Голямата лъжа за Европа /продължение/ Part 4

06 Септември, 2019
0 коментара

https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa-prodalzhenie.107649

/Поглед.инфо/ Моне следва препоръката на Шепърд Стоун, неговият приятел от фондация „Форд“, който го свързва с професор Дюросел, познат от тесните му връзки в атлантическите среди. Определен за координатор на работите по написването, Дюросел ще използва рамката на „Центъра за изследване на международните отношения“, основан през 1952 г., който се намира под шапката на Националната фондация на науките „По“. Голямото развитие на тази престижна институция се дължи на финансовата манна на фондация „Форд“, която субсидира нейните дейности с до 25 милиона франка за пет години, от 1958 до 1963 г. После, започвайки от 1963 г., Институтът за европейски исторически изследвания, създаден в Лозана от Жан Моне и Хенри Лийбен, ще поеме щафетата: отново, благодарение на субсидиите на фондация „Форд“. Жан Моне ще се довери на Жан-Батист Дюросел да събере своя екип от историци за тази анкетьорска работа относно собствения му живот. Така че „Мемоари“-те на Моне са резултат на колективна работа за историческа реконструкция.

/Поглед.инфо/ Моне следва препоръката на Шепърд Стоун, неговият приятел от фондация „Форд“, който го свързва с професор Дюросел, познат от тесните му връзки в атлантическите среди. Определен за координатор на работите по написването, Дюросел ще използва рамката на „Центъра за изследване на международните отношения“, основан през 1952 г., който се намира под шапката на Националната фондация на науките „По“. Голямото развитие на тази престижна институция се дължи на финансовата манна на фондация „Форд“, която субсидира нейните дейности с до 25 милиона франка за пет години, от 1958 до 1963 г. После, започвайки от 1963 г., Институтът за европейски исторически изследвания, създаден в Лозана от Жан Моне и Хенри Лийбен, ще поеме щафетата: отново, благодарение на субсидиите на фондация „Форд“. Жан Моне ще се довери на Жан-Батист Дюросел да събере своя екип от историци за тази анкетьорска работа относно собствения му живот. Така че „Мемоари“-те на Моне са резултат на колективна работа за историческа реконструкция.

Така се ражда „автобиографията“, написана „извън своя автор“. Моне, който и без това пише малко, не проявява никакъв интерес към своите „Мемоари“. Фактически Франсоа Фонтен, роден писател, е този, който съумява да приспособи големия си талант към тази необикновена биография. Мемоарите на Жан Моне са една лабораторна реконструкция, една ревизия на живота му, извършена от хора, които дори не го познават. Това е труд, чужд на своя автор. „Благодарение на архивите, продължава Филип дьо Вилие, аз успях да осветля и възстановя схемата на организацията и тайното финансиране на „Мемоари“-те на Бащата основател“.

Целта на тази „редакционна конструкция“, заключава Дьо Вилие, е после да служи като основа на всичките последователни възпоминания – биографични и агиографични. Тя ще бъде „официалната памет“ на „европейската конструкция“, хрониката на хрониките, основополагащият героичен разказ. Учениците му (на Жан Моне, б.р.) дори се осмелиха да говорят за реализацията на един „витраж“: витражът във вътрешността на храма, където върху плащеницата на Девата ще се инкрустират 12-те звезди на новия култ. По такъв начин производството на Мита, който втъкава в мечтите всичките бъдещи церемонии, чак до Дните на Европа в училищата, отговаря на необходимостта от едно магическо оправдание, което през 1976 г., в Жискардова Европа, цели да даде на институциите в Брюксел „рождена дата“ и един „баща основател“… Не Моне е инициаторът, американците са тези, които го тласкат към фабрикуването на неговите „Мемоари“. За Моне това не е неотложна необходимост; то е такава за американците и носи две предизвикателства. Става въпрос да се ушие една чисто техническа амалгама, един „пул“, както казват американците, и да се преоблече тя в един обширен „исторически цивилизационен проект“. Идеята е Европа да се представи технически и процедурно като възникването на един нов континент, като едно прераждане. „Мемоари“-те пренаписват историята, както всички системи за пропаганда. Трябва да се каже, че Европа се е родила заедно с „европейската конструкция“. И, че „преди Моне“ е имало само безпокойство и непоследователност. Този силен и ярък образ въвежда един вид детерминизъм: „интегрирана Европа“ ще върви в посоката на Историята“.

В раздела „Бавната отрова“ авторът разказва как на 10 август 1952 г., по време на някакъв конкурс за шапки, тоалети и фотографии, провеждащ се в почетната зала на градския хотел в Люксембург, пред огромния портрет на великата княгиня Шарлот Люксембургска, Моне показва първия „европейски пропуск“, позволяващ безвизово пътуване от Люксембург до Германия. С престорено треперещ глас, той приветства този „кръщелен за Европа момент“, след което моли един от своите помощници да му донесе френския дипломатически паспорт и казва: „Можем да го изгорим. От сега нататък аз съм европеец!“

Аутодафето на френския паспорт, пише Дьо Вилие, е труден за обяснение жест. Моне изгаря това, което никога не е обожавал: своята родна земя, древните жилища, старите изби на неговите спомени, древните „води на живота“, които му дават първите опиянения в детството. И по този начин той се проектира в „новия свят“: неговата „Европа“ ще бъде една оригинална фигура, една неподозирана „конструкция“, която ще живее с амбицията да приключи с древната хроника на атавистичните егоизми, тоест с 15-те века на плътски отечества…“

На най-последната страница на своите „Мемоари“, той посвещава на цялото човечество признанието за тайните си намерения: „Дали съм направил достатъчно, за да се разбере, че Общността, която създадохме, не съдържа в себе си своя край? Суверенните нации от миналото вече не са рамката, където могат да се решават проблемите на настоящето. И самата Общност е само етап към формите на организация на утрешния свят“. 

Тоест, Европа не е цел, а спирка към Глобалността. И има да измине дълъг път, за да се влезе в този нечуван порядък на едно технически организирано и обединено човечество. Програмата - тялото на замисъла, е вече тук, в тези няколко реда: постепенно заличаване на националните държави, които принадлежат на старите форми на мислене; предвиждане появата на един универсален град, който един ден ще обедини човешкия род върху принципите на ООН за свободно движение и смесване на населенията в планетарен мащаб. Целта се състои в това да се подготви появата на едно „световно правителство, да се избавим от старите атрибути на суверенитета, следователно от демокрацията и народите“.

Моне е бизнесмен, той не вярва на автономията на политиката. Той повтаря афоризма на своя приятел Валтер Холщайн, немският преговарящ по договорите: „Дори природата на света, който идва, налага предефиниране на това, което обикновено разбираме словесно като „политика“ и „икономика“, и пределимитиране, дори премахване, на семантичната разлика между двете“.

Робер Шуман – другият „Баща основател“ на „европейската конструкция“ 

Неговият род произхожда от Лотарингия, анексирана от Германия след Френско-пруската война от 1870-1871 г. Изправени пред избора на френско или германско гражданство, неговите предци, братята Жан-Батист, Жан-Пиер и Фердинанд, избират второто, тъй като държат да запазят своята фамилна ферма. Впоследствие баща му напуска Евранж и се преселва в Люксембург, където се жени за местна девойка. Така майчиният, любимият език на родения през 1886 г. Робер Шуман, става люксембургският, а не френският. Твърде скоро той усвоява и немския език, езикът на Империята. Владее немски по-добре от френския, дори получава германско бакалавърско звание. Записва се в престижния Хумболтов университет в Берлин.

Впрочем, той има и доста роднини германци, с които поддържа оживена кореспонденция. През 1912 г., като млад 26-годишен адвокат, Робер Шуман се записва в Мец „силно укрепено място, чиято функция е да защитава западните граници на Германската империя срещу френска агресия, която обаче е твърде невероятна“. В адвокатурата на Мец той пледира на немски. Скоро среща монсеньор Бензлер, бенедиктинец, дарен с митра за голямо усърдие, номиниран от император Гийом II. Германският епископ се безпокои от успеха на френските благотворителни дружества (патронажи), които допринасят у младежта да се поддържа пламъкът на реванша. Тогава решава да създаде една „Диоцезка федерация на младежките групировки“, за да изкоренява националистическите кълнове (les germes). Поверява председателството на тази съвсем нова организация на младия (messin) адвокат Робер Шуман, чийто темперамент клони към неутралитета. От архивите на Мозел става ясно, че към края на своя университетски курс, той се присъединява към прочутото германско дружество на учените-католици „Гьоррес Гезелшафт цюр Пфлеге дер Визеншафт“. „Така младият мъж следвал несъзнателно пътя на германски интелектуалец католик“, пише Филип дьо Вилие.  Шуман става последовател на Марк Сангниер, който започва да кръщава Силон в едно демократично християнство. Обръща се към ценностите на универсалното братство, проникнат от идеята, че „демокрацията е с евангелска същност, защото има за двигател любовта“. 

През юни 1912 г. се роди една „Асоциация за правата на човека според християнските принципи“. Тя воюва за един универсален католически пацифизъм. Делегации от всички европейски страни се събират в Лувен. Германската делегация е водена от един млад адвокат – Робер Шуман“, продължава Дьо Вилие.„Скоро той ще бъде избран за втори секретар на местния комитет на „Католикентаг“ в Мец. Тук среща германски личности с голям потенциал, с които завързва трайни приятелства. Сприятелява се с един млад юрист католик, Хайнрих Брюнинг, бъдещ германски канцлер. Един от биографите на „Бащата основател“, като се учудва на посочването на Робер Шуман за водач на германската делегация на срещата в Ловен, подхвърля любопитна фраза: „Една от причините, и не единствената, за неговото завръщане в края на август 1940 г. в Мец, анексиран фактически от нацисткия Райх, беше унищожаването на неговата компрометираща кореспонденция“.

По това време Робер вижда често чичо си Фердинанд в Страсбург. Последният е избран през 1912 г. в ландтага на Елзас и Лотарингия. Според архивите на германската администрация, която наблюдава поведението на всички избрани, тя не е изпитвала недоверие към Фердинанд Шуман: „Това е човек, абсолютно лоялен и отстъпчив (conciliant)“.

Робер ще прекара цялото си детство и младостта си на кон, по границите, сред триъгълника „Люксембург-Мец-Страсбург“. Със своите семейни връзки той гледал към Белгия. Швейцария също го интересувала. Католическата му преданост го водела до Рим, майката на църквите. За разлика от своите лотарингски другари, той не култивира реваншистки дух. Не вярва в идеята за справедливата война.

Но, ето я голямата проверка от 2 август 1914 г., продължава авторът. Приятелите му с френско самосъзнание симулират заболяване, и, за да избегнат преследване, скачат в първия влак за Люксембург или Франция. Робер Шуман нямаше никаква причина да се безпокои, защото никога не е произнасял и най-малката дума на враждебност към Дойчщурм. Той бе свидетел на спешното заминаване на всичките си другари и на собствения си братовчед на фронта. Разстройството в Лотарингия бе в своя апогей. Никоя фамилия не виждаше войната другояче, освен като колективна, но и лична драма. Всеки изпълняваше своя дълг. Изборът, който направи през 1914 г. Робер Шуман, не беше същият, както на много от лотарингците по произход, които гледаха към „синята“ линия на Воге“.

На 3 август 1914 г. макар и обявен за „негоден за военна служба“, той е зачислен и взет като обикновен германски войник, придаден към канцеларията на едно небойно формирование на германската армия, стационирано в Мец. Тук Шуман скучае, четейки еднообразни телеграми и техните коментари, далеч от бомбардировките, кланетата, течащата лотарингска кръв, мрачните съкратени екзекуции на цивилни и страданията на войната. Той е прост войник и носи германска униформа. Някои, обаче, твърдят, че е бил капитан в германската армия. Във всеки случай, той е за помирение между Германия и Франция. Според Ален Пейрефит, когато отишъл в Берлин да представи своя план, носещ неговото име, германската преса го приела иронично: „Хайл, хер хауптман!“, тоест „Привет, капитане!“

Самият той признава, че „съпровожда събитията“, вместо да се опита да ги направлява. Не осъжда идването на Хитлер на власт в Германия, дори твърди, че той „трябва да бъде разбран“, и подкрепя Мюнхенската капитулация от 1938 г. пред нацистка Германия. А през Втората световна война, когато германците отново нахлуват в Елзас и Лотарингия, той ще посъветва правителството във Виши, начело с маршал Петен, да не се съпротивлява. Впрочем, в една статия, публикувана във вестник „Ла Лорен“ на 11 ноември 1938 г., той осъжда всякаква форма на превантивна война. Приемлива му изглежда само „отбранителната война“. Трябва да се спаси мирът, който е застрашен. Как? Като се направят „отстъпки“ на Германия.

Шуман е французин по национална принадлежност и поданство, но не е такъв вътрешно, както селяните от Сейл. Той се чувства у дома в цялото лотарингско пространство, в Лотарингия, Елзас, Белгия и  страните край Рейн. Национализмът, чийто смъртоносни рискове той е измерил, му е чужд. На 21 март 1940 г. е посвещението за католика от Мозел. Той, който воден от своя трансграничен темперамент, толкова се е ангажирал с проблема за бежанците сред диващината на войната, се сдобива с министерски пост: назначен е за помощник-държавен секретар за бежанците в период на голямо безпокойство. Дошъл е часът на избора. Шуман декларира, че „войната не ще може да бъде продължена и че правителството не трябва да изоставя националната почва. То трябва да сложи оръжие“.  

След оставката на Пол Рейно, вечерта на 16 юни 1940 г. президентът Лебрюн ще поиска от маршал Петен, вицепрезидент на Съвета и водач на привържениците на примирието, да формира ново министерство с цел да преговаря с Германия. Петен ще приеме незабавно и ще извади от джоба си списъка на министрите. Сред тях се намират двама подсекретари на държавата, прикрепени отново към председателството на Съвета: Робер Шуман, който ще запази своите прерогативи „за бежанците“; и Рафаел Алиберт, който става един от главните съветници на Маршала през тези решителни седмици.

Примирието с Германия е подписано на 22 юни и влиза в сила на 25 юни. Поради липсата на място и невъзможността да намери зала, за да свика Националното събрание, правителството решава да напусне Клермон, за да отиде във Виши. За тях градът е временно решение, тъй като се надяват да се върнат скоро във Версай, или в Париж. Във Виши, където Шуман пристига на 1-ви или 2-и юли, той е настанен със своя кабинет в няколко стаи на хотел „Парк“, които са запазени за председателя на Съвета и маршал Петен. На 10 юли 1940 г., след интензивна молитва, Робер Шуман, министърът на маршала, който е и депутат, „гласува пълните правомощия на Петен“.

Днес, пише Филип дьо Вилие, фактът се прикрива, но е съвсем истински: след германската униформа от 1914 г., това е вторият пропуск от официалната история, тоест, премълчава се една лъжа. Бащата на Европа е бил министър в колаборационисткото правителство на Петен и е участвал в основополагащия акт на режима на Виши. В хода на войната неговото поведение е любопитно: когато напуска правителството, той взема странното и по-скоро трудно за обяснение решение - да се върне в Мец. Защото Мец е под нацисткия ботуш. Елзас и Лотарингия не бяха част от окупираната зона и бяха присъединени към германския Райх. Какво ще прави той в тази германска каторга?“

Нека тук да оставим да говорят специалистите: „Робер Шуман е пристигнал от Поатие в Мец на 2 септември 1940 г. със съгласието на германските власти на Поатие; по пътя, неговите документи са били проверени от германската полиция в Сен-Дизие, която му разрешава да продължи до Мец. Притежаваме  пропуска на „Флюхтинг“ Робер Шуман, тоест на „бежанеца“, с визата от германската полиция в Сен-Дизие. Това беше като да се хвърлиш в устата на вълка.“

Самият Шуман ще оправдава странното си пътуване с необходимостта да унищожи някакви лични книжа. Аферата обаче свършва зле: Шуман е арестуван и тикнат в затвора в Мец. Приема това спокойно. Дори му носят четива, включително 26-те тома на „История на папите“ от германския историк Лудвиг Пастор. След намесата на маршал Петен пред германските власти, скоро Шуман е преместен в наблюдавана резиденция, където ще остане от 15 април 1941 г. до 1 август 1942 г., възползвайки се от удобна стая, добре отоплявана през зимата. За да убива времето си, учи английски, разхожда се в града и в гората и посещава общинската библиотека. Може да приема приятели и му е дадено правото да пътува до Германия. Поддържа постоянен контакт с Виши, където се връща между 21 и 25 септември 1942 г. Според официалната хроника бил приет там ласкаво. Малко по-късно в едно кратко послание той съветва Маршала„да не шуми“. А когато свободната зона е окупирана, сменя убежищата си, обикаляйки манастирите. Ако Първата световна война той прекарва в немска униформа, Втората изкарва по манастирите. Макар и да живее в нелегалност,  никога не се присъединява към Съпротивата.

На 8 ноември 1945 г., продължава Филип дьо Вилие, Шуман се присъединява към Християндемократическата партия (MRP). Още не знае, че го очаква голяма кариера. Той има профила, който търси Жан Моне: човекът, който от Америка дърпа конците на раждащата се общностна Европа. И в някакъв смисъл (Шуман, б.р.) ще стане „Клисарят на Моне“.

Но зад Шуман и Моне има други, „скрити бащи“, които никога не са излизали от своите скривалища. Част от тях са в школата на Юриаж, където Моне е отишъл да търси своите „мислещи глави“. Тази школа е била създадена от Пиер Дюнойер дьо Згонзал под егидата на маршал Петен.

Покръстен от американците, Моне е бил вдъхновен от Виши. Именно тук Моне намира своята кутия с идеи. Кадрите от школата на Юриаж са тези, които ще му доставят концепциите. Някои от тези лица са познати: около професора по икономика Франсоа Перру намираме журналиста Юбер Бьов Мери, основател на вестник „Льо Монд“, а също така и Пиер Юри и Пол Рьотер, които ще станат основните сътрудници на Моне. Първият ще му подскаже концепцията за „общност на суровините“ през 1951 г., а вторият – тази за „Общия пазар“ през 1957 г. Рьотер ще бъде част от малка група, натоварена да разработи предложението в плана Шуман, към който ще бъде привлечен като юрист. Юри, също близък на Моне от работата им в Комисариата по планирането през 1947 г., беше началник на отдел „Икономика“ на Върховната власт на СЕСА, преди да му се повери по-късно определяща роля при редактирането на Договора от Рим. В официалните им биографии няма една дума за този период, който ще оформи европейските им възгледи. Всичко е прочистено, фасадите са боядисани в бяло. Тук сме в сферата на идеологията, тоест пренаписването и престореността“, заключава авторът на книгата за веригата от лъжи, които съпътстват раждането на обединена Европа.“

Въпреки всички усилия на измамниците, „Мемоари“-те на Моне не са достатъчни, за да накарат да засвирят медните инструменти и да завибрират тълпите, които никога не са имали европеистична нишка. Митът изглежда твърде елитарен и неговите строители решават да добавят към това редакционно явление едно по-осезаемо допълнение – портрета на героичната фигура, визионерът, който е имал идеята преди всички други. Той е подпрян с една емблематична дата, за да може потомството всяка година да почита със същия жест на уважение автора и неговия основополагащ акт. Изборът ще падне върху 9-ти май 1950 г., този ден на хубавата алхимия, където „планът“, роден в мозъка на демиурга, става „Декларацията“ на Шуман. Когато през 1988 г. Моне ще бъде прославен в Пантеона, една табела ще напомня, че посредством тази, вече известна, „Декларация“, Жан Моне е „променил хода на историята“. Така с течение на времето датата 9-ти май става „Година Първа на европейската конструкция“. 

Обкръжението на Моне, пише Дьо Вилие, щеше да работи упорито десетки години, за да издейства светското честване  на своя герой и неговите трудове. Определяща част от този труд се пада и на Франсоа Фонтен, който тогава е един от най-близките сътрудници на Моне. По случай на 10-та годишнина на 9-ти май, той публикува в „Льо Монд“, вестника на Бьов-Мери, човека от Юриаж,  първата възпоменателна статия за „Декларацията от 9-ти май“. Въпросната „Декларация“ той квалифицира като „абсолютното начало“ и се осмелява да сравни Европа с един „биг-бенг“. 

На 9-ти май, пише той, благодарение на дейността на няколко души, които щяха да започнат всичко отначало, в недрата на европейските мъглявини внезапно се формира едно здраво ядро“.  С постоянство и настойчивост, Франсоа Фонтен ще повтаря това упражнение по журналистическо възпоменание чак до 90-те години, за да превърне този „успешен легален комплот“ в големия източник, който „отваря вратите на Историята“. Но този разказ за непорочното зачатие на Европа не дължи пълния си успех само на дифузията, която ще му бъде осигурена, започвайки от 1960 г. Паскал Фонтен, синът на Франсоа, бързо ще разшири спектъра на разпространението на този разказ, мобилизирайки ресурсите, които му предлагат службите за политическа комуникация в лоното на европейските институции, на които баща му е основател.

Валери Жискар д`Естен, който оглави групата за разработване на Конституция на ЕС, гостувайки с жена си Ан-Аймон на Филип дьо Вилие във Вандея, не спирал да повтаря: „Докато Европа не облече дрехи с кралска символика, ще й липсват външните признаци на легитимността. Те трябва да станат за народите осезаем предмет“. 

Той, пише Дьо Вилие, поставяше под всичко литургията със „символите на Съюза“: знамето, химна, извлечен от Одата на радостта, девиза на Съюза „Единни в разнообразието“, паричната единица - еврото и „Деня на Европа“, честван в целия Съюз на 9-ти май. Европейската конституция, която учредяваше една супердържава, беше отхвърлена от френския народ, но беше рециклирана посредством Договора от Лисабон: доказателство, че народът сам не може да направи нищо срещу „необратимото“. Митът е осветен, недосегаем. Тук се намираме пред един почти религиозен феномен: „европейската конструкция“ спада към догмата. Критиката е богохулство. Един ден, с адски мълнии в очите, Делор щеше да вдигне пръст и да ми подхвърли: „Хората от картела против Маастрихт ще трябва да напуснат политиката!“ Той беше удовлетворен. Двамата „Бащи основатели“ все още са заобиколени с една аура… Днес парфюмите на почит губят своята флагрантност, догмата се пука. Тогава остава една загадка: защо американците са се интересували толкова от онова, което наричат „европейска конструкция“? Каква изгода, значи, търсят тук? Може би, сканирайки по-отблизо истинския живот на двамата „Бащи основатели“, Шуман и Моне, ще се приближим до отговора на този решаващ исторически въпрос: кой беше зад тази идея за „Съединените щати на Европа?“

Превод: Петко Петков

(следва)

Свързан текст с: https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa.107212 ;

https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa-padenieto-prodalzhenie.107260 ;

https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa.107613

https://pogled.info/svetoven/evropa/golyamata-lazha-za-evropa-prodalzhenie.107649

ЕТИКЕТИ: World;

Коментари

Все още няма коментари. Бъди първи!

Добави коментар


Тракийски свят не толерира обидни коментари и спам. Некоректни коментари ще бъдат изтривани.