Легендарният АНУБАНИНИ – ВОЖД НА ПЪРВОТО В СВЕТА АНТИРОБСКО ВЪСТАНИЕ
проф. Борис Атанасов (Институт по органична химия с Център фитохимия, БАН)
Искаше ми се да озаглавя този доклад простичко: „Нашият Анубанини“. Но не намирам това име в никоя наша легенда или предание. Няма го, защото е затрупано от хилядолетия. Намираме го в „Иранската Енциклопедия“ [1] и Википедията [2], където образът му е запечатан на скала от преди 4500 год. както нашият Мадарски конник. До него стигнах след 20 години търсене по книгите корените на Дунавските българи [3]. Те се оказаха в северозападен Загрос, там където сега Ирак граничи с Иран; където в средата на III-то хил.ВС са живяли племената БУ {‚лулу-бу‘}, потомък на които е Анубаини.
На шумерски (международният език тогава [4]) преди представата за племе, ‚лу-лу-бу‘ значело ‚много мъже/хора БУ‘, а в единствено число е ‚лу-бу‘ = ‚бу-лу‘. Т.е БУ = БА е корен на бъдещ етноним ‚булу‘ и след поява на представата за ‚племе‘{‚гир‘}, то става ‚булу-гир‘ (ако щете сегашното ‚булгар/балгар‘). Ясно е, че името Анубанини не е рожденно, получено от три шумеро-езични срички: ану-ба-нини или ану-бан-ини. Първата АНУ ({‘върховен Бог‘}, тъй както нашето Ѧ се произнасяло ‚ен=он=АН‘ в смисъл ‚вожд, Бог‘). За БА=БУ вече казахме, а за БАН знаем, че е било име на град между реките Хабур и Балих, българо-хуритски топоним дошъл и до нас, като напр. БАНат {‚татковината БАН‘}. Накрая за -НИНИ знаем, че значи ‚господар/почитан мъж‘ – нали ние сурвакаме: „…стани нине-господине“.
От недоброжелатели Анубанини е бил наричан „Божественият разрушител“, а според нас – или „Божественият от град БАН“, или „Господарят на божествените булуи/булугири“. Погледнете вляво как го е прерисувал от каменния барелеф французинът Паскал Конте – не е ли това профилът на нашия Христо Ботев?
Антрополози казват, че този образ е средиземноморски – нито на семит, нито на кавказец. Лингвистите отдавна са поставили лулубийският език в еламската подгрупа на древни дравидски езици [5]. Считам, че казаното до тук е достатъчно, за да искаме да знаем повече за него, за делата му и да си го върнем в изтритите гънки на паметта ни. Кой е Анубанини, от къде е родом, кога е живял и защо е оставил образа си на скала над град Сар-Пол-е-За-/х/аб, сега накратко Сарпол в Западен Иран?
Първо, нека ‚преведем по нашему‘ [6] името на този град: Сар/‘Цар‘-Пол/‘Бол/Бул‘-е/‘който е‘ -За/‘зад/над‘-(без ‚х‘) аб/‘водата, а (с ‚х‘) хаб/могъщата вода,река; събрано: „Булуйският цар, който е над могъщата река“.
И това е наистина така – вижте скалата над град Сарпол . 
Реката е Я-гир-ан, над нея е шосе, което минава покрай оградата на училище, пред двора на което са скалите с барелефи, на снимката оградено с червена елипса. В дъното са Загроските планини и пейзажът много напомня нашите Пирин и Рила с подобна скала от птичи поглед (снимка от портала „Тракийски свят“.)
Този Сарпол не е родно място на Анубанин – за него се ‚борят‘ селища от Бан (в хълмистата долина на р.Хабур) до Дер (в предхълмята на Загрос) , но повечето считат, че родината му е град Лулубуна/сегашна Халабиа {‘ха-лабу/ха-лубу – ‚могъщите булуи‘}.
За съжаление ни рождената му дата, ни годината на кончината му – кога и къде – никой не знае. Знаем само годините на огромното му дело (2227-2224 г.ВС) като вожд на първото в света антиробско въстание. То е оставило дълбоки следи в историите на много народи и особено за разселването на племена основни за нашия етногенез.
Затова считам, че следва да знаем кой е Анубанини и да го признаем като част от кохортата на великите българи. Делото му е реална легенда от последната четвърт на III-то хил.ВС. Анубанини изпъква като изтъкнат вожд, повел водачите на 17 въстанали племена от Западен Загрос, от цялото Двуречие и Източна Анатолия срещу жестоката семитска империя Акад; срещу „господаря на 4-те посоки на света“, само-обожествилият се Нарам Суен/Син – внук на Саргон I.
Това е било не просто бунт, а вулкан от огромна маса гладни озверени хора, третирани по-лошо от животни, с избити близки, без възможност за живот. Защо и как се е стигнало до този социален взрив?
За да разберем защо е станал той, следва да се върнем още по-назад към началото на указаното хилядолетие в следпотопна Месопотамия. Ние малко знаем за онова време и следва да разкажем накратко.
Слезлите преди хилядолртия в долината от Загрос планинци, с пришълци от Запад са вече не само скотовъди, но и мелиоратори – усвояват поливно земеделие и го прилагат в юга на плодородното Двуречие (археокултури Хасуна→Халаф/б→Самарра →Убаид). Хората забогатяват и се обвързват със земята.
Затова земеделците като правило са страхливи, а балканджиите ловци-съберачи са смели. Повече от първите водачи {‚ен‘} на шумерските градове са планинци и били наричани ‚пастири‘, а после – ,лу-гал‘ {‚голям мъж‘}. Енмеркар от планинска Аратта става ‚ен‘ на шумерския град Унук/Урук, вдига стените му, а под тях възниква загроското предградие Кулаб. Там ставала голяма разменна търговия – добитък от планината срещу зърно от полето.
Затова и следващ управител на Унук бил Лугалбанда – също планинец. Безстрашният Билгамеш-Кулабов сам извоювал правото да бъде ‘ен‘, като прогонва семитите от Киш, дошли да вземат данък от Унук. А Киш е бил град-бирник.
Възникват богати градове: Ериду, Бад-Тибира, Шуруппак, Ур, Унук, Нипур, Умма и мн. др…
Значи имало какво да се граби! Това довело до преселване на хора дори от далечния Арабски полуостров (семити) в Двуречието. Отначало те се ‚разтваряли‘ в Шумер, но ставайки все повече започват да заемат ръководни постове и накрая завладяват цели градове като Киш. Хари Сагс в неговата книга „Величието на Вавилон“ [6] ни лъже и втълпява, че шумери и семити са живяли като братя и …накрая шумерите се превърнали в семити!
А истината? Лугал-Анумунду от Адаб ‚добива‘ власт над всички градове и създава първата империя в света (2550-2500 г.ВС). Името му Мунду е също катотова на Мундо – бащата на Бледа и Атилла, близо е до нашето Мунчо и фамилното ни име Мундров). Той вдигнал около града крепостна стена и построил храм със 7 кули и големи врати, всяка врата за страните Елам, Мархаши, Куто-лулуби, Субир, Марту, Сутии и Еанна/Унук. Всички са равно-поставени!
След него Лугал Загизи от Бан става ‚губернатор‘ {‚енси’} на Умма, после взема Унук и завоюва „цялата земя“ – от „Долното“ до Горното“ морета, от „Сребърната планина“ до Хараппа/ Мелуха (2294 – 2270 г. BC). Той управлява 25 години, както е отразено в “Списъка на шумерските царе” [7] като единствен суверен в III-та династия на Урук. Но власта му е била насилствено отнета от … акадеца-семит негов коняр, който се самонарекъл Шарукин {‚царят е истински‘}, а после – Саргон {‘поражда царе‘}, към което добавил – Велики. Прави първата платена армия от 5400 наемници (‚храненици на царя‘) и 55 години подтиска и презавоюва всички градове-държави от империята на лугал Загези.
Синовете му – Римуш и Маништишу – доразвиват жестокостта на баща си (в лулубо-хуритския гр. Казулу {‘ха-зу-лу‘ – ‚могъщият умен мъж‘} Римуш убива 12,000 въстаници. Стрхът от централната власт се превръща в механизъм на управление. При внука на Саргон – Нарам Суен/Син – грабежът и заробването се превръща в основна функция на държавата. Няма защо да се трудиш и да изработваш, след като можеш насилтвено да си го вземеш.
Особено жестоки са акадите към планинците от Загрос. По онова време там живеели 20-30 различни племена, всред които изпъкват названията на г/кутии, утии, лулуби, симурри, турукки, елами и др. На част от уловените мъже режат пръстите, други набучват на кол, или одират кожата им, която разпъват на дървените огради на тяхните селища. Децата били избивани или изгаряни. Пленените мъже и жени навързали като животни и водели да работят в Акад заедно с хора от покорени народи.
Фиг. 05 е снимка от т.н. „стела“ – барелеф въху плоча, сега в Лувър, Париж – направена тогава. „Рогатият“ Нарам-Син ходи по телата на пленените лулуби и това е записано горе вдясно (виж клинописа). Той успява да плени вожда на лулубите, Сатуни и да избие мнозина от тези наши пра-предци. Такива стели Нарам поставил на няколо места, където е празнувал „победите“ си. Наказателните му походи достигат далеч на север, до планините на югоизточен Анадол и и лулубийската колония в гр.Пурушканда. Там избива и затваря много въстанали миньори. Счита се, че при бой с обеденените сили на хурити и лулуби Нарам- Син е убит в района на Едеса/Урфа. Това е било сигнал за всеобщо въстание срещу кървавата тирания на Акад. Въстават огромен брой племена водени от 17 владетели, които са приели водачеството на лулуба Анубанини {8}.
От това време (около 2227 г.ВС) няма точният списък на тези племена и тяхните вождове. Те са записвани много по-късно, известни от вавилински, хетски и и други източници. Тук представяме един от многото тях: ЛУЛУБУ (булуи)7. Шубур (хурити)13. Хатти (хаттиани)КУТУ(кутии)8. Шушан (еламци)14. Арпаха (парсу)УТУ (утии)9. БАРАХШУМ (хурити)15. Сутиани (лулуби)ШИМУРУ (Simurrum)10. Куталла (кутийци)16. (Х)Алван (утии)Киширту (Кишшен)11. АРМАНИ (хуро-армени)17. Навара (самарци)Турукки () 12. Уруна (касити) Общ водач: АНУБАНИНИ ———————– (с главни букви са племената с „фиксирани места” – по оргинала) ——————————–
Забележете: още далеч преди формирането на Армения като отделен народ, куто-лулубу и армени са живяли едни до други и са изпитвали заедно жестокостта на семитите-акади. И още – вожд на арманите (#11) по това време се казвал Ду-бул {‘древният булуец’}, което е булуйско име. А вождът на племето киширту (#5) се казвал За-бини, с което подсказва, че и това племе е лулубийско, а Кишшен е почти като Кишенев! Част от булуите е водел Сатуни. Владетелят на хаттианите се казвал Памба/БамБа/БанБу и тяхен е гр.Бурусханда/Бурушканда – на северният склон на пл. Тавър. ————————————————————————————————–
Подробности за въстанието научаваме от т.н. „Легенда за внука на Саргон Първи – Нарам Суен/Син”, записи на която са намерени в клинописните библиотеката на Ашурбанипал в Ниневия (на асирийски) и от царските записи на Хетите от гр.Хатуса/Богазкьой (на хетски).
Ще си позволя сумарно да ги цитираме:„Нарам Суен е нападнат от многобройна орда разярени хора с лица на гарвани („… с тела на птици … израстнали в лоното на планината”) – наверно обезобразени са били тънокожите лица на кариите/хуни с нарязани лица на мъжете, за да не са красиви и за да не никне брада. Войската им наброявала 360,000 души (явно тогава цифрата 60х60 е „безкрай много”). Те наричали „баща” Анубанини, и „майка” – съпругата му Мелили. Изброяват се имената на седемте „братя”, поели водачеството на тази тълпа. (Наверно „7-те братя” са вождовете на 17 племена, образуващи коалиция, всред които е имало цели родове). В началото това море ит хора се насочва на северо-запад, към КиБатНа (Киликийски Та Фиг.06 вър), където са сребърните рудници на Пур-уш-канда (акадска колония-затвор) и освобождава своите.
После всички нахлуват в Субарту, и през изворите на р. Балих и р. Хубур завива на юг и залива целите Акад, Шумер и Елам. Тя унищожава (напълно затрива!) акадската столица Агаде {ак-ат-е – ‚дом на източните бащи‘} и никой не може да я спре. Така достига до „Долното море” (Персийски залив) и продължава по западното крайбрежие до Дилмун (сега Бахрейн). Вярвали, че там е митичния рай, но не го намерили. Отиват чак до страната Маган (сега Аман), която не можала да ги побере и не била „земя за живот”. Затова ордата се връща назад, минава по източния бряг на „Долното море” и продължава по брега силно на Изток, след Аншан. Затова неслучайно тази земя след векове носи името Забули-стан, превърнато днес в Белуджи-стан {булу-ки-стан} с градове като ЗаБол, ЗаБоли и др. …
Така те стигат до митичната Мелуха {ме-лу-ки – ‚земята на праведния човек‘} в долината на р.Инд. (Тук арабското ‘дж’ е ‘г’ или ‘к’; виж картата на Фиг.6 с трасе на похода). Нарам-Суен не знаел дали това са орди от хора или от черни дяволи. Пратил свой пълководец да провери: „Мушни ги с нож или ги ободи с карфица. Бликне ли кръв – значи са хора като нас. Не се ли появи кръв, значи са демони пренасящи чума, призраци, зли бесове, насилници, творения на Енлил!” Пълководецът се върнал и докладвал: „Докоснах ги с нож, с карфица ги убодах – бликна алена кръв”.
Нарам Суен се допитва до боговете да му разрешат да нападне нашествениците. Но боговете мълчали. Тогава той решил да действа на своя глава. Но резултатът е опустошителен. Три последователни години Нарам Суен праща голяма войска – на три пъти: 120,000, после 90,000 и накрая – 60,700 войника, които всички до един са избити (И тук е преувеличено поне на порядък!). Земята му (Акад) била сполетяна от суша, глад, болести и наводнения (Явно – от всички стихийни бедствия за онова време.) На четвъртата година човеколюбивият бог Еа/Енки убеждава великите богове да се смилят над Акад и на Новогодишния празник да пратят на Нарам Суен добра поличба. Благодарение на нея той предприел … /не се чете/ …и успял да плени 12 души. Той питал боговете дали да убие тези 12 души, но „боговете казали”, че трябва да ги пощади. Богинята Инана обяснила: „След дни Енлил ще ги бележи със зло; те чакат ядосаното сърце на Енлил. Градът на тези войни ще бъде разрушен, къщите в него ще бъдат разрушени и обсадени. Мъжете на града ще пролеят кръвта си. Земята им ще престане да ражда; финиковите палми – също. Град срещу град ще се опълчи; дом срещу дом ще се възправи и ще въстане…”
Този откъс показва, че ако 12-те пленници бъдат пощадени, те ще накарат Енлил да се замисли за злото, причинено от тяхното племе и сам Енлил ще ги накаже като унищожи градовете им, като им прати глад и граждански рзмирици” {9}. А голямата бунтовна вълна достига долината на р.Инд и там се смесва със северните индуси. Част от нея минава прохода Кибер към сегашен Кабул и се заселват по течението на р. Аксу {‚река на Изтока‘} (сега Аму-даря {‚река на Слънчевата майка‘}). Там са построили града Булу {булуки – ‘земя на булуите/булугари‘}, който после е преименован в Булк/Балх, известен в Индия като Балхара. На север в планината над Балх възникнал гр.Кулаб (сега Куляб) и Палгар (сега Фархар). Даже планината и селище на изток от тях били наречени Зигар (като Загор). Тази Балхара, която повече от 20 години доц. Петър Добрев иска да докаже, че е наша прародина {10}.Хилядолетие след това (към 1300 гВС) в Петоречието (Пендж-аб), в долината на р. Сар-ас-вади става великата война между Юга и Севера (Махабхарата) и булуите се изселват на север към Каракорум, където от тях възниква държавата Болор (а и до сега там остава племето ‘хунза’). Най-северните преминават планините и навлизат в огромната, райска тогава, Таримска долина. Тук столетия по-късно за китайско-езичните става известен народа Поло (‚Боло/Булу‘), на чието име е и ез. Лоб-нор {„лу-бу-езеро”}. Там те строят градове, по-късно известните Куча, Турфан, Яркенд, Хотан и мн.мн.др. За тези таримски българи още преди 80 години подробно e писал Д.Съсълов {11} и после – цяла плеяда наши непрофесионални историци {12}. Затова ние няма да „тръгнем” след тях, а се връщаме при тези, които са останали в земите си.
За да увековечат делото на Анубанини признателните му потомци правят барелеф, но не на плоча, а направо на скала и то недостигаем на височина 35 м. (виж началната Фиг.2). Ето го:
Анубанини (Фиг.07) е в позата на победител – с лък и брадва в ръце; с крак вурху молещият пощада пленник, а богинята Инана сама му води още двама с вързани ръце и първият с въже на врата му. Над тях е Слънцето {‘Уту’} – царски символ, а под тях – 6 пленника като предният е владетел с тиара на главата (по-ясна е скицата на Фиг.08) . Специалистите казват – това е модел на прочутата Дариева Бехистунска скала създадена 640 години по-късно, недалече от Сарпол. Всред планинците най-войствени се оказали кутиите (от които са известните ни кутигури и неправилно произнасяни гутии). Без да разказваме историята не може да не кажем, че главно кутиите и загросци са унищожили Акад като държава и над 90 години са били хегемон в Двуречието {13, 14}. Това вече се знае добре и е описано мноно-много пъти по най-различен начин. Но единствени в древността хетите са записали каква поука следва да извлече всеки бъдещ владетел, ако в страната му има много и различни народи {15}. Общоприето е, че наследник на Акад е Асирия. Тя възприела и доразвила до крайни предели всички най-нехуманни черти от предшественика си. И след 1300 години Асирия е унищожена от потомци на куто-лулуби и касити (все загросци в Мидия и Вавилон).
Вляво е графиката на французина Паскал Кост (1840) художественно възпроизвеждаща Фиг.07 {16}. Тя е по-красива, но не дотам достоверна. Първо няма го поваления и настъпан пленник. Второ, лъкът не е опънат, а развързан. Трето, начело на „кервана” пленници водещия няма цилиндрична шапка. Накрая, слънчевия знак не е емблематичен. Образът на Анубанини е по-‘европейски’ – както казах в началото – прилича на Христо Ботев!
———————————————————————– Обаче дори до днес във Википедията четем, че „г/кутиите известни от по-късни документи са били най-опасни врагове на Шумер”. Това истина ли е? Защо до появата на семитите-акади на историческата сцена загросци са живеели в мир и разбирателство със шумерите? Те са защитавали Шумер и са го пазели от всякакви нашественици и особено от семити (акади, амореи и др.). И въпреки прословутата етническа полерантност на българина, този Дамоклиев меч и до днес виси над главите ни.Затова образът на Анубанини за нас не е фикция, а забравена реалност. Трябва да знаем и пазим корените си!
Ето едно оцветявано (не от мене!) копие:
ЛИТЕРАТУРА {1} Encyclopaedia Iranica-Lulubi-Sar-e Pol-e Zahab, London, 1982.{2} Wikipedia – Lulubum – https://en.wikipedia.org/wiki/Anubanini_rock_relief{3} АТАНАСОВ Б. – „Към корените на дунавските българи”- Български исторически четения“, с. , 2017.{4} АТАНАСОВ Б. – „Шумерският EMEGIR проговаря на български /два Шумеро-Англо-Български речника за всеобщо ползване/”, XX нац. конференция „България в световната история и циви- лизация – дух и култура”, Варна, 21-22.11, 2015. https://trakiaworld.com/c/History/Profesor-doktor-Boris-Atanasov-{5} ДЬЯКОНОВ И.М. – а) „Истории Мидии – от древненьiх времен до конца IV в.ВС“-Москва-Ленинград, 1956; б) „История Мидии”, кн.1, изд.”Нагыл Еви”, Баку, 2012.{6} САГС Х. – „Величието на Вавилон“- изд. „Рива“, 1998.{7} LÓPEZ R.E. – „The antediluvian patriarchs and the Sumerian King List“- Journal of Creation, 12, (3) 347–357 (1998).{8} ЛИЧКОВСКА К, ШАЖИНСКА К. – „Митология на Месопотамия”. София, 1984.{9} КРАМЕР С. – „Древните митологии. Шумер и Акад”, София, 1999.{10} ДОБРЕВ П. – а) „Златният фонд на българската древност”, с.137, „Тангра #55”, София, 2006; б) „Сага за древните българи. Прародина и странствания“- София, 2010.{11} СЪСЪЛОВ Д. – „Пътят на България”, София, 2000.{12} ВОЙНИКОВ Ж. – „Етногенеза и миграции в Евразия, през древността и ранното среднове-ковие и мястото на древните българи в тях“- изд.“Тангра“, №86, 2009. {13} РАЙЧЕВА Л. – „Писмени сведения за племената кутии и тяхните наследници кутигурите” сп. ‘Ави-тохол”, кн.18, с.44, София, 2002{14} ДИМИТРОВ Д. Ил. – (а) „Пътят на българите”, сп. „Ави-тохол”, кн.11, с.12, 2000; (б) сп. „Ави-тохол”, Исторически сборник, т. 1, с.187, 2005; (в) сп. „Ави-тохол”, кн 32, с.90, 2011.{15} BECKMAN G. – “Sargon and Naram-Sin in Hatti: Reflections of Mesopotamian Antiquity among the Hittites”- in: Dieter Kuhn, Helga Stahl (Hg.), “Die Gegenwart des Alterturns”, Heidelberg, 2001.{16} COSTE Pascal,(1840): https://commons.wikimedia.org/wiki/File:Relief_Anubanini_Sar-e_Pol_-_Zahab
проф. Борис Атанасов (Институт по органична химия с Център фитохимия, БАН)
