ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ
Басня
Голяма врява настана в общинската гора. Разхръчаха се червени, сини, зелени, оранжеви папагали, променени, нови, долетя от някъде и един шведски папагал. И започнаха да крещят. Едните летяха по малките гори, другите гледаха да са в центъра на общинската гора, трети обикаляха всички животни, четвърти им падаха перата от хвърчане, пети се умориха и кацнаха по дърветата да си починат и да си помислят какво да правят по – нататък, а едни решиха да направят мръсно на други. Целта беше някой да седне на господарския трон. И макар, че всички птици и животни знаеха, че царят на гората е лъва, той изобщо нямаше такива намерения. Стоеше при червените папагали и гледаше надпреварата. Червеният козел се отказа, след като няколко години хвърча към този така желан стол. Но пак се нагласи в комисията, която щеше да брои за кое животно или птица колко са гласували. Той се заканил, че ако птичето изпее една лоша песен за него, ще го даде на горския съд. Но птичето го нямаше в тази гора с минералните води. Като си счупи крачето го пренесоха в съседната гора и там остана, защото русата гълъбица затвори горското студио. А когато крачето му започна да оздравява, русата гълъбица , която се клетва кълнеше, че нищо лошо няма да му стори, направи така, че птичето да си остане в гнездото в съседната гора. Там то не пееше, а кълвеше буква по буква и се редяха едни хубави неща, на които животни, разни птици и папагали се радваха.
Сега беше важен не само господарският трон, а и онези, които щяха да съветват бъдещия господар. Затова делфинът и вълкът искаха да бъдат в тази група. Те вече бяха седяли на този трон и много подобриха положението в гората.
Най – наперена беше русата гълъбица. Разпуснала руси пера, тя току ги четкаше и искаше от нейното ято пълна победа. На рамото и беше кацнала калинката и ако беше по – голяма, щеше да я подхвърли нагоре във въздуха. Но тя едва ли щеше да се задържи там, защото отдолу щеше да я подхване овенът, дето рови с рогата си могили. Той беше първа китка на русата гълъбица. А за гербовия папагал да не говорим. До гълъбицата – до смърт.
Но кой знае защо, птиците и животните решиха да се проверят предварително кой може да го спечели този пусти трон. И за изненада на всички в общинската гора, най – много желаещи имаше там да седне червеният папагал. Бил младичък, стига с тия стари животни! – крещеше се из гората.
Тръгна към господарския трон и Девата, която беше вече 4 години на този трон. Заместваше го кобилката с къдравата грива. Той пък се яви с някакви алтернативни папагали. И папагалът с дългия врат и той се напна нататък към главното място. Той пък долитнал някъде от България.
Един червен папагал напусна ятото на червените папагали, защото не се разбирал с водача им – червения козел и тръгна и той да превзема трона с промяна. Един от кандидатите за господарския стол беше командващия полицейските папагали в миналото. Литна и един друг папагал от една селска гора, както и един, който стоеше до делфина, но сега сам искаше трона. Той ръководеше едно от горските училища.
То не беше крещене, то не беше чудо. Най – напред решиха да отстранят шведския папагал. Не бил живял дълго време в тази гора. Той литна да се оплаква в централната гора, но нищо не стана. Това много зарадва останалите животни и птици, втурнали се за господарския трон. Още по – добре – врещяха птици и животни. Колкото по – малко, толкова по – добре. Пък и този шведският папагал щял да въвежда европейски правила. Ами, по – добре да си живеем по нашите горски правила – надвикваха се всички.
Само добрата, дългокоса катерица мълчеше. От едната и страна беше делфинът, а от другата – вълкът. Те, като най – опитни животни в горския живот знаеха стратегията на печалбата. А добрата, дългокоса катерица познаваше всяко дърво, всеки канал, всяка рекичка в тази общинска гора. Тя беше много учена и умееше много неща да прави. Защото не само заместваше вълка, когато той седеше на господарския стол, но и много горски училища беше учила.
Вечер, когато животните и птиците трябваше да спят, започваше обратното – всеки хвърчеше, ръмжеше, квичеше, скачаше, кой прав, кой крив, тръгваха по селските гори да ги превземат. Не всеки имаше оръжие за тази война, но всеки се надяваше, че птиците и животните от селските гори ще тръгнат след него.
А по тъмни доби излизаше от леговището си черната пантера. Никой не знаеше по кои горски пътеки ходи, с кого се среща и кого подкрепя. Само се знаеше, че тя има големи животни от централната гора, които всичките и капризи могат да изпълнят. И се хвърляше тя от дърво зад дърво, и гледаше какво става, и се смееше на всички папагали и… чакаше кой ще седне на господарския стол и дали няма да е някой, който да го предизвика да го изяде.
А денят за големия скок към господарския трон наближаваше. Кой ще седне на него? Ще скачат ли за него втори път? Кой е най – достойният? – не се питаха. Всеки искаше кокала и то с повече пари от европейската гора.
Ирина Кирилова
