Х е ученичка в пети клас в единственото училище на малко градче в полузабравения от Бога и изцяло от държавата Северозапад. Когато е в България. Проблемът е, че в по-голямата част от времето не е. Дори и през учебната година. Тя е едно от децата, чиито родители всяка година отиват там, където ги отвее гурбетът – доскоро в съседна Гърция, обитаваща уютния статус “живот назаем”. А от тази година с оглед геополитическите перспективи на комшиите – вероятно в някоя друга страна.
Така Х става едно от близо 14 000-те български деца, които миналата година отпаднаха от училище. Не заради ранни сватби, не поради нежелание да учи, не заради бедност. Или може би точно поради стремежа да избяга от последното. Защото за нейните родители в собствената им държава няма нито работа, нито сигурност. И се налага да направят най-тежкия избор – раздяла с детето и оставянето му на ръцете на роднини, или както в случая с майката на тригодишния пребит малчуган – на случайни съседи. Бедност у дома плюс образование на детето. Или споделено измъкване от мизерията – само стъпка над дъното, но с цената на пожертваното му бъдеще.
Х не е единствената в класа си. Според антикласацията на МОН гурбетите вече започват да изпреварват останалите причини за преждевременно отпадане на децата от класната стая. Особено в началния курс – времето, когато детето получава базова грамотност в училище и гради фундамента, на който след това ще стъпят следващите знания, които получава. Това няма как да стане в чужбина, особено като се има предвид, че гурбетът е занимание променливо – днес си тук, утре кризата е нагазила с грубите си ботуши и сменяш страна, език, култура – за поредните една или половин година.
Така живеят десетки деца в цялата страна, като особено в северозападна България положението е най-тревожно – там отпадащите ученици са четири пъти повече, отколкото в столицата и Благоевград. Съвсем отделен въпрос е съществуването на “сива зона” на неотпадналите, които също са на гурбет, но в името на делегирания бюджет и съществуването на малкото селско училище учителите просто не им пишат отсъствия. Това са мъртви души, отсъстващи с месеци и присъстващи в класната стая само на хартия. И още на първите изпити, които трябва да държат, става ясно защо дори не са ограмотени. Или по-точно – защо първо са научили азбуката на оцеляването и търсенето на поминък, а не А, Бе-то, което сричат всички техни останали връстници.
Тук вече не става дума за поминък и оцеляване -това е цял нов начин на живот, характерен за десетки български семейства, обитаващи маргиналната зона, наречена от държавата “Спасявайте се сами”. Това е живот на номади, в който са въвлечени и децата, за които държавата разработва политики и пише стратегии против отпадане от училище. Няма как те да проработят, докато липсва стратегия за задържане на родителите им в страната – с работа, сигурност и доход, който да им позволи да живеят достойно. А такава стратегия никой няма да напише – защото всеки гурбетчия е спестен разход на държавата. Под претекста, че живеем в глобално село, днес десетките деца на гурбетчии учат глобалния език на преселението без сигурност, на оцеляването без хоризонт. И това е почти толкова тъжно, колкото факта, че едва-едва ще научат азбуката, за да сричат на свой ред обяви за работа, не искащи нито квалификация, нито знания. Миналата година са били към 14 000 – едно малко градче. Градче, което държавата е отписала.
Копирано от standartnews.com
