Злото е разпростряло тъмната си сянка и бавно изсмуква душите ни…

Вече не мога да пиша за действителността, която ни заобикаля. Може би защото се чувствам като затворник в 111000 кв км земя, която някога наричахме “РАЯ“.
Злото е разпростряло тъмната си сянка и бавно изсмуква душите ни.

Не вярваме в нищо, защото погребаха истината.
Не мечтаем, защото изтръгнаха надеждата.
Не дишаме, защото си нищо без справедливост.

Като под стъклен похлупак сме /като оня, под който поставиха Иванчева и Петрова, лишавайки ги от правото да бъдат хора/. 

Крещим, разраняваме ръцете си от блъскане по дебелите стъклени стени, гърчим се от унижение и болка… Само ние чуваме гласа си. 

Преглъщаме сълзите и продължаваме, докато се отпуснем изнемощяли и осъзнаем, че няма кой да ни чуе, че никой не иска да ни чуе, че сме обречени..
Толкова е безнадеждно, че се примиряваме.Вече няма какво повече да губим освен живота си. Но това така или иначе ще се случи.
Тогава винаги избухва огънят – онзи, който ще изпепели действителността.
Блъскам стените на стъкления похлупак и знам, че сме много. Ние чуваме гласовете си, познаваме болката и ще се изправим заедно, когато няма какво повече да губим. 

Близо е – отнеха ни почти всичко и с всяка стъпка се приближават към края.
Важното е да не заспиваме….

                                                                                                              Румяна Ченалова

                                                                                                                   https://svobodnoslovo.eu