Когато прочетох как по време на османското владичество българските земи изживели буен икономически подем и културен разцвет, погледнах дали учебникът не е издаден в Анкара
Интервю на Десислава Пътева с Костадин Костадинов, председател на движение „Възраждане”. Роден е във Варна на 1 април 1979 г. Завършва Балканистика и Право във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”. Той е общински съветник във Варна.
Господин Костадинов, на националния ни празник – 3 март, отбелязваме Освобождението на България от турско робство. От какво обаче не сме успели да се освободим като нация към днешна дата? Изглежда робското самосъзнание не ни е напуснало, тъй като голяма част от нашите политици обслужват не национални, а чужди интереси.
Мисля, че политиците не са престанали да служат на чужди интереси от 1944 г. насам. А и преди това нашата история дава примери за тези или онези български политици, макар че не всички застъпват определени чужди интереси. След 1944 г. при нас това се изроди в сателитен синдром, а след 1989 г. настъпи още по-сериозна деградация. Ако до 1989 г. все пак нашата страна имаше възможност за някакво автономно развитие – местно, икономическо, макар и в рамките на един по-голям социалистически блок, в рамките на планова икономика, след 1989 г. това беше тотално унищожено. Всички останали белези на независимост бяха демонтирани, премахнати, заличени. В резултат на това в момента България даже вече не може да се определи като колония, защото колонията все пак разполага с някакво местно самоуправление, има някакви излъчвани местни лица, които служат поне като компрадори на генерал, губернатор, на съответната метрополия. В момента България е още по-деградирала – до територия, при която местното население служи само като фон.
Трудно мога да нарека политиците в България български. Това, че са българоезични, това, че са с българско гражданство, това, че носят български имена, въобще не ги прави български политици. Напротив, те се държат като едни абсолютни марионетки на този, който плаща. Дали този, който плаща е от изток или от запад, в случая няма абсолютно никакво значение. Крайният резултат е, че някой, който ни управлява, не взема решения в български интерес, а в интерес на чужда сила. Това, което трябва да се случи в България, е, че на практика трябва отново да извоюваме нашата свобода.
За мен 3 март е един изключително актуален национален празник, защото той е символ на българската свобода. Неслучайно през последните години около 3 март се развихря една русофобска истерия. Обяснява се как 3 март не е български, а руски празник, че бил антибългарски празник. Нямало нищо, което да празнуваме на този ден, а истинският ден бил денят на подписването на Берлинския договор – 1 юли. Някои други казват, че националният празник трябвало да бъде 24 май, други казват, че трябва да е 22 септември – Денят на независимостта. А защо се прави това? Много просто. За да може да се заличи свещеният символ на българската свобода, тъй като на 3 март 1878 г. България възкръсва след близо 5 века турско робство.
Днес България не е свободна държава, не е независима държава. Който мисли обратното, просто трябва да се поразходи по улиците и да попита произволни 10 или 20 човека, да види какво ще кажат. Поради тази причина 3 март е много знаков, много важен за нас. Това е и причината за атаката срещу него през последните години. Не искам да съм лош пророк, но съм сигурен, че около 3 март отново ще се задейства цялата тази пропагандна, тази истерична, българофобска медийна машина, която отново ще започне да тиражира едни и същи фалшификации, лъжи и гнусни клевети срещу българското национално самосъзнание. Това се прави с идеята, че то трябва да бъде подменено в един определен момент. Виждаме, че на практика това започва да се случва.
Как бихме могли да извоюваме отново свободата на България?
Бисмарк го е казал. Когато говори за обединението на Германия, той казва, че то може да бъде извоювано само с кръв и стомана. Свободата на един народ не се извоюва с писане на статуси във Фейсбук, не се извоюва със статично, пасивно недоволство пред телевизорите или от време на време с контролирано изпускане на напрежението под формата на някой друг уличен протест. Свободата се извоюва с революция.
В България ситуацията е такава, че все по-голяма част от нас, българите, не приема България за българска държава. Поради тази причина настроенията срещу нея, респективно срещу нейния политически елит, ескалират до такава степен, че забелязвам такова разделение и такава омраза към елита, каквато е съществувала преди 1944 г. Тогава това доведе до много сериозни вътрешни сблъсъци, до една почти необявена гражданска война. Тази наша вътрешна гражданска война имаше много сериозно влияние. Това напрежение предизвика Септемврийското въстание през 1923 г., Червения терор, Белия терор, атентата в „Света Неделя” от 1925 г. Повярвайте ми, много малко е нужно, за да избухне това напрежение. В момента огромната част от българите усещат себе си като една потисната, като една смачкана прослойка, която няма абсолютно никакви права в собствената си уж държава. Обаче тази прослойка обхваща 90% от населението на страната. Това не е нормално, няма как да продължава и няма да продължи дълго време.
Можем ли да говорим за това, че България е в зависимости от Турция, ако съдим по действията на премиера в оставка Бойко Борисов, който угаждаше на всяка прищявка на Ердоган? Каква е причината за това? Едва ли само заплахата от бежанска вълна от Турция е мотив за подобни отношения, които поставят нашата държава на колене.
През последните 27 години България постепенно стана васална държава на Турция. Това не се случи изведнъж, с щракване на пръсти. Не стана за един ден след 1989 г., стана постепенно. Турция постепенно овладя ключови елементи от българската обществена, държавна, икономическа и политическа структура. В резултат на това, тя започна деликатно в началото, но все по-грубо към настоящия момент, да натиска определени бутони, с които да командва България. В момента Турция управлява България така, както иска, така, както смята за добре. Видяхме, че не е проблем турският президент да звъни на българския министър-председател посред нощ, за да иска от него да се намеси в един, забележете, даже не вътрешнополитически въпрос, а вътрешнопартиен проблем.
Видяхме реакцията на българския министър-председател, който постъпи сервилно, угоднически, васално спрямо своя сюзерен. В тази ситуация лъсна истината, която се опитват да скрият – България не е независима държава спрямо Турция. Определено поведението не само на Борисов, но и на предходните управляващи, винаги е в услуга на Турция. Независимо дали в рамките на сегашния управляващ проислямистки режим, или в рамките на управляващите правителства след 1990 г. които тогава бяха все още светски.
Турция има своя стратегия за настъпление не само на Балканите, но и на територията на всички нейни бивши провинции. Става дума за провинциите на Османската империя. Тази нейна стратегия се изпълнява изключително целенасочено, последователно и методично. Турците правят така, че възстановяват своето влияние в територии, които никога не са били част от Османската империя, като да кажем сред гагаузите в Молдова, които са българи, християни, макар и тюркоезични. Възстановяват влиянието си в определени руски републики – то е много сериозно в Татарстан, както и в тюркоезични републики на територията на Руската федерация. Разбира се, имат влияние и в Централна Азия, и в Близкия изток.
Към настоящия момент България има статут на полуавтономен турски вилает, какъвто е бил статутът на Източна Румелия до 1885 г. или на някои други периферни османски области. Има местно самоуправление, има някаква частична автономия, но султанът във всеки един момент може да се намеси. От него зависи дали тази държава или тази територия, ще бъде мирна, или ще бъде хвърлена в хаос и в безредици. Няма какво да се лъжем. Ако Ердоган реши, може да направи така, че България да изпадне в състояние на изключителна нестабилност, буквално в рамките на дни, дори не на седмици.
И това с така наречените „бежанци”, защото те не са бежанци, а са икономически имигранти, е само един малък щрих от онова, което може да ни причини Турция. На практика тя ни е подчинила напълно. Нещо, което е изключително унизително на фона на това, че до 1989 г. съотношението на силите въобще не беше такова. България беше по-развита икономически, нашата армия мереше сили с турската. На практика ние бяхме един абсолютно равностоен конкурент на Турция на Балканския полуостров, достигнал един стратегически, икономически, военен и политически паритет с нея. Сега това в никакъв случай не може да се каже. България деградира тотално.
Обединението между Лютви Местан и Касим Дал също ли е опит Турция да влияе върху българската политика?
Това е нещо, което е съвсем логично. Само този, който не наблюдава процесите в българската политика, може да се изненада от него. Навремето Касим Дал беше човекът, който и за българските служби, и за журналистите в България, и за така наречените български политици, а и за обикновените български граждани, които четяха редовно пресата, не беше тайна, че той беше човекът на турските служби в ръководството на ДПС. Съответно той беше топлата връзка с турското държавно и политическо ръководство. Той никога не е криел своите близки отношения с Ердоган. Помните, че след като Касим Дал напусна ДПС, Ердоган беше на посещение в България. Той се срещна с Дал, но не се срещна с Доган, въпреки че Дал все още не беше тръгнал да прави партия. До някаква степен това обуславя и причината партията на Дал, на която формален лидер беше Корман Исмаилов, а сега е Орхан Исмаилов, да се инкорпорира във второто правителство на Бойко Борисов. Той получи ключов пост на заместник-министър във военното министерство. Мисля, че това е показателно.
ДПС е крупна, политико-икономическа, олигархична, картелна, дори мафиотска групировка, има доста сериозно влияние сред българските мюсюлмани. В рамките на тази предизборна кампания, влиянието на ДПС трудно може да бъде преодоляно. Затова двете организации, откъснали се от ДПС, бяха споени в една организация. Не изключвам и в бъдеще да се обединят в една политическа партия, а идеята е да получат максимален брой гласове, за да влязат в парламента.
Турция ще направи всичко, което зависи от нея, използвайки всички видими и невидими лостове за влияние върху българското общество, както тук, така и в Турция, където живеят повече от 350 000 български граждани, за да направи така, че коалицията между ДОСТ и НПСД да влезе в следващия парламент. А, повярвайте ми, ако влезе в следващия парламент, двамата лидери ще започнат да извиват ръцете на този, който спечели изборите, за да ги включи в правителството. Тоест чака ни един такъв модел, какъвто има в Македония от 1991 г., когато тя извоюва независимостта си. Която и партия да спечели изборите, винаги трябва да има една албанска, която да е нещо като младши партньор. С оглед на демографските реалности, ни тикат натам да имаме такъв един вечен участник, независимо дали ще е партията на Лютви Местан и Касим Дал, или партията на Карадайъ, формалният лидер на ДПС. Очевидно е, че стремежът на Турция е такъв.
Все по-често говорим за това, че сред политиците ни има национални предатели. Българските политици не си ли дават сметка, че са само кукли на конци в ръцете на западните лидери и ще бъдат хвърлени в ъгъла, когато станат неудобни?
Как иначе да наричаме хора, които унищожиха икономиката на страната, унищожиха нейната промишленост, унищожиха нейната армия и нейната боеспособност? Унищожиха системата на здравеопазването, която беше една от най-добрите в света. Унищожиха системата на българското образование, която също беше една от най-добрите в света. На практика унищожиха всичко онова, което би трябвало да дава отделните отличителни черти на една държава. Те превърнаха България от държава в територия. Как да наречем такива едни хора? Национални предатели е най-деликатното определение, с което можем да ги наречем. Аз ги наричам откровени престъпници.
България беше овладяна след 1989 г. Ние се превърнахме в американска колония, протекторат, територия. Лека-полека започваме да деградираме, слизайки все по-надолу в стълбицата. Поради тази причина, когато чуждият сюзерен управлява една такава територия, той има за цел да излъчи възможно най-лошите екземпляри от местното население, да ги сложи на върха, да направи всичко възможно те да се бетонират. И по този начин да отчаят хората, които искат да променят нещата в собствената си страна, да им внушат, че нищо не може да се промени, оставяйки им два избора – или да емигрират навън, или да се примирят със статуквото, да наведат глава и да забравят за всякаква борба. По този начин се пречупва желанието на един народ за борба за свобода. Така се убива и желанието на един народ да има своя собствена държава. Постепенно свиквахме с това, че политиците ни са отрепки и трябва да бъдат отрепки, защото ако не си отрепка, няма как да просперираш. Казвам го съвсем откровено. Така разсъждават обикновените хора, така разсъждавам и аз, така разсъждават и моите родители, така разсъждава и всеки един нормален българин.
Хората не виждат в тези, които ни управляват, пример за подражание. Или поне онези хора, които си вадят хляба с нормален, честен и почтен труд. Тези, които се занимават с престъпни дейности, с най-различни далавери и други подобни неща, определено са пример за подражание и някои си казват: „Такива трябва да станем и ние като пораснем”. Щом преди 20 години някакъв човек е можел да размахва бухалки и да вози хора в багажниците, а след 20 години да е министър-председател, определено всеки един квартален бияч вече може да си мечтае за същото. Има чувство за безнаказаност, има чувство за липса на справедливост. У нас има чувство за доминация на всичко лошо, което може да излъчи едно общество. Това не е само наша характерна черта.
Подменят се представите ни, на нас българите, за нас самите. Ние започваме да си представяме, че сме един народ от възможно най-продажни, най-робски душици. Това са все неща, които ни се насаждат, които ни се набиват като комплекси отгоре. Не смятам, че е така, не смятам, че имаме някакви робски комплекси, които трябва да избиваме. Робството го изживяхме преди близо 140 години. Но, за съжаление, не можем да преодолеем сателитния синдром на хората, които се излъчват най-често на върха. Поради простата причина, че в България няма реална демокрация, има управлявана демокрация, има параванна, фасадна демокрация. Тя служи само и единствено, за да оправдава действията на управляващия режим. В България имаме проамерикански режим, който управлява от 1990 г. Той има за цел да обслужва интересите на нашия сюзерен, но не и интересите на България, на българските граждани, на нас, българите.
Свидетели сме на един много интересен феномен – чужденците, които идват у нас, говорят за нашата история, култура и традиции почти със страхопочитание, а като че ли ние се оттласкваме от своята идентичност. Симбиозата между негативите на Запада и нашите собствени негативни качества водят до опростачване на хората. Какво е Вашето мнение?
Винаги има чужденци, които биха харесали нашата култура. Винаги има и такива, които не ни забелязват на картата. Веднага мога да дам един пример. Карл Сейгън, един от най-великите астрономи на всички времена, още през 70-те години, когато подготвяше проекта „Вояджър”, беше влюбен и омагьосан от красотата и хармонията на българската народна музика. Неслучайно българската народна песен „Излел е Дельо хайдутин” на Валя Балканска замина като част от посланието, което човешката цивилизация изпати в космоса.
На следващо място обаче, чета едно интервю с един български композитор – Марио Григоров, който работи в Холивуд, взето от една германка. Първият въпрос започва така: „Как Вие, идващ от далечната и малка България, успяхте да пробиете?”. Ето ви двата примера – единият човек от България е поставен в центъра на човешкото познание, цивилизация и принос към световната култура, докато другата женица си задава въпроса как така един човек от бедната и далечна България е успял да пробие. България се намира през три държави от Германия. Не е кой знае колко далечна и не е кой знае колко непозната и бедна.
Така че не можем да обобщаваме. Още повече, че при нас, българите, ги има и двете тенденции. През последните години има една тенденция, възходяща при това, за завръщане към българските национални традиции и корени. Даже вече става модерно хората да се женят в народни носии. Има големи събори, на които се ходи само и единствено с народни носии, като например този в Жеравна. Там миналата година имаше повече от 20 000 души, тръгвайки от няколко хиляди преди 4-5 години, когато за пръв път се направи това събитие. Все повече хора се записват на клубове по народни танци, учат песни, изучават фолклор и т.н. Има една такава тенденция, че на абитуриентските балове младите хора да се появяват с рокли и костюми, повлияни от народните носии и шевици.
От друга страна, властва и класическото чуждопоклонство, което го има още от времето на Българското възраждане, осмяно в безсмъртното произведение „Криворазбраната цивилизация”. Нищо ново под слънцето. Винаги има сблъсък между тези две тенденции. Въпрос на борба е да наложим нашето над другото. Винаги ще има хора, които ще осмиват собствените си традиции и култура. Винаги ще има и такива, които ще ги защитават. Въпросът е в съотношението. За съжаление, през последните двайсет и няколко години, в България връх взе тази тенденция да се принизява, даже да се осмива и подиграва българската култура, особено да се подиграва българското село, което е носител и пазител на традиционната българска култура. Всичко, което е традиционно и българско, се осмива като остаряло, като архаично, като назадничаво, като селско, разбирайте просташко, а то въобще не е такова. Доста хора скриват своя снобизъм под маската на нещо, което ги отдалечава от всичко онова, което навремето те са получили като деца. В крайна сметка 99% от българите имаме селски корени. И в това няма нищо лошо. Напротив, само трябва да се гордеем с това.
Виждаме, че ако България е оцелявала през години на национални катастрофи, през години на трагедии, през години на изпитания, през години, в които самата държава е изчезвала, то България е оцелявала, защото е запазила основната си демографска маса в българските села. В момента българското село вече почти не е българско. То е циганизирано, то е обезлюдено, то е застаряло. Виждаме какво се получава в големите градове, където се събира гмеж от хора. Една част от тях са загубили националното си самосъзнание до такава степен, че са готови в момента, в който напуснат границите на страната, да започнат да говорят на чужди езици с децата си.
Не сте ли се замисляли защо има такъв сериозен проблем с бързата асимилация на българите извън България? За съжаление, познавам и такива семейства, при които и жената, и мъжа са българи, женят се, отиват да живеят в чужбина, раждат им се деца, а децата им не знаят бъкел български. Такива хора са се свързвали с мен, след като издадох учебника по родинознание, за да ме питат дали не мога да им го пратя на английски, защото детето им не разбирало български. Честно казано, това го оставих без коментар.
Но това е последица от дълга политика, тя не е само след 1989 г. И преди това имаше такъв момент, в който прекалено много се величаеше руската култура. Сега пък прекалено много се величае така наречената „западна култура”, ако въобще можем да говорим за такава. В момента виждаме, че и самата Западна Европа и това, което тя носи като принос за историята на цивилизацията, започна да изчезва. Вече няма Западна, а Западнала Европа. Истината е, като че ли някак си инстинктивно големи групи в обществото се опитват да налучкат пътя към българските традиции, да търсят този български код, който да ни отличава от всички останали и да ни пази в глобализиращия се свят.
Казвате, че българското училище се е превърнато в инструмент за отродяване и асимилация на българите. Смятате ли, че историята, която се изучава в българските училища се подменя или изкривява? Това ли беше причината да създадете учебник по родинознание?
Нямах друг избор. Видях какво пише в сегашния учебник един ден, когато съпругата ми беше болна и нямаше как да помогне на сина ми, който тогава беше в трети клас. Каза да му погледна домашното по предмета „Човека и обществото”, бившият предмет „Родинознание”. Те точно учеха за цар Симеон, който не беше споменат като цар Симеон Велики. Още в първото изречение се казваше: „Цар Симеон е водил много войни с византийците, обаче от тях не е останала особена следа в историята”. Не можах да повярвам. Започнах да чета по-нататък, увличайки се в материала. Стигнах до турското робство, което всъщност е описано като османско владичество. Там не става ясно как точно турците са ни завладели. Въобще никъде не се споменава за турци, а за османци, като че ли турците изведнъж се появяват през XX в., а преди това ги е нямало. Прочетох как по време на османското владичество мюсюлмани и християни са живеели дружно, в разбирателство и в общия съвместен труд са изглаждали някои дребни противоречия, които имали помежду си. Когато прочетох как по време на османското владичество българските земи изживели буен икономически подем и културен разцвет, честно казано, погледнах дали учебникът не е издаден в Анкара.
Свързах се с тогавашния министър на образованието – Анелия Клисарова, с която бяхме колеги в Общинския съвет във Варна. Тя каза, че това е нещо, което тя не може да промени в момента: „Знаеш, колега, такъв е законът. Той трудно и дълго трябва да се променя. Аз съм министър, какво зависи от мен?”. Ако от един министър не зависи нищо, по дяволите, тогава от кого зависи? Дайте ми телефона на човека, който движи нещата в държавата. Очевидно, че не е министърът, не е и министър-председателят. Да отидем да говорим с него, да се разберем. След това говорих със следващия министър – Румяна Коларова, а после и с министър Тодор Танев. И тримата казваха едно и също: „Няма как да стане, това не е бърза работа. Те, учебниците, действително са стари, но ние ще ги променим. Но това няма да стане тази година. Няма да стане и догодина”. Учебниците са от 2004 г. Не мога да разбера как само аз забелязах за тези години какво пише в тях. Но пък от друга страна, очите на хората се отвориха.
Назначението на Меглена Кунева за министър на образованието вече беше последната капка, която преля чашата. Разбрах, че нищо не мога да променя. Правихме протести. И какво от това? На тях не им пука. Казахме, че ще спираме децата си от училище. Казваха: „Много важно! Спрете ги, голяма работа!”. Заплашваха ме, даже ми звъняха по телефона: „Недейте да правите такива работи, това са глупости, вие сте отговорен човек. Ще трябва да Ви наказваме после, защото си спирате децата от училище”. Циганите, които не си пращат децата на училище, някой наказва ли ги? Не съм чувал, не съм чел някой социален работник да се е похвалил. Не съм видял да са отнели детето на някой циганин. В крайна сметка циганските деца нямат вина, че са се родили в такава среда. Напротив, вина на държавата е, че ги оставя да живеят в такава среда, която репродуцира всички негативни техни тенденции и „традиции”, както те си ги наричат, което ги превръща в асоциални типове.
Написах учебника като акт на последна форма на съпротива и на някакво безсилие. Нямаше какво друго да направя. В интерес на истината нямах намерение да го популяризирам. Идеята ми беше просто да го направя за моите деца. Исках да направя записки, но мои приятели тогава ме помолиха да направя нещо, което все пак да бъде под формата на книжка. За да избегна критики в евентуална едностранчивост и пристрастност, реших да взема стари учебници, които са от преди 1944 г. и са направени наистина много добре. Използвах някои неща от тях, написах други, редактирах трети. В крайна сметка заедно с един мой приятел Илия Вълчев, който направи прекрасен дизайн, успяхме да го издадем в навечерието на първия учебен ден. Оказа се, че учебникът допадна на повече от 400 000 души, които го изтеглиха от моя блог. Не знам колко точно хора са го изтеглили и от други места в интернет.
&n
