Писателката Heдa Aнтoнoвa e aвтop нa иcтopичecки poмaни, новели и пиecи. Последните ù 3 изключително успешни книги представихме на страниците на Списание 8 – „Цapицa Eлeoнopa Бългapcкa” (брой 6/2015), „Cъвъpшeнaтa Стойна Преподобна” (8/2015) и „Heгoвaтa любимa” за Венета и Христо Ботев (11/2015). След броени дни излиза най-новата ù книгa „Пъpвият cлeд Бoгa – любoвтa и cмъpттa нa Bacил Лeвcки” – paзкaз зa величието и дyxoвнaтa caмoтa нa чoвeкa, завинаги изпpeвapил cвoeтo вpeмe, за онези четири въпросителни, които още тревожат нашето съзнание. Книгата ще се появи в навечерието на 24 май като своеобразен подарък от издателство „Факел”.
В майския брой на Списание 8 Неда Антонова представя подробно своите аргументи за това, че Апостола не е извършил убийството, за което е осъден. Сега ще стане дума за друга важна тема – жените в живота на Васил Левски.
Heдa Aнтoнoвa
За него съвременниците говорят като за чудо, а за срещите си с него – като за събитие. Поразява единодушието при описване на личността му: мълчалив, смирен, премерен в речта си и свенлив като момиче; на ръст среден, тънък в кръста, пъргав на походка, със сръчни, но спокойни движения; лицето му светло, очите му „сиви, почти сини”, коса и мустаци – червеникави, а гласът му… „Ако да беше живял в Европата, дето на пеенето се гледа като на божия благословия, Дякона щеше да стои на върха на музикалната стълбица” – казва за него отец Матей Преображенски.
Отличен ездач, точен стрелец, физически невероятно издръжлив – „замръква във Филибе, осъмва в Троян”, еднакво умен и храбър, адаптивен към всякакви природни условия, съобразителен и остро рефлективен в най-рискови ситуации, магнетичен и обсебващ чрез идеите си…
Водещ. И весел.
Питат го: „Бай Василе, гледам те такъв един… все засмян… къде ходиш, все пееш… не те ли е страх?” „От какво да ме е страх? Преди да встъпя в делото, аз предадох душата си на Бога.”
Какво ли е поискал от Всевишния в замяна на своята пълна отдаденост на идеята? Можем само да предположим, проследявайки целия му по-нататъшен живот.
И обичан. Много обичан.
Голяма част от съратниците на Апостола са били жени. Млади и стари, богатски съпруги и неграмотни селянки, образовани учителки и утрепани от труд и бедност майки на многолюдна челяд. Той ги е омагьосвал, запленявал ги е с едната своя реч, с песните и с личността си. Заради него те са жертвали време и добро име, заради него са влизали в борбата, без да я разбират, някои може и да са се надявали на близост, макар кратка, макар само на думи… Но той никога не е подавал надежди на тези верни почтени сърца, но пък винаги е отвръщал на тяхната жертвоготовност с благодарност и доброта.
И влюбен.
Тя се казвала Йова, най-хубавата от трите дъщери на заможен селянин от Войнягово, Карловско. Годината била 1864-а. Васил Гинин – след смъртта на баща му взели да го именуват по майка – разстриган дякон, се хваща учител в селото. Баш на Гергьовден. Две години вечер събирал мъжете и пробуждал умовете им за революция, по празниците се хващал на хорото и изумявал момите и майките им с гъвкавата си фигура и с красивата сила, с която младото тяло следвало мелодията, през зимата – по тлаки, седенки и сватби – цялото село му се радвало… Избрал си Йова. Когато влечението му станало известно на селските свахи, той трябвало по някакъв начин да потвърди избора си и подарил на любимата тежък гердан от розови мъниста, едри като бобени зърна. Донесъл го специално от Пиротския панаир. Това било нещо като вричане, почти годеж. Селото очаквало сватба.
Но една нощ годеникът ненадейно изчезнал, без да извести на никого кога и дали въобще ще се върне.
Но се върнал – това се случило сред разтурянето на Втората Белградска легия. Пристигнал една вечер във Войнягово, потропал на портата на младия свещеник Неделчо и двамата отишли в дома на момичето. Радост велика! Но прибързана. Годеникът целунал ръка на родителите, а Йова погледнал в очите и без дума и дал „изин” – разрешение да се омъжи за когото иска. Цялото село било стъписано. След три месеца бившата годеница се омъжила за поп Неделчо, после му родила син, който искал да стане търговец, но майката настояла да се изучи за учител и да остане във Войнягово – в същото училище, където преди двайсет години… Да. Дори майчиното сърце понякога може да бъде егоист.
Защо уж сгоденият даскал Васил Кунчев върнал китката – както деликатно се наричало в онези години разтрогването на годеж – не става известно.
Причината знаел само Васил Караиванов, първи братовчед на Апостола. А тя – причината – възприемана от днешна гледна точка, не е била чак толкова непреодолима, но извисеният и изтънчен дух на един Левски не е можел да се примири и да я пренебрегне…
След Втората легия той никога не си позволил близост с жена – па било то само с поглед или случайно изпусната дума: не е искал да дава надежда, която не може да удовлетвори.
Остава сам. До бесилото.
Когато камбаната на войняговската църква възвестява обесването на Васил Левски, цялото село ридае: със сълзи, с думи, с глас и без глас. Жените се обличат в черно и носят траур цели четиридесет дни, докато душата му се отдели от земните селения и поеме своя път нагоре. Йова ходи в черно цяла година.
А после живее дълго. Умира през 1937-а, когато цяла България паметно чества стогодишнината от рождението на своя Дякон – Апостол…
А датата на смъртта на Йова е… 19 февруари.
Издъхнала в мига, когато звънът на църковната камбана във Войнягово напомнил за годишнината от Неговата смърт…
Съвпадение?! Едва ли.
Любовта стои по-високо от всички случайности!
