В дни като днешния си мисля как съвременниците мислим за своето време като за особено драматичен период. Ние хората имаме качеството да драматизираме, дори свръхдраматизираме своята епоха, късайки нишката с времето, в което са живели тези преди нас.
Каквото и да си мислим за днешния ден, България е преминавала през много по-драматични и важни периоди от днешния. Моменти на исторически избор. Моменти на храбра лудост. Години на войни, в които майки са погребвали децата си, жени съпрузите си и деца бащите си.
Тогава, в тези времена, „аз“ се е превръщало в „ние“. Защото изправени, пред съдбоносни събития, ние сме се обединявали с мисъл за другия.
Историята ни учи, че това „ние“ е най-ценното, което може да има един народ. Няма ли го, няма и народ. Има единици – гневни, уморени и мърморещи песимисти, които дори и боклука през терасата са готови да си хвърлят, защото извън прага на панелката е другостта.
Там е улицата, чуждото. Няма „ние“, има „аз“ и целия свят, е срещу мен. Направете си експеримент – колко често чувате „аз“ и колко по-рядко „ние“. Това е мерилото за истинската драматичност на едно време.
Аз, който все чакам някой да ме оправи.
Аз, който говоря за българските герои, но меря патриотизма си с привързаността си към чужди държави.
Аз, който излизам като самоубиец по пътищата.
Аз, който на улицата си трайкам, но у фейса мачкам.
Аз, който си хвърлям фаса на тротоара, но се възмущавам, че чужденец с жаба в ръка беснее над бащино ми огнище.
Аз, който знам всеки ход на Тръмп и Путин отвънка.
Психическо разстройство някакво. Егоизъм ли е? Не само. Мързел ли е? Не само. Оправдание ли е? Не само. Така е удобно. Няма „ние“. Има аз. Знам го аз тоя – кога аз съм бръмчел по центъра, тоя ходеше с едно яке… И баща му знам. И сестра му. Аз съм тарикат, къде ще се обединявам с балъците.
Като се замислиш върху тези неща, и си даваш сметка колко време губим в глупости и как си минава живота. И в него няма нито героизъм, нито някаква кауза, нито стремеж да дадем някакъв личен пример. Има безсмислено живуркане и „аз, аз, аз“, без мечти. Защото само в това „ние“ могат да живеят мечтите.
Имало моменти, когато България е била страна на самотните герои.
Единици, готови с шут в ребрата да събудят смирените. Като думите на Бенковски във Вазовата епопея – „Ставайте, робове! АЗ не ща ярем“. Произнесени след като „Левски бе угаснал преди три години“. Тогава и значението на „аз“ е било друго.
Но има и моменти, в които това „аз“ се е превръщало в „ние“ като защитата на Съединението. Балканските войни и световните войни. Това „ние“ е водило в битка българската армия дори и далеч от родината. Това „ние“ е вдигало държавата, когато тя е била най-разрушена и разграбена. Това „ние“ е убивало отчаянието. И това „ние“ е най-ценното, което някога сме имали и ще имаме.
Но дали изобщо мислим върху това?
Честит празник. На всички НАС.
Светослав Иванов http://btvnovinite.bg
