юни 6, 2020

Българите на Аспарух са българи – народ, който е заемал особено място в средата на народите от древността …

Автор: admin Няма коментари

КЪДЕ-КОГА-КОЙ Е РОД ВОКИЛ?

За този род сведенията са още по-малко. Щом се отнася до Ирникови Закавказки българи следва да се търсят в съвсем други източници. Затова критично-важни са арменските ([8], [11] и мн.др.). Без да ровим огромния слой Закавказки и Близко-източни източници и приемем по Хевонд [8], че българите са сармати – това ни отпраща още по-наюг до езерата Ван и Урмия, до планините Загрос [9]. В древни времена там може да намерим само подобия на названието българи (бул-гар ≈ бу-лу–гур) или Вокил (както по-горе вече променено на Бу-кил/кол). Години употребихме да научим нещо от езика ползван от народа булуи и съставихме „речник“, който ни позволи да разбиране етимологията на много древно-български термини [13]. По-горе всички сричкови записи в червено са вече обмислени. Така нашият родоначалник Авитохол в сричков (силабичен) запис ави-то-хол ≈ аби-ту-кол/кул можем да „преведем“ ‚прародител (аби) от страната (ту) на заселването (кул/кол)‘. Но думата е родствена на Вокил = Бу-кил/кол/кул и явно е ‚българин от страната на заселването‘. Хевонд ни казва, че сме били закавказки сармати от района на Кут-а/сзи, а на среднивековна карта намираме (виж [7]), че ТОЧНО ТАМ е записано КОЛ! Арменският свещеник Колбатси е родом от Колбк – селище от тази област [14]. Произходът на кимирите – един от главните етноси в Азовско-Кубанските българи – също ни води към булуйска Замуа и Манна [15], които са били поробвани и са били част от семитски Асиро-Вавилония. И тук е разковничето, защо българите са били „приемани за семити“ в безименния Латински Хронограф от 456 г. [9] и „възкресява“ един пренебрегван запис в „Именника“: „Преди споменатите асирийски царе (имайки предвид българските, започвайки от Авитохол до Умар) царува, както беше казано, цар Навуходоносор (Набу-ху-доно-сар)”. Българските владетели от „Именника…” са наречени изрично „асирийски царе управлявали след Навуходоносор”. Т.е. за анонимния автор на „Елински и римски летописец” българските владетели са късни владетели на Асирия. Това е загадка без отговор досега! Но от написаното по-горе отговорът е ясен – своеобразно е показан произхода на Дунавска България, която не е от Алтайските степи, а има Близкоизточен произход, продължител на Замуаските и Манейски българи!

За този произход са пели западно-родопци, които Веркович събрал и записал „под прикритие“ като „Веда словена“ [16]. Забележете: там главният герой е КОЛчо/КОЛьо, а не Николай и той търси „чудно биле“ от градината на майка си от другата страна на Черно море. Нали на картите зад Източното Черноморие е страната КОЛ? А в „Речника“ ми ‚кул‘ е ‚заселване‘. Както ‚лар‘ за древните булуи = лулуби е значело‚ “планина” и затова тяхната най-висока планина в Загрос и до днес се нарича Куллар.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Династичните преврати през VIII век са резултат от етническата хетерогенност на Аспаруховата държава. Кутригурският род, разпръснат от Бат-Баян (останал на Днепър, на Котраг (казват на Волга), на Елтсег/Лачин (сериозно избит от баварците, преселен в Ломбардия) и на Кубер (заселен в Керамсийско поле), не могъл да запази върховенството в управлението на държавата. „Мястото на Ирник в списъка на князе е ключово [6]. Наставката “ун” е един вид легитимност за управлението, низхождаща най-вероятно към традицията на властта в Източна Европа след смъртта на Атила.“ А „ук“ е ‚наследник‘, което съчетано УН-УК – ‚велик наследник‘ е названието на символичния шумерски град, който семитите-акади наричали Урук. И тъй-както „син“ от бог на Луната при последните е достигнал до гр. Синоп (‚син-аб‘- град на кимирите на Малоазийския бряг на Черно море), а срещу него на Таманския полуостров някога са живяли родствени нам синти, сродили се с нашите траки (за да ни оставят Персин – остров на Дунава), така и в нашия език – за баба ми ‚унука‘ има точно същия смисъл.

Всички наши първовладетели до Омуртаг включително са имали два основни врага: ромеите и славяните. Ирниковите българи са били мост между сармато-кимирийското минало и Аспаруховите хора главно в осъзнатата държавност.

Прав е бил Н.Державин, когато писал: „Българите на Аспарух са БЪЛГАРИ, а не турци, не татари, не фини, не хуни, не чуваши и т.н. Българите на Аспарух са българи – народ, който е заемал особено място в средата на народите от древността … Българският народ е един от най-древните народи върху територията на Европа … и това е първото, в което науката трябва да помогне на народа – да се възвърне той към самия себе си [17].”

—————————————–

PS: Думите в червено и на срички са транформирани по лингвистични правила и повечето от тях за нас имат смислов „превод“. Тук не са дадени повече от „преводите“, за да не се утежни текста. Някои са дадени в [13] и други статии на автора или подлежат на отделно публикуване.

ЦИТИРАНА ЛИТЕРАТУРА

Иман Б. “Български летописи – Джагфар тарихи”, т. ІІІ, с. 96-103), изд, Оренбург, (1994).
Москов, М. “Именник на българските ханове”, изд.“Петър Берон“, С., с. 24-25 (1988).
Рашев, Р. „Прабългарите през V-VII век.“, изд. Орбел, София, (2005).
Бешевлиев. В. “Първобългарите. История, бит и култура”. Пловдив (2008).
ДобревП. – “Царственик на българското достолепие”, изд.”Ив.Вазов”, С., (1998).
Чурешки Ст. „Именникът на българските князе“, (2012).
Атанасов Б. – „Към корените на Дунавските българи“, в сб. „Български исторически

четения – Предания и сказания в Българската история“, стр. 41-73, Андари, (2017).

8. Хевонд „История на халифите от вартапет Хевонд – писател от VIII век”, изд. в Paris

(1856); в СПб прев. К.Патканов (1862).

9. АтанасовБ. – „Зизаис от сарматите-виктохоли и поява на българското име в Европа в IV

в.“, Сб. „XXIII национална конференция „България в световната история и цивилизации –дух и култура.Паметни събития и личности” Варна, 24-25 ноември (2018).

10. Yunusbayev B., Metspalu M., Jãrve M., Kutuev I., Rootsi S., … Underhill P.A., Kivisild T.,

Villems R. “The Caucasus as an Asymmetric Semipermeable Barrier to Ancient Human

Migrations”, Mol. Biol. Evolution, 29 (1) 359-65 (2012). (DOI:10.1093/molbev/msr221)

http://www.ncbi.nih.gov/geo/query/acc.cgi?acc=CGE37342

11. Хоренаци М. „История Армении“, Ред. С. Аревшатян,. Ереван (1990) или Хоренацѝ

Мовсес – «История Армении», 3х2 книги, Ред. Г. Саркисян, Ереван, Айастан, (1990).

12. Савов, Ив. „Скритата имперска история на българите (IV-VII век)“, (2016).

http://Bulgarnation.com

Атанасов Б. – „Бележки по древна българска етимология“, сп. „Ави-тохол“, кн.40, стр.5-

10, (2017).

Голийски П. „Армения и иранският свят (I-V век)“, изд. „Тангра“, София (2013).
Атанасов Б. – „Кимирите – «северняци» (ГИМИР-РА) от лулубу-кутийска МАННА“, XX