Здравейте!
Разбрах, че изложбата ми ви е заредила. Сега ще споделя нещо, което вярвам също ще ви зарадва.
Във Веригово имаме скулптор(пришълец), член и на Пловдивсата група на художниците. Веригово го познава, но не и Хисаря.
Последно преди две седмици пред дома си, където работи, е поставил и бюст на Панайот Волов.
За него казвам, че е Вериговец повече от нас, които сме го напуснали(за което много тъжа). Ако проявите интерес, ще ви съдействам да стигнете до него.
Тракийски свят Ви благодари!
Това е една статия за великия българин.
По пътеките на Веригово
„През февруари 1876 година доскокна от Синджирлий един търговец и той с богато синьо палто, с мурго лице, наболи мустаци, висок ръст. Той беше Панайот Волов( Ванков), който ни повери да приготовляваме барут, курщуми, пушки, ножове. Пак през март дойде, даде ни наставления как да правим мехлем за раните, как да потопим фишеците във восък и лой и др. После дойде на Връбница , посред бял ден, с турски дрехи, фес, превързан с черна кърпа, един тек пищов, бучнат в силяхлъка му – цял бегликчия.” Това разказва за шуменския учител Панайот Волов Генчо Динчов Джумайов от село Елешница, Панагюрско, в дните на усилена подготовка в бунтовната 1876 година.
Това скромно сведение, описващо образа и дейността на шуменския революционер винаги е впечатлявало всеки, който го прочете в експозицияа на къща- музей „Панайот Волов” – Шумен и всеки е възкликвал : „ Също като Левски!”.
Така е, и също като него е избродил десетки градове, села и паланки. А на светлинното табло на ІV Революционен окръг се набиват на очи селищата Карлово, Копривщица, Панагюрище, Сопот, Синджирлий , м. Оборище….
Научните ми дирения ме отведоха до някои от тези селища, но едва ли скоро щях да стигна до това село Синджирлий, което се оказа Веригово, днешен квартал на град Хисар, ако не беше един родолюбив българин, решил да дири знамето на четата на Волов. Той е потомък на Антон Билкин, другар на Левски и Волов и председател на местния революционен комитет.
Господин Бойно Иванов се оказа един необикновен българин и патриот. По свое желание и по желание на хисарската общественост, той подирил първо знамето в музей „Освободителна война” гр. Бяла, Русенско. Оттам го насочили към къща-музей „ П. Волов” в Шумен, където може да види как е изглеждало то, направено като точно копие на несъществуващият вече оригинал.
Защото малко известно е, че истинското е изгоряло във фонда на Етнографския музей – София, по време на бомбандировките през 1944 г.
По “шуменското знаме”, съвременните жители на кв. Веригово направиха, осветиха и вече пазят във витрина, в старинната си църква „ Св. Вмчк Димитър” своето знаме. Съдбата ме отведе до там преди дни – да го видя и да науча повече за историята на селището и приноса на шуменския апостол в историята на този край.
Известно е, че в Хисарския край познавали нашия революционер като търговец на гюлово масло, преди да стане ясно, че той е Главният апостол и “двигател” на българската революция в Тракия. Някогашният благ учител бивал навсякъде приет, в домовете и в сърцата на познати или непознати, но истински българи….
Едно от „ белите петна” в биографията на П. Волов е именно пребиваването му в Хисарския край, във времето на Априлското въстание.
Фактите, че в село Синджирлий , днешно Веригово, той е бил 4 пъти, възобновил революционния комитет, избрал най- много делегати за народното събрание в Оборище и отлично ги подготвя за бунт, провокират интерес .
Затова с фотоапарат и огромно любопитство тръгвам по криволичещите и прашни улички на старинното селце – днешен квартал на град Хисар. Времето тук сякаш е спряло. Сред неравен калдъръм и прах изникват порутени зидове, разбити и опожарени порти и стени от кирпичени къщи. По почти всяка от тях има една или повече каменни плочи, на които признателно и точно се съобщава кой е живял или бил тук, какво се е случило на това място.
А махалите, накацали живописно по околните средногорски била, се виждат като на длан, заедно с покривите на къщиците, едвам показващи се през гъстата зеленина. Търся с огромно нетърпение и вълнение старата църква „ Свети Димитър”, където знам са били двамата светци на българската свобода – Васил Левски и неговият последовател, моят съгражданин Панайот Волов.
През февруари 1876 г. шуменският учител, предрешен като търговец на гюлово масло идва тук и възобновява угасналия след обесването на Дякона местен комитет. Как е станало това, зачитам в скромната, но много ценна книжица „ Вериговските априлци”, написана през 1996 г. от двамата родолюбиви хисарци Атанас Кънчев и вече покойния Кольо Богданов:
„І . глава „Търговецът” на гюлово масло
Една февруарска привечер на 1876 година в бакалницата на Ботьо Иванов в село Синджирлий се отбиха двама пътници. Единият от тях, висок и строен, младолик, облечен в шаячни дрехи се представи за търговец на гюлово масло и попита знаят ли Антон Билкин, с когото има да урежда търговски сметки. …
Единствен Антон Билкин, на когото Волов прошепна , че носи поздрави от бай Иван Арабаджията от Царацово, с когото се знаеха по комитетските работи от времето на Левски, се досети какъв човек е късният гостенин. Двамата се прегърнаха братски и Антон веднага го заведе у дома си.
Щом мъжете се събраха в тясната одая апостолът Панайот Волов, когото в Синджирлий щяха да запомнят като Петър Ванков, се изправи и ги обгърна с поглед:
– Братя, всички потиснати и поробени народи се вдигат с оръжие в ръка срещу султана да извоюват своята свобода и независимост. Храбрите херцеговци година вече как се кланят на нож и куршум. В Босна гори огънят на борбата, Черна гора се е вдигнала с жените и децата. Сърбия ден и нощ се приготовлява. Дядо Иван е готов да се притече на помощ. Трябва ли ние да стоим със скръстени ръце, да гледаме как турчинът безчинства в бащиното огнище!
Селяните дълго бяха чакали този ден – да чуят , че отново е станало време за борба.
След смъртта на Дякона Левски бяха скрили на потайни места старите пушки, но не угасваше надеждата, че скоро из отечеството ще тръгнат нови апостоли да поведат народа срещу поробителя.
– Готови сме да се заловим за оръжието! – рече Антон и огледа другарите си.
– Щом дойде уреченият час, ще покажем, че българска майка ни е раждала – обади се Мушо Мушевски и всички го подкрепиха.
Развълнуван от тяхната всеотдайност, Волов предложи да се закълнат, че ще бъдат верни до смърт на народното дело. Сложиха сред одаята трикрако столче. Старият поп Димитър постави евангелието, Волов извади своя пищов, а Антон острата кама и ги кръстосаха отгоре.
Станаха на крака, събраха се в кръг, гологлави, с изопнати от вълнение лица и повториха след апостола свещените думи:
– „Заклевам се, че ще остана верен изпълнител на идеята за освобождение на отечеството ни България. Заклевам се, че ще положа за святата тази цел живот и имот. Ако пристъпя клетвата си да бъда проклет от целия български народ и да ме постигне най-тежкото Божие наказание…”
След това целунаха подред евангелието, дулото на пистолета и хладната стомана на камата.
– Едно искам само – прошепна с тръпен глас беловласият поп Димитър, – да доживея тоя ден, да дочакам големия празник…..
Сутринта по заснежения път за Старо ново село бързаха двама пътници – панагюрският апостол Панайот Волов и синджирлиецът Антон Билкин….”
Вълнуващият разказ продължава и от него научавам, че за втори път в Синджирлий Волов идва сам, а по – късно заедно и с Тодор Каблешков :
„ Един от гостите беше апостолът Петър Ванков, а другият – младият Тодор Каблешков, апостол от Копривщица, с когото десетина дни вече обикаляха из Карловско да повдигат духа на съзаклятниците, да проверяват как върви подготовката.”
Това гостуване става пак в близката до църквата „Св. Димитър” къща на Антон Билкин, човекът когото Волов назначава за председател на местния революционен комитет, допълва този текст съвременната табела на неговия дом.
На връх Великден младият шуменски апостол пак идва тук. Ето какво се разказва в книгата, написана по мемоарите на местните поборници, за този ден:
„ Апостолът пристигна в селото на 4 април, на връх Великден. Като не свари никого в къщата на Антон Билкин, отби се в черквата” .
А , ето я най – после и нея!
Огромна дъбова порта се изправя пред очите ми. Скромен надпис „Храм Свети Великомъченик Димитър” се гуши под стряхата, а многобройни скръбни вести съобщават за загубата на стари местни жители. За съжаление затворено е, но надниквам през процепите. Китен двор обсипан с цветя и зеленина, със старинна стенопис по арките тъне в тишина и райска красота.
Белокаменни плочи известяват пак, че на това място са станали най- важните събития в местната история – „ Тук бе първото училище, основано през 1856 година.
През Априлското въстание в него са учителствали поборниците Кольо поп Димитров и поп Петко Стойнов” и че „ Тук бе църквата където е обявено Априлското въстание на 21 април 1876 година”.
Наистина, на 21 – ви април 1876 година в Синджирлий пристига “Кървавото” писмо. Селото се обябява за свободно. Всичките му жители изоставят домове, покъщнина и тръгват за Копривщица. Десет дни трае радостта и възторга на синджирлийци.
А пристигналият от Хисар-Кюселери, Мътеница и други турски села башибозук, с присъщото му фанатично настървение пали, граби домовете и имуществото на българското население.
Известно е, че селището и църквата са горяли два пъти, подпалени от башибозука. А старият поп Димитър, служил в тази църква бие камбаната в съдбовния ден, за да извести началото на революцията.
После сам подпалва дома си, с вяра, че ще го изгради наново в свободното Отечество и праща сина си – даскал Кольо в четата на Волов.
За нея, четата, се удивявам, че се споменава на всяка плоча, там където са живяли четниците – синджирлийци. Колко са били на брой е също знайно, както и това, че трима следват предводителя си Волов почти до лобното му място – реката Янтра , край с. Бяла Русенско.
До войводата е бил неотлъчно и синджирлийския момък, байрактаря на четата – Стейо Стеев.
От местните исторически проучвания и архивни материали, съхранени прилежно в книгохранителницата на народно читалище „ Иван Вазов-1904”, узнавам още, че при потушаване на въстанието селата Старосел и Синджирлий са били опожарени почти до основи от развилнелия се башибозук.
Двеста къщи, училището и църквата “Св. Димитър”/най-старата църковна сграда в района/ са превърнати в пепелище. Над двадесет местни жители са затворени и изпратени на заточение.
В Пловдивския затвор умират от побоища двама, Антон Билкин е убит. Жестокостите на турците не секват. Населението на Синджирлий,обезверено, бездомно, ограбено, подхвърлено на капризите на съдбата, тръпне в сковаващ страх и ужас.
От архивите на покойния вече краевед Кольо Богданов научавам още: “В кв. “Веригово” на гр. Хисаря след Освобождението е възстановена църквата, в която Апостолът на свободата, Васил Левски, е събирал местния революционен комитет. Запазена е и къщата, в която той е отсядал.
Народната памет пази спомена за величието на хайдутското движение, за светлите личности и идеалите, свързани с националното и духовно Възраждане, за саможертвата на въстаниците от Април 1876 година, когато местното население се вдига на бунт срещу петвековните поробители.”
Навлизайки в дебрите на по – ранната местна история, научаваме,от автора и от преданията и легендите, че началото на заселването на местното население тук е в края на XIV и началото на XV век. Още по – рано античната местна история изобилства с факти, за траките и за римските императори, които съградили тук мощен, укрепен град с терми, заради прочутата си лековита минерална вода.
Но най-ярките страници от историята на Веригово са от времето на Възраждането, когато вериговци започват да говорят за необходимостта от просвета, духовна свобода и човешки права.
През зимата на 1869 година, в къщата на Баба Билка, Васил Левски организира революционния комитет в село Синджирлий.
Панайот Волов и Георги Бенковски посещават селото през пролетта на паметната 1876 година. Антон Билкин поема председателството на революционния комитет и е главен представител на синджирлийци на събранието в Оборище . С него още 14 души отиват да изразят волята си за свобода. По – късно, през лятото на същата година Синджирлий става известно на света.
Българските ужаси вижда на живо и пристигналата в селото неговата благодетелка – Лейди Емили Странгфорд. Тя активно подпомага местното население да възобнови живота си и да преодолее болките си.
Крехката дама от Англия дарява свои средства, купува палатки, в които настанява бедстващите и дейно свидетелствува за жестокостите на турската власт и се бори за правата на българите. Грижовно поставени на къща от по-ново време табели сочат, че тук е била настанена красивата и необикновено състрадателна Лейди.
А признателното местно население и е издигнало в централната част на град Хисар скромен паметен обелиск.
След Освобождението във Синджирлий се завръщат оцелелите заточеници и селото започва бавно да се възстановява. Укрепва стопанския, обществения и духовния си живот. Дава свидни жертви през Първата и Втората световни войни. През 1934 година Синджирлий е преименувано на село Веригово,което по-късно, през седемдесетте години на ХХ век, става квартал на град Хисаря.
Два големи и красиви паметника – истински забележителности се намират в началото и в центъра на Веригово, издигнати в памет на априлци и на всички загинали за освобождението и независимостта на България.
Искрена и огромна благодарност за съдействието при проучванията ми дължа да изкажа на Г-н Бойно Иванов, на завеждащия библиотеката на НЧ „ Иван Вазов-1904” гр. Хисар – г-жа Яна Стойнова и на г-жа Татяна Йорданова –Директор на музей „ Освободителна война” – гр. Бяла, Русенско.
Също така и на шуменския художник Диян Евтимов за прекасните графики от цикъла ” Шуменският апостол”, които той е подарил на къща- музей ” П. Волов”, приложени като илюстрации също тук.
Милена Андреева
