Поради актуалните събития и реанимирането на „вечните“ в ДАНС и покрай ДАНС от служебното правителство на Румен Радев, публикуваме малък откъс от книгата на Веселина Томова „Този живот е за смелите“:
….Призрачно меката вечер ни заливаше на талази, а морския бриз бъркаше дяволито резливите безалкохолни коктейли, с които се наливахме. Тъкмо приключвах разказа за нахлуването ми като нахална оса през джама на ДАНС, анализирайки „спец“ сагата ни, когато заливайки се от смях, внезапно се сетих:
– Преди години Трактора в едно от обажданията му, когато вместо да каже в прав текст: „Ела в София!“, измърморваше: „Ти имаш ли път към София?“, беше отсякъл: „И ела сама!“… Помниш ли?
– Ами напиши му един смс: „Този път ще дойда сама!“. И гледай какъв филм ще започне… Какъвто е мнителен, направо ще си каже, че службите са ти пробили телефона и те изпращат съобщението вместо теб… – хилеше се, всмуквайки от наргилето, партньорът ми Пенчо.
– Верно?! Защо ли се сетих сега пък това? – вдишвах дълбоко море-то, което напяваше рефрена, че в нито една мисъл няма нищо случайно.
Пленена съм от нестандартните решения. Те са решаващият ми коз. Онези, които ти се дават, щом си с отворено пулсиращо съзнание, и които водят винаги до верните пътеки, въпреки че всички наблюдаващи отстрани минувачи те сочат с пръст, че си куцото пиле.
„Този път ще дойда сама!“ написах с пълно и ясно съзнание на Алексей Петров на следващата сутрин. Познавах онова, което криеше зад обвивката Алексей. Нито очаквах отговор, нито какъвто и да е контакт. Не се бяхме чували цяла вечност, а и аз непрекъснато за нещо му бях крива – ту го „шантажирах“, искайки интервю, за което той се съгласяваше, пък после отказваше и нарочваше близки до него, че си били измислили думичката „шантаж“ и били виновни, че сътворили интрига между нас, ту ме определяше като „луда“ пред общи познати. Знаех обаче, че този смс ще го вкара в джаза и няма да се успокои, докато не разбере какво всъщност се случва и как е възможно изобщо той да не го знае. Понеже и той минаваше за „хабилитирано лице“, като всички „топ“ дансаджии.
Велин Хаджолов се бе потопил и дишаше с тръстика под водата.
Два дни след съобщението ми, от дисплея на телефона ми ме цапардоса името на Алексей Петров. А сега, Веселино, нахака ли се! – за миг се вцепених – ей сега ще ти се изясни къде ще ходиш този път и защо точно сама… В такива мигове на пълна неподготвеност, търсех дъха си дълбоко и я карах на пълна импровизация:
– Получих много странно или грешно съобщение от Вас, от Вашия номер… – Алексей бе очевидно смутен, за да ми говори натъртено фамилиарно на „Вие“.
– Не, не е странно, не е странно… – изрекох светкавично.
– А е грешно? – предпазливо опипваше Алексей.
– Пиша книга за ДАНС и искам да ми помогнеш! – повалих го с картечен откос.
– Тоест смяташ, че аз мога да пиша също, така ли? – не се даваше той.
– Разбира се, че можеш… – ставаше ми все по-забавно.
– Ти да ми диктуваш и аз да пиша, или как? – окопитваше се Алексей, гаврейки се. Сега му бях паднала.
– Ако така ще си говорим, няма смисъл. Аз ти говоря мъжката.
– Е, аз женската ли ти отговарям, какво?
– Ами точно женската ми отговаряш! – засмях се.
И той не издържа, и се разсмя:
– И какво да направя аз?
– Ами да ми помогнеш просто, ако имаш желание. Не те притискам, не те припирам…
– Дааа, ще ти помогна. Какво трябва да направя?
– На мен ми се иска да излезе всичко, обаче никой не се навива…
– Ти си се навила? – попита рязко Алексей.
– Аз не съм се навила, аз го правя. Един ме изпорти вече и съм бясна!
– Кой е тоя? – на това място Алексей вече истински живна и си дадох сметка, че сън няма да спи, докато не разбере кой е тоя, дето не само, че е писал или говорил, ами ме е и изпортил.
– Е, сега, няма да ти обяснявам кой е, ще разбереш, ще ти обясня някой ден… – петлаех се аз. – До половината съм и точно там, където трябваше да се каже всичко, нали знаеш „смелите сърца“ колко са „смели“? И това е положението.
– Ама ти ще разбуниш държавата, вероятно това си решила…
– Ами ще я разбуня. Що да не я разбуня? – ама и аз съм едно „смело сърце“ си мислех, докато продължавах нахакано. – Аз проблем нямам, в никакъв случай няма да те соча като източник, ако не желаеш, но просто ми трябва малко помощ.
– Аха… – Алексей тупаше топката и в типичния си маниер заби сервис в неподозирана посока – А ти си ме оплюла, че съм защитил Цветлин Йовчев, а аз не съм го направил. Аз защитих действията на полицията, като казах, че са цивилизовани.
– Казах ти да не даваш изявления на „Пик“, а ти продължаваш в същия дух…
– Не съм давал изявления на „Пик“, обади ми се Касабов от СКАТ, човекът…
– Аз понеже СКАТ не гледам, го видях в „Пик“…
– А бе какъв „Пик“, бе, никакъв „Пик“… – бранеше се Алексей.
– Ами там го видях, че точно ти пък защитаваш Цветлин Йовчев и си казах – е, хубава работа, то пък това мина всички граници…
– Не съм бил и в СКАТ, бях в един хотел в Бургас… – Алексей въртеше разговора далеч от темата за книгата и се дърлехме за абсолютни нелепици.
Нали съм по-нестандартните решения обаче, пак го изненадах:
– Както и да е, очевидно е моя грешката, не съм го допроверила, моя е грешката – признавам.
– Ами дааа… – ако имах възможност да видя лицето му, със сигурност то щеше да е разлято от удоволствие на погаленото му его – Има едно понятие – „другата гледна точка“ се казва там при вас, във вашата материя…
– Ех, Боже, Боже, Боже… – не издържах и се разсмях – Добре, признах си сега греха, какво искаш повече? – и рязко го върнах на терена – Онази поща действаща ли ти е още?
Имах предвид електронната му поща, която в онези години, когато пътищата ни се пресякоха, докато беше в ДАНС и работехме по разни „мисии“, ползвах.
– Ооооо, нямам пощи аз, бе! – дали Алексей се сещаше, че отдавна не ми говорише на „Вие“.
– Ти пък нямаш пощи! Как може да нямаш поща, бе човек? – правех се, че му вярвам.
– Каква ти e идеята? Да ми зададеш някакви въпроси?
– Не, искам да ти пратя някои неща, за да се ориентираш…
– Може, може, може… – изпъшка Алексей – Въпросът е, че съм решил и аз, но малко по-късничко… Сега съм се скрил и с никого не искам да говоря, щото си пиша и аз някакви книжки, ама не като твойте… И затова не се занимавам с нищо друго, обаче тъй като съм изключително информиран, повече и от МВР, как се развиват тези протести, включително имам доказателствен материал – записи, видео и аудио, и някак си това всичко, което се пише как едни интелигентни хора само единствено с чисти подбуди отиват там и разиграват сценки, е абсолютно невярно. Което малко ме дразни, по простата причина, че…
– Добре де, дай да направим нещо, мама му стара! – изрепчих се.
– Ами какво да направим? Тези хора защо не танцуваха там, когато аз първи казах за какво става дума?!
– Добре бе, Алексей, точно така е, прав си, обаче…
– Сега те ми обясняват как Пеевски не ставал за ДАНС… Аз твърдя, че по-става… – продължаваше Алексей.
– Ама как да не става, бе? Аз бях за него. И следващият шеф на ДАНС ще бъда аз! Запомни ми думите, които ти казвам сега, колкото и смешно да ти звучи. – стрелях от упор.
Толкова нахално високомерна рядко съм се виждала.
Алексей се разсмя чистосърдечно:
– Ти се побърка, стига бе!
– Ама аз ти говоря съвсем сериозно.
– Ако Цветанов и Бойко се съберат в едно…
– Какво, какво каза? Че събрани Цветанов и Бойко в едно съм аз, така ли?
– Не, казах, че ще си по-конкурентна, ако трябва да се състезавате на тема полицейски, сигурностни и такива работи…
– Искам да ти кажа, че ти може да се подиграваш, но когато стане…
– Не ти се подигравам, аз познавам тези хора…
– … първият човек, когото ще извикам любезно на кафе, ще бъдеш ти.
– Е, к’во, ще пием едно кафе, голяма работа. Аз ти говоря, че това е едно съчетание – Борисов – Цветанов – на много мързелив и много прост човек. Това съчетание е много страшно.
– Така… добре, ще можем ли да направим нещо, или аз да продължавам сама като шерп? – рязко катурнах разговора в моята посока.
– Ще ти помогна нещо, ама да не е сега да разбунваме хората, тия, ония… Както ти казваш – аз съм бил враг с тоя, с оня, дай сега тука да ги оплюваме…
– Вие всичките сте толкова нежни и деликатни, че просто…
– Кажи какво друго искаш да направя, че да ти покажа, че не съм нежен! Кога бях нежен аз? Като разказах…
– Ти никога не си бил нежен, обаче…
– … аз се кандидатирах за президент, за да кажа, че трябва да забраним партиите, че не защитават малкия и среден бизнес, отидох в ареста, казвайки, че има държавни пари в частни банки, за да се правят медии и да се оплюват хората, и да се правят далавери, и ти викаш – ти си нежен… Какво повече трябва да направя – да отида да си разбия главата на площада ли?
– …В един момент нещата трябва да се кажат в прав текст.
– Ама аз съм ги казал!
– Не си ги казал баш в прав текст.
– Как да не съм ги казал?
– Казал си си тезата, казал си си позицията, но аз искам да извадим канавата, да извадим хастара, да извадим тези, които са там, защо са там и какво правят. Разбираш ли ме?
– Кои? – познавах похватите на Алексей и никак не му се връзвах.
– Е! Кои! Знаеш много добре кои. Всичките там мухльовци, педераси и педали, и всякакви лайнари.
– Виж, аз всеки ден се занимавам с редица представители на изкуствата, които идват да им помагам по различен начин. Стотици хиляди съм дал някога на театър София, познавам актьори, актриси, артисти, каквото се сетиш. Тези човечета не могат даже да си придвижат пианото, ако някой не им плати… – разхождаше ме по тъча.
– Знам! Това е ясно. Аз ти говоря за ДАНС!
– Ахааа… ДАНС…
– Аха…
– Ама ДАНС да не го оплюеш до такава степен, че да го сринем, нищо да не остане, защото това е един съвършен инструмент…
– Идеята ми е не да оплюя ДАНС. Идеята ми е да обясня кой уби ДАНС, защо го уби, ето това е простичката ми идея…
– Бойко го уби! – ясно каза Алексей.
– Моля?
– Бойко го уби, а преди това един – Драшков се казва – ледено натърти Алексей.
– Аз не плюя ДАНС, трябва ми помощ, за да се обясни това. Един тръгна, отвори си устата, стигна до средата и се насра от страх преди три дни, и ми еба майката и на книга, и на всичко… И сега продължавам сама, за разлика от путьовците. И ми трябва помощ. Затова ти се обаждам. Ако можеш да ми я дадеш, добре, ако не можеш, няма да ти се разсърдя.
