КЪДЕ ЩЕ СПРЕМ?(Ирина Кирилова задава въпроси)

Автор: Няма коментари Сподели:

Ирина Кирилова – журналистка

На нас война не ни трябва. Днес някой застрелва съседа си, утре друг убива жена си, в друг ден пиян катастрофира и смачква млади момичета, в следващ ден шофьор, работил повече, отколкото кодексът на труда позволява, заспива на кормилото и обръща автобуса, има и дрогирани, които остават живи, а след тях има трупове…
Това е България.
А тези, за които не знаем?
А тези, които за пари карат емигранти и убиват полицаи?
А болните деца?
А възрастните хора с минимална пенсия и за тези с изчезналите мистериозно години за стаж и без пенсия?
Те всеки ден умират. Защо ни е война?

Като прибавим и това, че мъдър човек преди векове е казал, че ние не умираме, ние всеки ден се убиваме по малко, ето ти нарисувана картината. На тази картина аз бих сложила заглавие: БЕЗЗАКОНИЕ!
Това е държава, в която няма никакъв ред, в която никой не се плаши, защото знае, че дори и да си употребил три вида наркотици и да си убил човек, девет години наказание ще ти измислят „справедливите“ съдии. И ще пратят убиеца да работи, ще му смъкнат още няколко години и нека децата на убития да живеят без баща. Може би министърът на вътрешните работи ще се трогне? О, да! Ще изрази съболезнования. А може да помогне и финансово. Той е богат. Когато беше адвокат в Пловдив, хонорарите му бяха за хиляди и десетки хиляди левове. Той има ли полза престъпниците да са в затвора? Има ли полза да има наказания, които да отговорят на стойността на стореното престъпление? Да, ако е добър министър. А дали е добър, след като главният секретар на МВР и неговият заместник не издържаха и си подадоха оставките? Дори главният секретар каза, че законодателството поощрява каналджийството, защото това е бизнес с много пари. Затова загиват полицаи.

А някъде съвсем близо до нас има война. И нашите ученици и ученички с изрусени коси, с високи токчета и с изкуствени вежди и мигли знаят ли, че триста училища в Украйна са срутени от бомбардировките? Знаят ли, че децата, които трябва радостни да влязат в клас, са гладни и в последните си дрешки са в подземия? Знаят ли, че в Русия тези, които не искат да отидат на война срещу Украйна ги вкарват в джипове с черни стъкла и ги откарват кой знае накъде? Знаят ли, че в Украйна нямат ток и вода, вън вали сняг и те умират от студ?
Нищо не знаят. Защото никой нищо не им разказва. Те не знаят и за преврата на 9 -ти септември 1944 година. Те не знаят и за измислената демокрация на 10 ноември 1989 година. Те не знаят за българските поети и писатели, за великите ни царе, за възхода и паденията на нацията ни.

Баща ми никак не обичаше незнаещите. Казваше, че като не знаеш, винаги можеш да бъдеш смачкан. Е, може би така го е научил дядо ми, който имал 500 дка земя, вършачка, десет газови мотора, всякакъв земеделски инвентар, волове, коне, овце, много кошери с пчели, десетки работници по нивите, работливи синове, снахи внуци и телефон в къщата на големия ми чичо.

И до днес слушам разказите им как дошли комунистите след 9 септември, отворили високата дървена порта на дядо ми и взели всичко, всичко. Останали само петте къщи, които дядо ми построил на синовете си. Затворила се портата и настъпила тишина. И в тази тишина не се родила омраза, а идеи как да се започне отново. От нищото.
И горкият ми баща започна да ме учи да чета, когато тръгнах на училище, да зная за историята на народа си, за писателите на народа си, за историята и географията на света. Географският атлас, купен ми през 1956 година, още е жив. По него учих аз, сина ми, внучката ми, а баща ми го знаеше наизуст.

Сега гледам на него изобразена огромната съветска държава и в нея – две братски страни – Русия и Украйна. Черни забрадки, гробове, общи могили, а са минали 77 години от края на Втората световна война. Да не повярваш, че тези хора, били се в един окоп, рамо до рамо, сега се избиват взаимно с ракети и дронове.

А ние се убиваме сами. Пияни, дрогирани, истерични, отровени от лоши храни, смачкани от липса на добра държавна политика, умираме всеки ден. Ние сме като в един влак, машинистът му е прилошало и влакът продължава да върви по релсите. Добре поне, че не може да излезе от релсите, но ние не знаем в коя посока отиваме и в какво той ще се блъсне, за да спре. Дано в този влак се намери някой, който да го спре навреме! За да не умрем всички изведнъж – без война, без ракети.
Ние и без това се убиваме всеки ден!!!

                                                 Ирина Кирилова за „Тракийски Свят“

Предишна статия

Новините – 22 ноември 2022 година

Следваща статия

РАДЕВ, ЗАСЛУЖАВАШ НЕ ИМПИЙМЧЪНТ, А С КАМЪНИ ДА ТЕ ПРОГОНЯТ ОТ ТУК ВДЪН АМЕРИКАНСКИТЕ ЩАТИ! ПРЕДАДЕ И ПРОДАДЕ НАДЕЖДИТЕ НА ЦЯЛ НАРОД. ВЗИМАЙ КИНТИТЕ ОТ „ПЪТЯ НА КОПРИНКАТА“, ВЗИМАЙ СИ „КАМИНО“-ТО И СЕ РАЗКАРАЙ!

Други интересни

Вашият коментар