ПРОКЛЯТИЕТО НА ЗЛАТОТО
Дядо ми Кольо беше баща на мама. След като умряла майката на мама и на леля Елена, дядо ми Кольо се оженил за една жена от село Момино, която носила същото име като на първата му жена. Наричахме я баба Тана. Дядо ми и баба Тана живееха при вуйчо Тодор и учиная Яна. Колко е била самотна баба Тана, беше ясно от това, че често, макар и да живеехме далече, идваше у нас на гости. Беше облечена със сукман и с бяла тъкана риза. Аз гледах към джобовете на сукмана, защото от там щяха да излязат подаръците за мен – бонбони и ябълки айвании. Баба Тана носеше в тези джобове и джобно ножче, та ми обелваше ябълката и ми я подаваше готова за ядене.
От първата си жена дядо Кольо имаше асем внуци, но при него живееше кака Тани. Тя се ожени за един кротът и възпитан мъж – бати Васил, който разнасяше писмата и вестниците из селото. Този бати Васил и леля Елена много се харесвали, но дядо оженил леля Елена за един коравосърдечен мъж. Кака Тани и бати Васил имаха две деца – Милка и Тодор. Аз дружах с Милка, защото тя беше само една година по- малка от мен. Жвееха близо до училището и прескачах, когато огладнеех, та баба Тана ми даваше да хапна.
Къщата, в която живееше дядо ми Кольо, беше с три стаи, с дървен парапет и само на три стъпала. В средната стая, която беше най – голяма, имаше капак, който се отваряшея и от там по няколко стъпала се стигаше до избата. Аз никога не слязох там, защото ми се виждаше много страшно.
Дядо ми Кольо имаше хубав кон и писана каруца. Качвахме се при него и той ни караше до ливадите. Ама то ливади ли бяха – за чудо и приказ. Висока трева до коленете, див божур, жълтурка, сини перуники и какви ле не билки изпълваха въздуха и дъхаха на живот, на здрави земни корени, на окосено сено . И на мен ми ставаше радостно и започвах да пея, а дядо се радваше на красотата на ливадите си.
Друг път ни караше до бостана. Късаше диня – голяма, червена, на кристали като захар,и това беше най- вкусното, което можех да хапна в този момент.
Мама казваше, че дядо ми Кольо имал злато и така живеел. Имаше един д-р Попов. Живееше до цар Симеоновата градина в Пловдив. Той беше лекарят на мама. Имаше и ренген. Там ме заведоха и в оня ден, когато баща ми ме носеше на ръце, защото толкова ми беше лошо, че не можех да вървя. Докторът ме прегледа, взе ми кръв и урина, изпрати баща ми до близката къща, в която имаше лаборант, и докато се върне баща ми, аз повърнах. Започнах да плача, а докторът каза, че това е добре. Когато баща ми дойде с изследванията, д-р Попов каза:
-
Карайте бързо детето в Държавната болница! Има натравяне на кръвта.
Та този д-р Попов изкупувал златото от дядо и му давал пари, с които да живее.
Дядо ми Кольо и баба Тана живееха в стая с глинен под. Мама казваше, че като млада булка, жената на брат и започнала да замазва пода и видяла, че има откъртена част. Повдигнала я и видяла, че вътре има злато. Набързо замазала всичко и нищо повече не казала.
Минаха години и баба Тана се поболя. Затваряха пътната врата, защото излизала на пътя и тръгвала, та не можеха да я намерят. Когато я питали къде отива, тя отговаряла:
-
Ами в Момино!
Така всеки път, когато я изпуснеха, тя все тръгваше за родното си село. По- късно се спомина и остана само дядо Кольо.
Когато се сгодих, мама ме изпрати при дядо ми Кольо и каза:
-
Кажи му, че ще се жениш, дано да ти даде някоя златна пара!
Пристигнах у вуйчо и казах, че идвам при дядо Кольо. Приближих до стаята му и видях, че отвън на вратата му имаше катинар.
-
Защо дядо Кольо е заключен? – попитах аз.
-
Не е в ред с главата, та затова го заключваме – каза учиная Яна.
Така не можах да се срещна с дядо.
Мама много се ядоса от това, което и разказах, отвори сандъка, повдигна дрехите и извади една златна дизия / наниз/. В средата на наниза имаше голям пендар, отстрани махмудии, а по- нататък алтъни. Пендарът , две махмудии и алтъни беше дала на снаха си – кака Дана. На мен даде две махмудии и четири алтъна. Сега имам само една махмудия. Единият алтън го загубих, двата дадох на малката ми внучка за обички, махмудията дадох за пръстен. По- късно дадох и пръстена на внучката ми. Остана ми една махмудия. От едната и страна е зографисано кръщението на Христос, а от другата – подаръкът на влъхвите. Попитах един пазнавач на монети и той ми каза, че парата била от Ранното средновековие, но тъй като има дупка, защото е закачена на златен синджир, няма нумизматична стойност. Заръча ми никога да не я развалям заради изографисаните релефни рисунки от двете страни.
Мама ми разказа, че това злато е много старо. Още по време на турското робство дошли турците да търсят злато при прабаба и. А златото било зашито във възглавничката, на която баба стояла. Те се ядосали, че не намерили нищо, грабнали баба и я хвърлили в огнището. Възгавничката се запалила, но баба се измъкнала от огъня и дала заръка – златото да се предава само на дъщери. Така златото достигна до мен. Аз не родих дъщеря, а син и не дадох златото на жена му, защото тя роди момиче. И тогава нарекох тази махмудия на внучката ми. Още не съм я дала. Мило ми е. Тя пък роди момиченце и дано да я запази като скъп спомен. Заръчала съм и никога да не я разваля и да прави от нея златен накит. Защото Христос, изографисан на нея, ще я пази цял живот.
А дядо Кольо продължаваше да седи заключен в стаята си и един ден умря. Мама казваше, че ако са го гледали добре, нямало да умре толкова бързо. Когато умрял, никой не съобщил на двете му дъщери – мама и леля Елена. Вуйчо ми Петър беше умрял млад, защото комунистите го пребили заради неплатени наряди. Двете щерки научили за смъртата на дядо след няколко часа. Влезли в стаята на дядо Кольо, но нищо ценно не намерили в багажа му.
На другата година вуйчо ми започна да строи голяма къща .
-
Как ли вуйчо ти Тодор, който нямаше пари, построи тази къща? – се питаше мама.
И тогава тя се усъмни, че парите са от златото, намерено след смъртта на дядо Кольо. Колко е истина това не знаехме, само започнаха нещастията в тази къща. Умря вуйчо ми, умря жена му, умря на кака Тани мъжа. Кака Тани гледаше Милка и Тодор. Но нито на единия , нито на другия животът вървеше. Милка захвърли училището и избяга с един неподходящ за нея мъж, после се разведе, мъжът и отне детето, тя се поболя. Брат и Тодор се ожени, но жена му го заряза и той остана сам. Кака Тани живя дълго, сякаш , за да страда повече. Умря наскоро. Малко време мина и погребаха и сина и Тодор. Сестра му Милка дошла на погребението напълно побеляла, много слаба и я водили две жени, които я придържали, защото била много болна.
Понякога си говорихме с мама за съдбата на това семейство.Без да бъде сигурна, мама казваше, че ако вуйчо Тодор е взел златото на дядо ми Кольо след смъртта му, това, което се случва в тази къща, е проклятието на златото.
