Още като го видя за първи път, Захарула си каза, че е путьо маринкин. Не беше от значение, че го видя по телевизора, Захарула ги знаеше някои неща отведнъж. Даваха и се. От Горе.
Всички от дуварите обаче припадаха по него. Ако на нещо свирепо се дразнеше Захарула, това бе овчедушния възторг, пристигнал някъде от дълбокото на всеобщия инфантилизъм, който пък клокочеше от извора на всеобщата комплексираност и мътен наивитет. От духовната простотия, демек.
Захарула бе странно ошарена. И от дуварите не я обичаха. Никога не те обичат когато едновременно осъзнават, че си прав, защото говориш само истината и в същото време докато осъзнават, че си прав, приемат желаното за действително, защото ги е страх да погледнат истината в очите. И те така от дуварите си измислиха образа на „спасител“, който ще бори мафиота Тиква, оцветиха го с цветните моливчета и той полетя по градове и паланки като комиксов Архангел Михаил. А си беше президентът от село Труд.
Тогава, пък и сега, никой още не знаеше, че президентът от село Труд, хванат за ръчичка от една леля от село Крушовица, по неведомите божии калдъръми бе вече вербуван в далечната Америка. Ехалето от дуварите бе залято с пропаганден контра фалц, димка за улави – че го довел руският Решетников, но Захарула никога не се хващаше на такива селски пинизи. Щото беше Захарула. Опасната.
Тогава, пък и сега, никой още не знаеше, че президентът от село Труд за да стане президент не само на село Труд, а на цялата българска територия, трябваше да се ожени, щото, абе щото, такива били традиционните изборни похвати. Викаха му пиар. И президентът от село Труд една ранна сутрин заедно с гаджето си, облечени с овехтелите си дънки, бяха вкарани при патриарха за благословия. При патриарха ги вкара една журналистка, която по късни доби предната вечер бе убедила патриарха, че така трябва.
Тогава, пък и сега, никой още не знаеше, че поради факта, че предизборно президентът от село Труд на всяка цена трябва да бъде женен, както му бе наредила партийната сбирка на лелята от село Крушовица, президентът от село Труд първо изтича при предишната си жена, с която се бе развел, за да и предложи пак да се оженят в името на това, че ще става президент. Да, ама, бившата не беше от Левуново и го сиктиросала и чак тогава президентът от село Труд предложил на гаджето си.
Захарула наблюдаваше, присвила очи, викаше си – и от тоя нищо няма да излезе! – ама възторга на ехалето от дуварите се лееше на талази. Колкото повече ехалето нищо не знаеше и бе безхаберно, толкова повече ръкопляскаше.
Захарула направи опит да им отвори очите, но от дуварите бяха заети да маршируват, скандирайки името на новия месия. Минаваха покрай оградата и и първо хвърляха яйца по нея, после домати, нататък я псуваха, мятайки камъни, наричаха я предателка и позор, обвиняваха я, че Тиквата я бил купил, и изобщо я навряха в кучи гъз. Защото им казваше истината такава, каквото е, а не каквато си я бяха изрисували в непосветените мозъчета.
Президентът от село Труд стана президент на цялата нация.
Всъщност, той не беше от село Труд, но село Труд беше в него. Беше вършил подвизи от геройства в един хотел и кръчма в село Труд с авера си Копринката, менкали бяха едни горива, ама то кой на тая територия не делка по някоя далавера, и първата му работа бе да вземе при себе си авера си копринката.
Заедно с копринката, цялата пловдивска околия, се сдоби със славата на везирската свита около президента на село Труд, начело със Свинаря, Узуна и така нататък. Тогава никой не знаеше, че всичките се бяха произвели и за масони в една свинарска масонска ложа, от никого непризната, но пък ложа.
Така минаваха дните и годините на президента от село Труд. Дърварски скован, наизустяваше и рецитираше речите, които му пишеше същата журналистка, която го беше завела при Патриарха, крачеше войнишки, физиономията му така и години наред не придоби никаква емоция и никаква спонтанност. „Надграждаше“ Тиквата – явяш яваш избута първия си мандат.
Преди хептен да го избута обаче, покрай кръга на копринката, узуна и свинаря, които шетаха тихо на терен, самочувствието му нарастна. Заедно с него и егоцентризма, и високомерието. Тогава, пък и сега, никой още не знаеше, че президентът от село Труд се кълнеше в едно – кариерата. До степен на маниакалност.
Живял в един стъклен буркан, далеч от истинската реалност, той бе катапултирал в един друг още по- здрав стъклен буркан, в който го бяха затворили аверите – селски масони. И се взе насериозно, че той е човекът, президентът от село Труд, който може да ръководи всички процеси в държавата. Нещо като Путин, ама не съвсем, защото няма как да си Путин, ако си от село Труд. И от онези, които си вдигат сутрин гащите, а нощем ги свалят, когато им натиснат копчето от американското посолство.
В един момент президентът от село Труд реши да прави партия. Ама тайничко, без името му да излиза напред. Няколко месеца процеса вървеше усилено, тихо и усърдно, даже Захарула се включи да помага от дувара си, ама накрая президентът от село Труд предаде всички, защото така му казаха от американското посолство.
През това време авера му копринката от просто авер се превърна в „пътя на копринката“.
И тогава президентът от село Труд взе, че вдигна юмрука и извика театрално: „Мутри вън!“. От дуварите полудяха, хукнаха да го защитават, щото прокуратурата била влязла в „бялата му къща“. Тогава, пък и сега, никой още не знаеше, че бая бая беше сгазил лука президентът от село Труд, ама и тогава, и сега нищо нямаше да се узнае, защото и прокуратурата беше на ясла в свинската кочина.
Ехалето вдигаше протести, правеше някакви продуктово позиционирани революции, а Захарула все по-тъжно и самотно твореше отчаяни опити да отвори очите на заслепените. Защото знаеше, че всичко е пунта мара, а знаеше, защото и се даваше. От Горе.
И пунта мара си излезе. И стана ясно. Ама по-късно.
Президентът от село Труд управляваше. Назначаваше, уволняваше, въртеше всяка сфера на държавата. И тогава, пък и сега, ехалето от дуварите си мислеше, че е точно така. Ама не беше. Президентът от село Труд бе впримчен от кръга от аверите си – копринката, свинаря и узуна – които всъщност ръководеха всички назначения в държавата, всички уволнения, всички потоци на пари, които вече се стичаха не към Тиквата, а към кръга на президента от село Труд.
Като прибавим към това и американското посолство, се получаваше гювеч а ла франгата – президент от село Труд, Пенсилвания.
Президентът от село Труд бе зазидан, комуникацията с него минаваше през копринките – масони и дори когато все пак се стигаше лично до него за среща с важно лице, което може да помогне по стратегически проблеми, свързани и с националната сигурност, важното лице бе изпращано не при президента от село Труд, а в офиса на … Свинаря.
Корупцията на Тиквата, потоците от пари, стичащи се години наред към Тиквата, се пренесе към „пътя на копринката“. Президентът от село Труд ставаше все по ледено отстранен от реалността, все по-обсебен от кариеристичната си зависимост, все по неузнаваем и за най-близките си. С изключение на авера си копринката.
Ехалето бавно, бавно започна да проглежда. От което на Захарула и ставаше още по-тъжно. Защото никога нямаше да се примири с простотията, която налагаха върху това ехале, за да го лишат и от елементарните му духовни инстинкти. Но все бе нещо – проглеждаше!
Масонско – копринковския кръг вилнееше по градове и паланки и това вече нямаше как да бъде скрито. Идиотите след идиоти, които налагаше на власт Президентът от село Труд, вече нямаше как да бъдат скрити, че са пълни идиоти. Колениченето и продажничеството към американските интереси бяха на ачика.
Един по един, всички, които всъщност бяха направили президентът от село Труд президент го напускаха след взимането на втория мандат. Или се отдалечаваха безвъзвратно. Омерзени – онези, които бяха дали купища пари за да го направат пак президент втори път: „По -голям боклук от тоя не сме виждали!“. Изумени – онези, които стояха най-близко до него: „Не мога да го позная, като омагьосан е!“. Онези, които му помагаха искрено: „Напълно променен е! Вдигнахме ръце да му отваряме очите!“.
Копринките бяха стигнали дотам, че зазидаха и жена му в резиденцията, не желаеха дори да придружават президента от село Труд, ако и жена му била с него. Тя не говореше с тях от години. Но президентът от село Труд слушаше само тях. Не нея.
Скандалите извираха отвсякъде, защото няма как да скриеш нещо, когато много крадеш.
Президентът от село Труд обаче като зомбиран маршируваше напред. Към „светлото бъдеще“. В което след втория мандат – вербувалите го американци все щяха да му уредят работа навън. Жена му също нямаше да остане в България – с него или без него, все тая.
През това време обещанията за връщане към държавността, мутри вън, битка с мафията, се превърнаха във връщане на мутрите, връщането на Тиквата и отвратително кадруване – от идиот нагоре. Колкото по- некадърен и корумпе, толкова по-нагоре.
Ехалето, макар и в началото малко гузно срамежливо, започна да си отваря очите към Захарула и да и се усмихва. След дъжд качулка.
Захарула знаеше, че „бившата“ мафия се е прегърнала с настоящата мафия на Президента от село Труд. От дуварите също вече го провиждаха.
Но, какво от това? Животът продължаваше.
Един ден щяха да убият с камъни Захарула, само защото им е рекла истината, половината от дуварите щяха окончателно да се изнесат далеч оттук, другата половина – най- примиренческата – щеше да остане тук с единствената надеждичка да се набута и тя накъде в далаверата.
Президентът от село Труд някой ден щеше да напише мемоари. Всъщност книгата му щеше да я напише същата журналистка, която го заведе при патриарха и му пишеше речите. В нея нямаше да има нищо за кинтите „по пътя на копринката“, нито за скритите зависимости. А можеше да дойде и ден, в който Тиквата щеше да избере президентът от село Труд за посредник – преговарящ за съставяне на правителство.
Животът продължаваше. В държавата, превърната в село Труд.
Труд – за ахмаците, кинтите – „по пътя на копринката“.
Веселина Томова https://afera.bg/
