Преди дни започнах да раздавам картофи и това предизвика засилен интерес от страна на журналисти от всевъзможни медии. Това е странно, защото става въпрос за съвсем малко количество – планирам да раздам само няколко десетки тона. На фона на цялото производство на картофи в България това е капка в морето. И като финансово изражение не е много – картофите са евтина стока. Но журналистите не ме оставят на мира и искат да разберат защо раздавам картофи. Затова се съгласих да дойда в студиото на „Неделя сутрин“ и да разкажа как се стигна до това раздаване на картофи.
Там времето беше лимитирано и нямаше как да разкажа подробно и систематизирано. Затова ще го направя тук.
Така… Всичко започна преди много години, когато бях дете. Прекарах голяма част от детството си при баба и дядо на село. В онези времена комунистите се бяха постарали хората да бъдат еднакво бедни и те нямаха какво да делят и за какво да си завиждат. Всичките десет къщи в нашата махала имаха обитатели, които бяха изключително задружни – бабите работеха заедно на тютюневата нива, дядовците пък винаги се събираха, за да си помагат. Не всички внучета прекарваха на село толкова време колкото аз, затова всичките тези хора ми се радваха като на своя кръв.
Аз не случих на родители, но баба, дядо и съседите бяха изключително мили с мен.
Така малкият Димитър растеше сред усмихнати баби и дядовци и запази чудесни спомени от детството на село. После пораснах, завърших гимназия, отбих две години военна служба, постъпих в университет, но учебният материал там не беше това, от което имах нужда – това не беше моето място и го напуснах. Домът на моите родители също не беше моето място и така изгорих всички мостове към миналото си – изчезнах за десет години и никой, който ме беше познавал, не чу нищо за мен.
Дядо почина още когато бях в казармата и през тези десет години единственият човек, за когото ми беше мъчно, беше баба. Бях се зарекъл никога повече да не стъпя в Кюстендилско, да не поглеждам назад, но един ден, след десет години, отидох да видя баба.
Баба, милата, беше на върха на щастието. Аз също се зарадвах, но, като оставим настрана баба, това, което видях, ме натъжи – разруха. Тотална разруха. Нямаше ги зелените пасища и ливади около нашата махала, дворовете вече бяха занемарени, къщите – също. Пътят към нашата част на селото беше в окаяно състояние – с дълбоки, кални коловози, стеснен до неузнаваемост от новопоявила се растителност…
Хората вече нямаха питейна вода – водоснабдителната система, която изградили дружно през 1967-1969, вече била узурпирана от едно семейство на политически силни на деня, а останалите 50 семейства дори не можели да пият по една студена вода…
Цялата ни държава не изглеждаше по-различно през онази 2002 година, но докато аз, тогава на 33, нямам зад гърба си политическа партия или каквото и да е, и не е по силите ми да променя каквото и да било в България, то някаква си махала вече нямаше да ми бъде проблем.
Започнах с пътя – отидох в кметството на общината и попитах кмета какво бихме могли да направим съвместно за този път – аз бих дал част от нужните средства за ремонт на трикилометров участък. Нямали пари. Нямали никакви пари. Нищо не можело да се направи.
Наех строителна фирма, закупих първите две хиляди тона каменна фракция и пътят стана проходим, но не перфектен. Налагаше се всяка година да купувам по още хиляда тона фракция, както и да плащам за строителна техника. Последното не беше ефективно и се наложи да закупя собствени машини – самосвал, багер, челен товарач, валяк…
Един ден видях, че на отсрещния баир, където има три къщи, едната от които на кмета, кипи асфалтиране. Отидох да видя – наливаше се асфалт в посока безлюден хълм с три къщи на върха, а в нашата част на селото, където има десетки къщи, общината нямаше нито лев за ремонт…
Отидох в общината и попитах кмета кой е решил да се асфалтира километри път за три къщи, а няма пари за път, който се ползва от няколко махали. Отговорът беше циничен. Тогава му казах, че съм отбелязал докъде е стигнал асфалтът в тяхната част на селото. И ако асфалтирането бъде продължено дори с един метър, ще се постарая всички в тази държава да научат за това безобразие. Спряха асфалтирането, но започнаха всевъзможни проблеми за мен. След години кметът стана клиент на прокуратурата заради онзи път, но разследването забуксувало и спряло.
А аз отремонтирах нашия път и дори асфалтирах половин километър в нашата махала. След това се заех с изграждане на водоснабдителната система – нямаше смисъл да се карам с онези „приватизатори“ на старата водоснабдителна система. Те сами дойдоха при мен десет години по-късно – етернитовите тръби остарели, помпата изгоряла, бетоновите резервоари се рушели. Та попитаха „дали искам аз да я взема“. Отговорих, че мен не ме бива във вземането, а и не ми е нужна – вече всички, освен те, имаме модерно водоснабдяване. А те да си пият със здраве вода от азбестовите тръби…
После дойде ред на сметоизвозването. Никоя власт не се е сетила да организира сметоизвозване за нашата част на селото. Закупих девет контейнера за смет и вече над десет години сметоизвозвам отпадъците на нашата и съседната махала.
След това дойде ред и на пожарогасенето. Иначе дървената мафия нямаше да остави нито едно дърво в района – закупих високопроходими противопожарни машини и изградих система от пожарни кранове.
Междувременно реших проблема със заетостта – всеки човек в трудоспособна възраст в нашата махала е мой служител.
Имам още много неща за решаване, но през декември разбрах за новия вирус и като знам какви хора управляват България, а и света като цяло, си казах, че през 2020 година трябва да произведем повече храни – ей така, за всеки случай. И понеже беше късно за есенници, през зимата закупих картофосадачка, картофовадачка, десет тона качествени картофи за семе, а също така разширихме системата от пожарни кранове, за да можем да поливаме картофите. Та днешното раздаване на картофи беше планирано през зимата.
За да просперира една икономика, е нужно бизнесът и потребителите да имат доверие в утрешния ден. Затова индексите за икономическо, бизнес и потребителско доверие трябва да бъдат винаги над 100 единици.
„Чака ни невиждана криза“ съвсем не е вълшебната думичка, която ще изкачи тези показатели. Възрастните хора, които са преживели много, не заслужават да чуват тази фраза. И понеже аз съм никой и моята дума не може да успокои никого, реших да отгледам и раздам тези картофи.
Понякога един картоф е по-ценен от сто думи…
Димитър Димитров https://afera.bg/
