Васил Иванов Кунчев – човекът, който бе определен за най- великия българин от цял един народ! Защо българите не коментираха, не вадиха факти, не оспорваха първото му място? Защото той е единствен и неповторим. Друг такъв мъж няма да се роди вече. Затова България го обича, тачи и слави непрекъснато, не само на рождения му ден.
Той беше хубав с тия сини очи, с това овално лице, с тия руси коси. Той беше ведър, с излъчване, което поразяваше народа. Всеки, който го видеше, беше запленен от него. От красивия му глас, от искрите в очите му, от държанието му. Той беше всичко, което може да се даде от горе на един организатор, на един създател на тайни революционни комитети, на един стратег на бъдещо въстание.
Да си припомним кога става това! Тогава, когато България е 500 години под турско робство – време, в което народът се е примирил, че нищо не може да промени живота му. Разрешени са българските църкви, построени са първите български училища, младите учат в чужбина, развива се занаятчийството и търговията… И на един мъж в главата му идва идеята да разбуди всичко това, да го разбута с един бунт, в който участие да вземе целият народ. Представяте ли си? Живееш си спокойно и една вечер пристига хубавец на кон. Той започва да говори за бунт, за оръжие, за въстанически дрехи, за пушки и патрони. И словото му е сладко, защото събужда българския дух, защото разклаща закоравялото ежедневие, защото разтуптява сърцата и кара хората да го чакат като месия.
„Той беше невидим – фантом или сянка” – писа за него Иван Вазов. Да, за да може да обиколи България, да посее семето на свободата, да накара народът да узрее за идеята, да се размисли, да си спомни за велики дела и нови подвизи.
Той беше безстрашен. Минаваше балкани пеш, преобличаше се в различни дрехи, пътуваше заедно с турска потеря…Той беше певец. И до днес във Войнягово разказват за красивия му глас, за това как се е извисявал в черквата, как е благославян от войняговци, които сложиха черни кърпи в деня, когато Васил Иванов Кунчев беше обесен.
Той беше Левски. Така го кръсти народът заради храбростта му. Той беше Дяконът – така го знаеше народа, заради неговия престой при вуйчо му като дякон в манастира. Той беше достоен за песен. И народът изпя песните, защото един поет го овековечи като го нарече „ един син на България.”
Васил Левски! Обесен на 19 февруари 1873 година, той ни гледа от светлите висини. И му се иска да сме по- смели, по- предани на родината, по- готови да направим всичко за нея. Правим ли го, за да се наречем достойни наследници на най- великия българин? Нека се замислим днес и макар, че той е недостижим, да се опитаме да го обичаме с неговата любов към народа, да се опитаме да бъдем искрени по между си, да четем стиховете за него и да пеем песните, създадени за най – великия българин.
Ирина Кирилова
