Пак е 1 ноември, пак е поредният Ден на Будителите, за пореден път задължително ще се пробудим. Ще разтъркаме очи и ще се прозеем юнашки. И ще се окаже, че всички наоколо са отдавна ококорени. И освестени, и национално отговорни, и тоалетно освежени дори…
Кой трябва да бъде будителят и кой буденият? С какво първите лица на властта са по-осъзнати от редовите български граждани? И едните, и другите дали живеят с убеждението, че нацията ни трябва да продължи живота си, или е по-важно личната продължителност на частното ни живуркане? Подобно апостолско самосъзнание днес е немислимо. Не само защото не ни пука за онези стотиците духовници, даскали, иконописци, ктитори, зографи, писари и преписвачи, възрожденски поети, вестникари, писачи и ваятели, издатели и списователи, луди глави и хладни мозъци. Не само защото е невъзможен преповтор като Левски, копелето на Свободата, появил се от извънбрачната любов на българския роб с мечтата му за Свобода. Това се явява исторически уникат, феномен на националната ни еманация. Пък и ний си знаем урока по собствена история – трябва да минат още 5 века от новото невидимо робство, за да излъчим такова свято момче, да се заеме с всенародното будителство. И да ни поведе. Липсва ни национална личност, национален пример, а не само премиер, нямаме национален мъдрец, светец, народен философ, който да бъде безспорен критерий за праведност, за справедливост и солидарност.
Пробуждането на нацията днес изисква промяна на манталитета. Обаче преобладаващата маса от народа ни е неспособна на промяна, не знае и не разбира какво е това ново съдържателно поведение. Призивът – първо да се освободим от собственото си българско робство, е невнятен и неудобен за масовия българин. Той не сака да се раздели с ориенталските си навици, с балканските си простотия и мръсотия, с отрицателното си отношението към общото, с липсата си на съчувствие към общността, а иска да му вървят работите. Рано или късно всеки читав човек сред нас се препъва в неспособността ни да управляваме държавата си, да хармонизираме личните и националните си интереси, да разграничим потребностите на властта от потребностите на държавата. И да вденем, че държавата сме всички ние, а властта е наша слугиня. Че тя, а не ние, е наемен работник, на който е поръчано да върши мръсната работа в общия ни дом. А не да краде от общото.
Но масовият българин не иска да види врагът у себе си. Това е твърде сложна мисъл за масовия тип сънародник. Той иска конкретен враг и ако той е циганин, турчин или мигрант много бързо го разпознава. Етическото му его се стряска къде от атавистичната му примитивност, къде от реалиите на бита – от безнаказаното върлуване на циганските отряди за самооцеляване, къде от изтънчената вероломност на нашите турски политически султани и техните икономически везири.
Масовият българинът обича да е лумпен. Някой друг да мисли вместо него, особено за общите дела. Той обаче е вечен коментатор и съдник. Биомаса от мърморещи човекоподобия. Вечно е недоволен от свършеното от другите, но сам не се захваща да го стори.
Масовият българинът е и анонимен бунтофреник, което не му пречи да дреме, да мятка по едно око около себ си и чака да види на къде ще задуха вятъра.
Масовият българинът продължава да бъде противен на самия себе си. Той е буден само, ако има сметка да е окат. С политика се хващат предимно шушумиги, тарикати, неграмотници, средна ръка шмекери. Сред тях изпъкват второкачествените, чиито способности се състоят в това, да пребивават 20 години в парламента. И да са неувяхващото лице на промяната.
Ще се състои ли най-после тази продължителна промяна? Едва ли. Докато политиката у нас не стане израз на икономиката, докато политиците не се вписват в драмата на днешната ни национална история, а се имплантират в онези паразитни структури, които източват и изсмукват общонародния капитал, нацията ни ще линее, българският етнос ще е на път да стане малцинство в собствената си родина. И животът у нас ще има лош вкус и противни навици.
Но не се вторачвайте в жанровия калейдоскоп на поредното ни народно празнично Събуждане, а го обърнете като далекоглед срещу себе си. И какво ще видите? Ще видите, че големите неща изглеждат малки, поразително малки, чак жалки. А невидимите доскоро нещица – твърде ръстови. За това става дума. Защото освен масовият българин и ни сме българи, и макар задушени в неговата примитивност, освен че дишаме неговата смрад, ние дишаме с друго съзнание, с друга вяра, с друго проклятие. Щото сме родени за това: да сме доживотни носители на древния дух, който пази България. Но и Бог няма да може да я опази, ако ние, малцината, не му помогнем да го стори…
2001 г.
Румен Леонидов
