Аз уших байряка, аз му турих знака! Време е за битка: Аз тръгвам! А вие?
Да си го кажем направо.
СТРАХ…
Стиска те за гърлото точно, когато викът напира навън раздиращо. Искаш да изкрещиш, че никой няма право да те мачка, да те прави съучастник на подлите си интересчийски гадории, че имаш позиция и тя е съкрушаваща, и че няма да се дадеш, но хлъзгавото червейче някъде дълбоко в теб вече е пробило: кой си ти бе, я си стой на задника, бурите вилнеят по върхарите, остави атовете да се бият, сниши се, приземи се, леко, полекичка, нека някой друг да поведе четата, пък ти после, чак накрая, в края на краищата си мислел същото, нали, те ще те припознаят…
Иначе, че ще те уволнят, ще те разкарат от далаверата, жена ти ще те остави на сухо, защото си и скъсал нервите, че си отвратителен нефелник, пък сега и хайдутин, мъжът ти ще ти забърше един – коя си ти да оправяш света, а, няма да можеш да платиш на детето курса, и лизинга няма да можеш да платиш, а и що да се навираш между шамарите…
Наоколо – само гласове от сподавено мълчание. Крясъци на глухонеми.
Всичко, което не се отнася до ракията и кюфтета ни – не ни интересува. Всичко, което се случва да другия – не е наша работа. Всичко, което може и да е страшно, може и да се нарича диктатура – да го оставим на хъшовете. Пък, ако стане напечено, ще ги предадем.
Защо да си ти?
Защо да не е някой друг?
Откъде накъде точно ти ще се изправиш и ще кажеш: Ей, ма на! Когато тихичко, някъде там, в нечий кабинет можеш другото: „и всички други имена спомена”.
Вече сме стари. Не, много сме млади. Нямаме вече хал за битки, какво ще си кажат децата, ами внуците. Не, какви борби, какви граждански общества, ние сме толкова млади и светът ни чака, майната и на България…
Кого не сме предали? Коя луда глава не сме я сложили на дръвника?
Аз съм една много тъжна жена.
Като всеки, който се е докоснал до Познанието.
Разгромена съм, но съм все още желязна. Превърнала съм в живота си във война, а това, погледнато от различен ракурс, е много смешно.
Всеки ден тегля нишката на нечия съдба, потънала в несправедливост, стъпкана от високомерието на властта, смачкана от лепкавите нечистоплътни интереси на феодалите.
Днес сутринта бях в болницата.
Водеха на носилка към интензивното една старица. С боси, пропукани пети. Плетените и стари обувки се бяха разпилени по носилката. Тя стискаше закърпена пазарна кошница и с едната си, очевидно поразена ръка от инсулта, неистово ровеше, яростно търсеше нещо… Сестрата дръпна ръката и, намествайки я правилно. Изкривената ръка от мозъчния удар я наместваха ПРАВИЛНО. А старицата издаваше само звуци. Нямаше глас. Но искаше да НАМЕРИ нещо в мизерната си кошница.
Какво, по дяволите, търсеше? Та тя бе на прага пред смъртта!
Какво искаше да каже тази женица? Кой бе затъкнал гласът и?
Ами, ако просто на края, там на финала на пистата на живота, тя просто искаше да ни покаже НЕЩО ужасно важно? Защо дърпаха ръката и? С тази празна кошница ли щеше да се яви пред Господ?
Докога ще ни държат ръцете, когато пишем? Докога, ще ни връщат обратно думите в гърлото, когато искаме да ги изкрещим свободно?
Аз и вие не сме слепи.
Какво още чакаме да се случи в тази държава, която наричаме Родина?
Какво трябва да се случи за да излезем от БЕЗРАЗЛИЧИЕТО, в което тънем като в блато?
Някого арестували. Не сме ние, нали? Някой умирал от глад, о, слава богу, не сме ние. Държавата е в катастрофа, е, ние сме, ама ще му намерим колая, да я излъжем…
Някой трябва да каже: Край на упражнението!
Не съм аз войводата. Нито съм Райна Княгиня. Нито съм толкова безрасъдно смела, че да не ми пука, че утре ще ме проснат по очи, или ще ме застрелят.
Но по-страшно от страха няма.
И някой трябва да поведе хорото на всички онези, които скърцат със зъби, но не смеят да пристъпят. На всички онези, които трябва да вдигнат глави, да отворят ясни очи и да говорят това, което мислят, защото колкото повече коленичат, толкова повече ще бъдат ЖЕРТВИ.
Жертви на някакви дебелокожи властници и управляващи, които произлизат от едно котило, и които искат да ни управляват с остена, милиционерската палка и калния ботуш!
Всички непрекъснато квичат, че в България нямало гражданско общество.
А вие, къде бяхте, къде сте и къде ще бъдете?
СЕГА, точно СЕГА трябва да сложим началото.
Защото утре ще е ужасяващо късно.
Затова ви го казвам в прав текст – дошло му е времето на гражданско движение, което да направим не срещу оялите се мръсници, а за да спасим душите си. Защото само, когато си готов да бъдеш самия себе си, да се изправиш срещу кухия Властелин с истината, позицията и чистото си сърце, няма да останеш сам.
Първо ще дойде още един, после още един, нататък още ще се престрашат…
Важното е да покажем, че ни има! И че не сме шибан народ, и че не сме някакви шибаняци, както много точно ни определиха, защото за тях сме точно такива, щом продължаваме да им вярваме. И да мълчим!
Трябва просто да знаят, че сме ТУК и СЕГА, и че можем да плюем поне за миг на собственото си его, удобство, далаверка и комфорт, за да помогнем и на другите.
Няма октоподи зад мен, нито медузи, нито килъри и нагли.
Тръгвам без една стотинка.
С един ушит байряк в душата си и ужасно много наивност.
Точно като онези луди, които България предаде, но те я обичаха, въпреки това.
Подавам ви ръка.
Нека направим едно движение, което да помете шлаката.
Измислете му име!
Име, което да стряска сънищата ИМ.
Време е за битка!
Аз тръгвам.
Този живот е за смелите.
А вие?
Със съкращения: http://afera.bg Веселина Томова
