септември 13, 2020

Какво всъщност става в България?

Автор: admin Няма коментари

Какво всъщност става в България?
Отговорът на този въпрос е в областта на приложната социална психоанализа.
Нашето общество е болно.
Не става дума само за статистическите характеристики, според които ние сме най-болната нация в Европа – шампиони сме по заболявания и смъртност от сърдечносъдови заболявания (по инфаркти сме на второ място в целия свят), рак, диабет, болести на дихателните пътища и т.н. В областта на психичното здраве нещата са още по-зле.
Всяка година у нас се самоубиват над 1600 души, а други около 9000 правят опит за самоубийство.
Ако пресметнем, излиза, че всеки ден се самоубиват по 4-5 българи, а други 25 се опитват да се лишат от живот.
Увеличават се самоубийствата при деца и юноши. Най-малкият самоубиец (момиченце) у нас е на 6 години.
Според Националния център по опазване на общественото здраве
22% от българите имат психични разстройства
това са 1 610 000 души. Едва една пета от тях (340 000) са получили специализирана помощ. Това са официални данни. Истинските обаче са много по-драматични.
По моя преценка около 60% от българите имат психични проблеми – фрустрация, депресия, невроза, психоза и др.
Според Евростат в Европа този процент е 38%. При нас е по-висок по понятни причини.
Оттук следва, че няма как това, което става по улиците на София и из цялата страна, да не е свързано с психичното здраве на българската нация, тя се невротизира и шизофренизира.
Процесите текат бързо и мощно. Повечето българи имат чувството за незащитеност и уязвимост, за безнадеждност и липса на бъдеще, виждат действията си като безсмислени и напразни.
Почти всеки изпитва мрачно вътрешно преживяване едновременно на мъка, гняв и вина за собственото си състояние. Знаем, че българите според официалната статистика са най-бедните и най-нещастните хора в Европа.
Нагнетеното напрежение търси изходи (отдушници) и ги намира по различен начин: алкохол, наркотици, секс, но освен това и във фантазирането, в символите (тикви, боклук, тъпани, окървавен студентски херой, вериги, бял (!) автобус и др.), в ексцентричните лични и обществени прояви (песни и веселби по жълтите павета като в катун, окупация, полугола „Свобода на барикадите“, превземане на парламента с бутафорни картонени танкове, мръсни вигвами и кьошкове пред Цар Освободител, изострено до параноя плакатно творчество, живописни оперетни битки с „другите“ и т.н.). Тоест намира ги в интензивността на всякакви щуротии, придружени със знамена, химни, маски, контейнери за битови отпадъци, вой, крясъци, тъпани и десетки хиляди полицаи клинтистуудовци.
Обществото ни е възбудено до крайна степен, колкото и управляващите да се правят, че няма нищо подобно. Те не разбират, че по този начин усилват обществената шизофрения. Обществеността не може да разбере това обтягащо нервите презрително безразличие на властта.
Поради това то започва да се стреми да унищожи взаимоотношенията си с нея, „да стигне докрай“, както прокламират „ранобудните студенти“.
От психоанализата, а и от психиатрията, е известно, че неврозите пораждат разстройства в човешките отношения, че тревогата и омразата подбуждат болния (в случая обществото) да се самоизключи от всякакви връзки с определени хора и институции около себе си.
Това от своя страна поражда чувство за незащитеност и изолация, поражда страхове и опасения, които се компенсират само чрез демонстративни масови акции.
Действия, парадоксално наподобяващи празненства и оргии, с търсенето на плътни контакти с „нашите хора“, търсене на „добри хора“ – т.е. на нови политически субекти, които да не са управлявали само в своя полза като БСП, СДС, ДПС, НДСВ, ГЕРБ, ВМРО и т.н.
В същото време се изпитва остра ненавист към „лошите обекти“ – властта и политическите партии, които са управлявали България досега и са я довели до трагичното положение на най-бедна, най-болна, най-корумпирана и най-нещастна нация в Европа.
Да видим какво се получава. Известно е, че когато някой, от когото се нуждаем, когото обичаме, на когото се доверяваме (и избираме да ни управлява), ни отхвърли или пък е суров и лош с нас – той става „лош обект“.
Ние го ненавиждаме. Ненавистта не е антиподът на обичта. Тя е нещо друго – обич, която е станала сърдита заради отхвърлянето и малтретирането от този, който е бил досега неин обект, получавал е топли чувства и доверие.
Ние ненавиждаме най-много тези, които искаме да ни обичат и зачитат, а те не го правят. Както постъпва властта.
Най-голямата омраза е между близки, в случая – обществото и неговите довереници.
В обществената практика е известен „стокхолмският синдром“, изразяващ се в привързаност и даже обич от страна на малтретирания (похитения) към угнетителя (насилника), във взаимност от негова страна и в общо презрение към околния свят.
Този синдром се наблюдава вече няколко десетилетия у нас. Най-бедният и най-угнетяван слой от обществото – възрастните хора, или така наречените „червени бабички и дядковци“ – продължава и след Лукановата зима, и след обезценяването (открадването) на спестяванията им по времето на Жан Виденов, и сега да показва всички симптоми на „стокхолмския синдром“, да ходи на Бузлуджа и да развява червени байраци.
По подобен начин и голяма част от мизерстващите българи си обичат и възхваляват централния нападател на „бистришките тигри“ генерал-лейтенант Бойко Методиев Борисов. И той ги обича – като материал.
Но това лято настъпи промяна, „стокхолмският синдром“ се преформира в невротични и шизоидни еквиваленти, завладели днес обществото ни.
При шизоидното поведение има опити
да се разруши отхвърлящата страна в поведението на ненавиждания (властта), т.е. той пак да стане „добър обект“, но в нашия случай влакът вече е изтърван заради казуса с Делян Пеевски.
Станишев и Местан (Доган) трябва да знаят, че връщане назад няма.
Сега на шизоидното общество му остава един изход – да се раздвои, като, от една страна, търси, обича и се доверява на „добрите хора“ (Реформаторски блок, националистически партии и др.), и да мрази и ненавижда лошите (вече управлявалите партии).
Раздвоението на българското общество обаче не му помага, тъй като уж „новите“ политически сили всъщност са преоблечени стари муцуни.
Нищо ново, разочарованието е пълно.
И тогава шизоидното ни унижено и оскърбено общество (над 160 дни безрезултатни протести, окупации, пикети и др.) бива обладано от усилваща се тревожност, депресия, хистерия, от обсесии и омраза.
Тревожността възниква и от опасността от разрушаване както на този, когото обществото ненавижда (властта и политическите партии), така и от опасността от саморазрушаване, от самоубийство на самото общество.
То вече тръгва по друга схема – „разочарование – раздвоение – ненавист – агресия“. Иска напълно да унищожи виновника, да го погълне. Мишо Шамара се провикна навремето към Бойко Борисов така: „Ще ви изядем, ей!“
Този слоган може да е първият предвестник на гражданската война.
Тя идва.