори: „Ще ти  дам целия свят, и царствата на тоя свят, и властта над него, и съкровищата му – само падни и ми се поклони!“. Не ви ли се струва, че сте чували и друг път тоя глас? Не звучеше ли той преди две хиляди години от върха на една висока планина? Не се ли обричаха и тогава вси съкровища на Сина Божи, за да захвърли кръста и да целуне черната десница на падналия ангел?

Борбата между безверника и мистика изглежда жестока; те си оспорват цялото човечество, оспорват си бъдещето на земята, оспорват си властта над вселената. При това оръжията им не са еднакви. Единият не избира средства: презрение, гавра, клевета, нож, пироксилин, задушлив газ, подкуп, измама, заплаха – всичко е добро, стига да води към целта. А другият е дал пред Бога свещен обет да си не служи с насилие, лъжа или убийство. Очевидно свръхчовешки сили са нужни, за да се удържи победа. И неведнъж през време на неравната борба се чува Нечий глас – да запитва кротко, със скръбно състрадание: „Къде е брат ти?“ А запитаният отговаря, навел упорито очи към земята: „Не го знам. Нима съм страж на брата си?“ И тоя глас ви е познат. Когато се брат с брата бие, името на единия е винаги Каин…

Не е сега време за изповед, но е уместно да си зададе всеки от нас въпроса: „Ще остана ли безучастен? Няма ли самият живот да ме принуди да взема страна в тая голяма борба? Коя страна да взема тогава?“ Времето е изключително. Рядко мракът и светлината са се сблъсквали толкова решително. Прозорливите умове другаде вече предвидиха това. В Индия д-р Ани Безант, председателка на Теософското общество, и Рабиндранат Тагор, водач на обществото „Брахмо Самадж“, си подадоха ръка за обща работа. В Европа всички спиритуалисти се сплотяват, за да действат с дружни сили.

През миналия септември, както знаете, в Брюксел се събра конференция на спиритуалистите от цял свят, в която взеха участие – между мнозината ще назова само неколцина – проф. Ленот от Париж, проф Жан Делил от Брюксел, проф. Корнелиус от Франкфурт на Майн, проф. Фурние от Ница, Зинаида Хипиус (известна руска поетеса), Ана Арманди (френската поетеса), Дмитрий Мережковски (познатият руски поет), Луи Гастен (видният мислител) от Париж, поетът Едуард Шюре, княгиня Хоенлое, граф Прозор (преводач на Ибсен, дипломат, писател), графиня Прозор (видна белетристка) и др. Тия хора – поети, общественици, писатели, учени и мислители – представящи напредничавата мисъл на нашето време, отсъдиха, че материализмът във всички свои форми е днес най-голямата опасност за общочовешкия културен развой.Те провъзгласиха спиритуализма за свое верую – не само философско, а и политическо. Понеже намериха, че Обществото на народите се ръководи в своята дейност от стремежа да разпалва икономическо съперничество между известни народи, те заявиха, че то не може да бъде проводник на международната съвест, защото е организирано от материалисти, и се обявиха против него. Участниците в конференцията се врекоха да се борят с материализма – по всички пътища, позволени на честния човек, и да насърчават ония организации, които гонят идеалистична цел.

След бурите, които от години преживяваме, и за нас – българите – стана ясно, че първата нужда е да се внесе промяна в съзнанието, да се измени възгледът на човека. Опасността от материализма, от безверието, блесна: това убеждение тръбеше, че битието обуславя съзнанието; и неговите защитници се опитваха да променят това битие, да внесат чрез насилие поправка в условията, че да се променят и умовете, работещи при нови условия. Очевидно, последицата се вземаше за причина. Твърдеше се, че умът е функция на мозъка, че онова, що се наричало от някои душа, е сбор от различни телесни прояви. Не трябва да се забравя, че тия възгледи имат у нас още много закрилници: и в науката, и в училището, и в политиката, и в книжнината. След войната се яви особена поезия, която в малко случаи заслужва това име: повечето й представители се вдъхновяват от буйните революционни витии на Русия и Германия; тая груба поезия, пълна с декламации, дето се хули и Бог, и човещина, и обич, даде своите плодове: редица разюздани стихотворни и разказни сбирки, които върнаха нашия художествен език с петдесет години назад. Направиха се опити и в изящните изкуства да се внесе кубизмът и футуризмът (последните отхвърлеци на материализма в тая област), но тук успехът беше още по-слаб.

Много по-силна крепост на безверието у нас е науката. Не всички наши учени, разбира се, са материалисти. Но някои оправдават напълно характеристиката на безверника, която нахвърлях преди малко пред вас. Един от тях, който признава авторитета на Ернст Хекел, Айнщайн и Фройд, („нашия велик учител Фройд“), въстава против „философския идеализъм, особено пък тоя с теософски характер“, понеже бил внесъл „голяма ръзбърканост в разбирането на поблема за религията“. В ученията на г-н Петър Дънов и г-н Софроний Ников (той нарича и двамата „анимисти“) тоя проценител на религията от психоаналитично гледище довижда признаци на „индивидуална-психична регресия“, сиреч връщане към „отживели времето си социално-психологически системи и форми на мисленето“. Нему се не харесва и проф. Уилям Джеймс, макар че признава в неговото лице „най-авторитетния и дълбокомислен философ на последно време в Западна Европа и Америка, твърде искрен религиозен философ и теософ“; а не му се харесва затова, че тоя мъдър мислител вижда в религията „върховна утеха и опора за всяко страдащо сърце“. Не са отминати и най-мъдрите люде на славянското племе – Достоевски, Толстой и Владимир Соловьов. Понеже средоточна мисъл в техните идеологии е схващането, че „без вярата в Бога няма щастие, нито е възможно съвършенство в човешкия живот, че щом човек изгуби Бога в душата си, той губи и нравствеността и се превръща в долно изчадие, в студен себелюбец и страшен престъпник от типа на Смердяков, Ив. Карамазов, Ставрогин, Петър Верховенски“ – тоя учен вижда във възгледите на споменатите писатели плодове на закъсняло племе, още много отдалечено от „реално-обективното разбиране за света“. Поради това той заключава, че у славяните изобщо били още много малко „елементите на реално-аналитичната психология“, че тия народи били още близки по съзнание до средновековието…

Но ето че „идейните заместници“ на Достоевски, Толстой и Соловьов вече смятат вярата в Бога и нуждата от нравственост за отживели времето си лъжи. Те строят живота на днешна Русия по някакъв план, непознат дори и на Западна Европа; очевидно, ще трябва да сметнем болшевишките водачи за извънредно напреднали, надхвърлили и културното равнище на западно-европейските народи, тъй като в живота на съветска Русия се образцово прилага на дело „реално-обективното разбиране за света“. Стана ли от това Русия по-честита? И ако това високо-културно схващане за света му е толкова мило, защо тоя господин – премълчавам името му – не остави нашия университет и не се върне в Екатеринослав? Той предрича смъртта на религията; той твърди, че в психиката на човека щяло да изчезне понятието за Бога.

„Аз мога – дума този учен – да се съзнавам добре в рационално отношение, напр. като една мимолетна част от вечната енергия, но това вече не е религия“. Защо? – Защото в това съзнание не участвувал вече вече „чувственият елемент“. Всъщност самият той не е никак пропъдил тоя елемент от своето съзнание на учен, защото признава, че вярва в Айнщайновата енергетическа теория, която (пов)дигала вече края на завесата на дънеопознаваемата безусловна реалност или сила (за която говореше Спенсър). И двадесетият век „вероятно“ щял „да разреши тая проблема напълно“. Той вярва в някакво „единство, респ. единно начало в битието, разбирайки го като вечна енергия“, която съществува във вселената; това начало се е отразявало „както във всички природни явления, така и в нашата психика“; той го наричаше първоизточник и двигател на всички явления във вселената.

Разбира се, такова отвлечено „начало“ е непознаваемо по опитен път. То може да се приеме само като логична необходимост. В него – следователно – може само да се вярва. Вярата е неизкоренима от човешкото сърце, тя е присъща всекиму. Затова я намираме и у безверника. Дали човек ще вярва в Бога и в промисъла, или в „безусловната реалност“ на Спенсър, или най-сетне – в Айнщайновото „единно начало“ – не е важно. Колкото и да се мъчат „реалистите“ да прокудят от душата на човека вярата, техните усилия ще останат безплодни. Вярата е нeугасима. Народите не могат да живеят и личностите не могат да творят без идеал. А що е идеал? – Най-високата точка на човешкия стремеж, зенитът на копнежа накъдето се насочват усилията на личността и тия на колектива. Идеалът съдържа винаги нещо надхвърлящо човешкия постиг в дадено време; у него се таи нещо свръхсилите на човека, нещо свръхчовешко, нещо божествено. Всеки идеал е още една стъпка към Бога.

Честита ли е днешна Русия? Там няма идеали, надхвърлящи човешкия постиг. Религията е заменена с политическа икономия. Общочовешкото добро се схваща като разширяване на болшевишката система, додето обгърне целия свят. Идеал ли е това – достоен за човека? Не виждаме ли кървавите стъпки на тоя идеал и по нашата бедна, онеправдана, ала все още добра страна? Към тоя идеал ли ни отпращат усилията на учените безверници? Ако тоя идеал им е мил, нека го следват сами!

А нам, на по-простите от тях, нека позволят да си вярваме, както вярваха нашите бащи, майки и деди – в добрия Бог и в неговата грижа за хората. Ако голямата електрична лампа със своята ослепителна светлина има за назначение да озарява един студен свят, по който се ширят Себелюбието и Насилието, ние не щем това културно изобретение. По-честити ще сме под кротката светлина на вощеницата, с която нашите майки озаряваха в дните на детинството ни бялата стая, от чийто кът се благо усмихваше дървената икона.

* * *

НИКОЛАЙ РАЙНОВ                                                 Николай Райнов

(Лекция „Мистика и безверие“, държана през юни 1919 г. във Военния клуб в София по покана на Теософското общество.)

             http://www.otizvora.com                 http://afera.bg

ЕТИКЕТИ: България.;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.