Кремъл захвърли ценностните и икономически ограничения във външната политика и повярва във военната сила след Грузия, Крим, Донбас и Сирия в момент, когато Западът се разочарова от употребата ѝ в Ирак, Либия и Афганистан.
Това коментира анализаторът Владимир Фролов в статията си“Дипломацията на освобождението”на страниците на московския в.”Ведомости”.
Той смята, че от началото на 2014 г. Русия води нова външна политика, захвърляйки много от постиженията на постсъветската дипломация.
Партньорството – ненужно и опасно
“Стратегическият курс на тясно партньорство със Запада и интегрирането в западните институции е признат за ненужен и дори опасен. Той създава плацдарм за политическо, правно и ценностно влияние на Запада върху вътрешните процеси в страната и на настроението на гражданите ѝ.”, казва Фролов. Той допълва, че от гледната точка на Кремъл това са политически рамки и правни ограничения, пречещи на обитателя му да действа както иска.
През последните години руският елит бе в състояние на психологически дискомфорт заради нуждата да поддържа илюзията за общи ценности със Запада, докато перспективата за интегриране с него се отдалечава, допълва авторът.
Според него да се сложи край на това лицемерие е пречела единствено плашещата неизвестност какво ще се случи при напускане на парадигмата на партньорството и стигане до конфронтация със Запада.
“Присъединяването на Крим е този скок в неизвестността и бързо се изясни, че в тази нова ситуация има не само живот, но и нови интересни перспективи. Приятен бонус се оказа възможността повече да се не преструваш и да живееш в хармония със себе си. В известен смисъл това си беше “освобождение”.
Как Кремъл разбира свободата
Владимир Фролов изброява какво съдържа новият курс на Русия – максимално независима политика, свободна от каквито и да е влияния и ограничения, блокиране на всякакво външно въздействие върху вътрешните процеси в страната. Това е курс към абсолютен вътрешен суверенитет като право на властта да прави каквото си ще в Русия, обобщава той.
Що се отнася до разбирането на руските власти за свобода, то е да не спазваш международните правила, уж формирани без участието на Русия (след като тя е изгубила студената война) и насочени да сдържат претенциите на Москва за водеща роля в света, смята Фролов. “Правилата може да се нарушават относително безболезнено – та нали няма да стане по-лошо от това, ние и така сме си в режим на санкции.”
Получава се така, че там, където преди руската външна политика е настоявала да се спазват главните принципи на международното право и основите на световния ред – уважение към суверенитета, териториалната цялост, признаването на границите, неупотребата на военна сила, ненамеса във вътрешните работи – днес Москва вижда във всичко това инструменти, които да използва по собствено усмотрение.
“Всички нарушават правилата, говоренето, че те са “свети”, е само лицемерие, Русия трябва да има същото правило да нарушава правилата, каквото имат и САЩ. Фактически, както отбелязва Иван Кръстев, днес Русия провежда “реверсивен инженеринг” на външната политика на Запада – копира много от неговите методи, които по-рано решително осъждаше.”
Каква е стратегическата цел на “дипломацията на освобождението”?
Отговорът според Фролов е “геополитически паритет със САЩ, разбиран като т.нар. право на Русия да държи втория ключ към повечето глобални и регионални проблеми, задължително да се обсъждат с Москва всички силови действия на САЩ и дори тя да има право на вето върху тях в зоните на жизнено важни руски интереси”. Иначе казано, идеалът е завръщане към системата на двустранни консултации от времето на късния Леонид Брежнев – края на 70-те и началото на 80-те години на ХХ век – по ключови международни проблеми в ситуация на отсъствие на каквато и да е взаимна зависимост.
Доброто ченге
Днес в Сирия се утвърждава новата глобална роля на Русия като балансьор и “добрият световен полицай”, сдържащ САЩ от прилагането на сила срещу суверенни държави с цел смяна на режима в тях, защото – според Москва – това винаги води до дестабилизация, анархия и хаос, подкопава държавността и създава недържавни играчи, каквито са терористите. Русия се възприема именно в лагера на “полицаите”, а не сред “лошите”, защото – както самата тя смята – разполага с различни и по-ефективни методи.
Като повтаря, че Русия се възприема като сила, сдържаща хаоса от “цветните революции”, авторът посочва, че за целта Москва събира около себе си международни коалиции срещу този “хаос”, но без да обвързва участниците в тях с някакви съюзни ангажименти. Тя не само предполага директно силово противодействие на външната намеса в районите на нейните “привилегировани интереси”, (най-вече бившият СССР), но и се стреми да дискредитира и окончателно да обезсмисли ценностния подход при определяне на това дали един режим е легитимен. Русия подменя легитимността с легалност и процедурност и анулира концепцията за суверенитет като отговорност на властта на първо място към сигурността и живота на гражданите.
Непредсказуемостта като сила
Ако преди партньори се печелеха с предсказуемостта на руската външна политика, то днес нейната непредсказуемост се смята за новата ѝ сила. “Когато никой не знае какво да очаква от теб, всички стават предпазливи и дори те уважават. Преднамереното дезинформиране на партньорите стана ефективен дипломатически инструмент, позволяващ увеличаване докрай на ефекта на стратегическата изненада. Отсъствието на ясно разбиране на целите и средствата на Русия ги кара да ѝ правят отстъпки.”
По повод пропагандата Фролов обяснява, че от средство за съпровождане на политики тя се превръща в съдържание на политиката, в инструмент за формиране на изгоден наратив, в който по-удобно и ефективно да постигаш собствените си цели. Реалността умишлено се опростява и изкривява до неузнаваемост, за да бъдат ограничени възможностите на “нашите партньори” и да се разширят нашите собствени – например, войната на Башар ал Асад със сирийската опозиция се представя като “борба с тероризма на “Ислямска държава”.
“Голямата иновация” – военната сила
Именно тук стигаме и до най-голямата иновация – признаването от съвременна Русия на полезността на военната сила (в дозирани мащаби и в определени райони) като инструмент за бързо постигане на политически цели. В същото време атрофират руските инструменти на т.нар. мека сила – икономическа помощ, търговия, инвестиции, култура.
“Свободата и военната сила като инструмент за външна политика означават и край на контрола над въоръженията. Той си е нечий чужд дневен ред, който ни беше наложен, за да ни отслаби, а и колапсът на СССР започна с Договора за ликвидиране на ракетите със среден и малък обхват от 1987г. Повече няма да допускаме ограничения на свободата ни да създаваме и използваме инструментите на военната сила. НАТО искат да промени Виенския документ, за да понижи още повече прага, отвъд който трябва да има уведомяване за внезапни учения? Не ни интересува – ние си ценим нашата непредсказуемост, включително и военната такава. Никакви нови съкращения на стратегическите нападателни оръжия и никакво нов договор за обикновените оръжия в Европа.
Абсолютният приоритет
е да се блокира военно-политическото и търговско-икономическото влияние на Запада в бившия СССР като канал за пренасяне на чужди ценности в слабите места на Русия. Отворен остава въпросът за влиянието на Китай в Централна Азия. Разбира се, че е невъзможно блокирането на нов Път на коприната, стига финансовите му ресурси да се използват за развитието на Русия, както и при условия да няма никакво военно присъствие на Китай в района. Прокарването на идеята за общо пространство с ЕС от Лисабон до Владивосток е инструмент за сдържане на двустранното сътрудничество между ЕС и страните от ОНД по пътя на интегрирането към европейските стандарти.”
Фролов обръща внимание, че тази “външнополитическа свобода” всъщност намалява акцентирането върху Евразийския съюз. Причината е, че при налагането от Москва на стоковите контрасанкции осъзнаха, че всяка интеграция – дори в евразийската ѝ специфика – ограничава свободата на действие на Русия и поставя ефективността на политиката ѝ в зависимост от интересите на по-малките партньори.
Казано накратко, “веднъж опитали свободата, те вече не могат да се примирят да я ограничава Лукашенко, поради което днес се търсят нови рамки за руското лидерство в бившия СССР, преди всичко в сектора на сигурността, където доминирането на Русия е абсолютно”.
Новата формула за Европа
Все още се търси новата формула за отношенията с Европа, но е ясно, че тя трябва да е отделна от тези със САЩ. Засега се смята, че това трябва да е нещо като Хелзинки-2 – разведряване и търговия при пълна ненамеса в делата на Русия и вътрешната политика на бившите съветски републики, както и възлагане на големи надежди на Германия с предстоящото нейно председателство на ОССЕ през 2016 г.
Целта е да се засили самостоятелността на Европа спрямо американското влияние и решаване на всички европейски въпроси по подобие на реда след Виенския конгрес от 1815 г. – във формат “Концерт на великите европейски държави”: Русия, Германия, Франция, Италия. Ще има нови проекти за европейска сигурност по примера на инициативата на Дмитрий Медведев от 2008г., насочена към подкопаване военните гаранции в НАТО. Дори “завоят на Изток” засега изглежда повече като инструмент за влияние върху отношенията с ЕС, а не като самостоятелен приоритет.
В заключение
Фролов казва, че е доста популярна представената от него “външна политика на свободата”, която се е превърнала в ключов ресурс за вътрешнополитическа подкрепа и легитимност на ръководството на Русия. (По данни от октомври на “Левада център” близо 30% от руснаците казват, че се гордеят от независимата външна политика на страната си.)
“Външната политика стана и елемент на развлекателната индустрия – тя е удобна тема за разговори, защото е лесно да обсъждаш кривините на Запада и “Ислямска държава”, но не е безопасно да повдигаш темата за безобразията на някой руски губернатор.”
За пъв път в постсъветската история на външната политика на Русия тя е откъсната от икономическите интереси и възможностите на страната. Те са изтласкани на заден план, а някои външнополитически успехи направо нанасят щети на икономиката. Понятно е, че не може да се продължава така безкрайно и предстои пренастройване в полза на икономическите интереси. И тогава ще стане известна реалната цена на “дипломацията на освобождението”.
http://www.dnevnik.bg/
