ЛЪЖИТЕ НА ОБРЕТЕНОВ.
Свидетелят отнася истината в гроба
Никола Обретенов е главният свидетел на Ботевата гибел. Пише спомени и полемични статии, дава интервюта, води кореспонденция. Доживява дълбоки старини и трупа грамада от лъжи. В крайна сметка отнася истината в гроба. След разгрома заедно с още неколцина четници Обретенов е заловен и разпитан в Троян. „Мене ме наричаха „даскал“ и най-напред мене извикаха при мюдюрина – разказва той. – В стаята имаше 4-ма българи и 3-ма турци. Щом влязох, веднага ми привлече вниманието картата на Ботйова, закована на стената, върху която освен дупките, образувани при убийството на Ботйова, имаше и други нови, от които разбрах, че и Войновски е ударен в сърцето.“1
Тази карта е фатална! Който я носи в пазвата си, го настига куршум. Първо Христо Ботев, сетне Никола Войновски. Обретенов е вкаран в Ловешкия затвор. Тук попада на Захари Стоянов. „Сложиха ни на врата железни халки, наречени лалета, през които прекараха един синджир, а на краката ни поставиха конски букаи. Попитаха и Захарий Стоянов иска ли и него да оковат при нас. Той пожела и се намести до мен, за да можем да си говорим, понеже никой от другарите му не го познаваше.“2 В оковите Никола Обретенов развива първата версия за дра- мата във Врачанския Балкан. Тя е преразказана от летописеца в неговата биография на поета: Ботйов седнал до една къдрава шипка, накичена със стотина алени цветя и пъпки, седнали около му: Г. Апостолов, Пера, Н. Обретенов, Сава Пенев, Янко Боянов, арнаутинът и две-три момчета още. Тук слязъл и зеленият байряк.
– Отковете го пак, няма нужда от него, казал Ботйов.
На колело налягали горепоменатите момчета около своя войвода, повечето мълчели, а по-малко говорели; но и да говорели, и да мълчели – мислите им били едни и същи: „ще да се мре“. Отчаянието било общо, заедно с вечерното слънце тоя ден – четвъртък, 20 май, засядали и последните надежди, бълнували още Тракия и нейните байряци, но това било за утешение само, то става за винаги така, че настоящето хармонира с бъдещето, последното е по-светло и по-обаятелно, защото е неизвестно.
– Аз почнах да се съмнявам за вътрешното въстание в България, казал Пера. Ако да би била пълна планината с въстаници, ако би Тракия да гореше на огън, то тукашните турци трябваше да почувстват това, тия ни преследват с кучетата си заедно. Всички присъстващи подигали рамене. Тук-там наоколо се обажда- ли още по десетина пушки между някои любители и от двете страни на воюващите. Знамето тъкмо било снето от пръта и знаменосецът се обръщал да пита Ботйова какво да го прави, когато неприятелската тръба свирнала втори път.
– На какво ли свирят пустите му душмани?, запитали някои от присъствующите момчета.
– На таин, отговорило друго едно момче, бивши солдатин от казашкия алай на Садък паша.3 – Чакай да видя, като че правят някакво движение, казал Ботйов и се подигнал да стане на крака. Не бил се изправил още както трябва, когато откъм югозападната страна, т. е. откъм малкия ръб камъци, пукнала пушка и той рухнал по гърба си на земята до алената шипка!…4
Захари Стоянов е освободен, а Никола Обретенов е заточен в крепостта Сен Жан д’Акр. По-късно го питат дали се е коментирал въпросът за Ботевата гибел. „Да, много се коментира той в затвора“, отвръща поборникът.5
От дума на дума пламва конфликт и разделя заточениците на две враждуващи групи. Враговете, сред които е и Сава Пенев, Обретенов нарича „подли личности“ и „нови кърджалии“.6 В неговия лагер са Кирил Ботев и Стоян Заимов. Двамата научават как е загинал войводата. На базата на тези сведения Заимов коригира изложението на Захари Стоянов: Ботев не е убит под дивата шипка, както разказва биографът – под шипката е убит Перо Херцеговеца. Ботев е убит под скалата. Положението е било такова. При полите на скалата, зад камънаците седели: в средата Ботев, отдясно Перо, до Перо Апостолов, до Апостолова Сава Пенев; отляво – Никола Обретенов, до Обретенова Димитрето, до него Тодорчето. Турската тръба затръбила. Ботев се дигнал от мястото си да види накъде се движат черкезите, Перо го дръпнал да седне, но на минутата се светнала пушка от близкия храсталак, куршумът ударил Ботева в челото. Той паднал, без да продума или изхърка. След изгърмяването на пушката изскочил из храсталака белобрад черкезин и пълзешком се примъквал към близката израснала ръж. Апостолов измерил стареца черкезин със своята мартинка и го свалил на мястото му. По гласа на двата вистрела надошли черкезите, задигнали убития старец и се наченала престрелката между черкезите и тези въстаници, които са седели скрити под канарата, зад камънаците, до трупа на убития Ботев. Престрелката е траяла до тъмнина.7
Шипката е сменена със скала, а обкръжението на войводата е друго. Няма ги Янко Боянов и Антон Танасов-Арнаутина. Добавени са Димитър Тодоров-Димитрото и Тодор Илиев-Тодориката. Без да е назован, е посочен официалният убиец – мистериозният Джамбулет. Какво се обсъжда на съвещанието? Захари Стоянов белетризира общи приказки, а Стоян Заимов мълчи. През 1915 г. Никола Обретенов цитира думите на Христо Ботев: „Как мисли- те, момчета, трябва ли да вървим още напред или да вземем пътя за Сърбия?“8
Десетилетие по-късно, през 1926 г., пак според Обретенов въпросът гласи: „Какво мислите, да продължавате ли или да се отправим към Сърбия?“9
А следната 1927 г. очевидецът дава друга редакция: „Моето мнение е, понеже отнигде помощ няма, затова, ако искате да ме последвате, да отидем в Сърбия.“10 Това изречение е ключово в драмата на 20 май 1876 г. Обретенов инсинуира, че Ботев е предложил на щаба да дезертира. Поетът, който е повел шепата юнаци към свободата, който ги е галил като деца и страдал при всяка жертва, щял Димитър Тодоров-Димитрото е подгласник на Обретенов да избяга. Националният герой е обърнат в национален предател!
„Ако направиш такова нещо, да оставиш четата на произвола, ще изгубиш всичко, което си направил досега. Затова предпочети да те убият, отколкото да оставиш четата“, възнегодувал Перо Симеонов.11
Тази версия Обретенов развива пред комисията за установяване на лобното място. В изложението четем: Когато Н. Обретенов каза, че Ботйов им предложил да се промъкнат за Сърбия и веднага процитира думите на Перо, то всички останахме изумени, затуй почти едногласно го запитахме: „Ама как, да отидете в Сърбия, само вие ли четирма, или цялата чета?“ Той ни отговори първия път: „Всички, с цялата чета да отидем!“ – и ние въздъхнахме с облекчение. Обаче той пак процитира думите на Перо (стр. 8 на протокола, 7–4 ред от долу). Запитахме го повторно: „Защо Перо така е схванал предложението му и Ботйов не му ли възрази?“ Тогава той поясни: „Защото Ботйов искаше само ние да избягаме и да оставим четата сама!…“ Неколкократно това натъртено повтори, а ние всички кипяхме от негодувание срещу тази клевета… Неговият секретар майор Н. Наумов ни утешаваше с думите: „Историята трябва да се възстанови в нейната истинност, та колкото и да е горчива тя!“
Н. Обретенов ни гледаше по ред всекиго от нас и повтаряше: „Така е, аз ви казвам това, което съм чул и видял.“ Обаче нашата вяра в истинността на неговите думи бе вече разклатена и подполковник Чукурски се обърна към него с думите: „От всичко това излиза, че някой от вас го е убил!…“ Обретенов на тези думи отговори много вяло: „А, не е от нас убит, който и друг да бе станал, щеше да бъде убит, защото не можеше да се предположи, че този, който даде изстрела, е могъл да знае, че убива Ботйова.“12
А защо е станал?
В различните варианти на спомените си Никола Обретенов сочи две различни причини. Да види има ли опасност за четата и дали момчетата отиват към Крушовишкия извор. В личен разговор с Иван Клинчаров разказва друго. „Ние обаче – пише Клинчаров, – като имаме бистрите и твърди показания на г. Обретенова, които ни даде през 1906 г. за убийството на поета, твърдим, че Ботйов не се е изправил („подигал“), нито за да види опасността за четата, нито дали тя е слязла до извора: по собствените думи на г. Обретенов, които са се издълбали в моята памет, поетът се е дигнал и отстранил на няколко крачки от „Щаба“, за да извърши една своя малка естествена нужда и в това време е гръмнала из ближния храсталак пушка, войводата се е обърнал на гърба си с разкопчан панталон отпред, като същевременно естествената функция е продължила…“13
Обретенов отрича войводата да е извършил естествена нужда. Той е подвластен на стародавното вярване, че човешкото тяло се дели на две части. Горната е духовната, долната е материалната. „Долница“ и „горница“ тук имат абсолютно и строго топографско значение – обяснява Михаил Бахтин. – Горе – това е небето; долу – това е земята; а земята – това е поглъщащото начало (гробът, чревото) и раждащото, възраждащото начало (майчиното лоно). Такова е топографското значение на горницата и долницата в космичен аспект. В същинския телесен аспект, който никъде ясно не е разграничен от космичния, горницата – това е лицето (главата), а долницата са производителните органи, коремът и задникът.“14
Тази теория е преекспонирана при великите личности. Геният има право само на горница, долницата е ампутирана. Христо Ботев може да твори, да декламира, да проповядва свобода и равенство, но няма право на биологични процеси. Затова Обретенов сочи извършеното от долницата като функция на горницата: В първа, във втора, трета и повече редакции аз съм говорил все едно и също, че Ботйов се повдигна да види четата, но не се от- странил на 2–3 крачки за изпълнение на някаква естествена малка нужда, тогава той щеше да се отстрани от скалата и там да издъхне. Както беше между нас се изправи в цял ръст прав, както седеше между нас, фаталният куршум го удари в сърцето. Той падна по гърбът си и само изхърка. Колкото за панталона му, той беше толкова изкъсан, щото нямаше нужда за разкопчаване. Когато разказах тези факти на г. професор д-р Парашкев Ив. Стоянов, той ми обясни така: куршумът, след като пронизал сърцето, отишъл в гръбначния стълб, гдето закачил някакъв нерв, който предизвикал реакцията.15
На Иван Клинчаров обаче може да се вярва. Той е сред най-сериозните ботеведи и загатва за случилото се още в своята биография на поета от 1910 г. През 1937 г. изнася цялата истина. „Аз помня тоя разказ, като че ли ми го правите сега“, отговаря Клинчаров на Обретенов.16
Посоката на изстрела също е увъртяна в лъжи.
Отначало Никола Обретенов твърди: „В това време Хр. Ботйов се изправи, да види дали няма някъде неприятел, и в това време откъм изток, от тази страна, където беше нашата чета, изгърмя една пушка, без да видяхме кой стреля, и го удари право в сърцето.“17
Това свидетелство е издайническо, предполага братоубийство. Затова Обретенов решава да го заличи. „Когато комисията отиде на мястото, аз ще покажа къде беше Ботйов и откъде дойде куршумът“, прави уговорка той.18
И през 1927 г. на посоченото от него лобно място заявява: „Не мога да кажа откъде се даде този вистрел.“19
Оттук насетне в Обретеновите спомени куршумът е безпосочен.
Просто изгърмяла пушка нейде в дебрите на Балкана. Например: Щом почнахме да говорим, Ботйов се изправи да види къде отидоха четниците. В това време изгърмя пушка и Ботйов, ранен в сърцето, политна да падне. Апостолов и аз го уловихме от двете страни и докато го сложим на земята той издъхна. Ний останахме поразени пред трупа му. След малко се съвзехме и за да не узнае неприятелят, че убитият е войводата ни, взехме всичко от него, което можеше да го покаже за такъв, и оставихме трупа му до скаличката, като го целунахме по челото. Простили се така с войводата, тръгнахме след момчетата към извора. Съгласихме се да не казваме никому за смъртта на войводата, макар че мнозина от четниците ни задаваха въпрос: „Къде е войводата?“ – „Отиде напред и ний вървим след него“, отговаряхме ний.20
Поредната небивалица!
Гибелта на Ботев не остава скрита за четата. „Като гръмнат останах, като научих, че воеводата Ботев е паднал убит. Отидох на лобното място и сварих го в предсмъртна агония“, свидетелства Димитър Икономов.21
Ето и спомена на Цанко Минков: „Ботев, Ботев е ранен!“ – се предаде от уста на уста светкавично печалната вест. Настъпи общо смущение. И наистина милият ни и непрежалим войвода лежеше мъртъв на земята. Сякаш от дни убит.22
Самият Обретенов в заника на живота си признава: „Дойдоха всички четници, целунаха за последен път своя скъп и незаменим водач и съкрушени от ненадейната му смърт и отчаяние, се пръснаха на различни страни.“23
Въпреки грамадата от фалшификации
Никола Обретенов се утвърждава като меродавен източник за Ботевата гибел. Който се изказва по въпроса, е длъжен да се консултира с него. Той определя правдата и кривдата. Онези, които не го сторят, са поучавани и поправяни. През 1926 г. Димитър Тодоров-Димитрото сочи, че Христо Ботев е ударен в главата, а не в гърдите.24
Обретенов го упреква, че е допуснал груба грешка. „Веднага намерих захвърлените бележки, които съм писал преди около 20 години, и в тях аз намерих, че Ботев наистина е ударен в гърдите, а не в челото“, извинява се Димитрото.25
Записал си е, за да направи справка, ако забрави!
През 1928 г. излизат спомените на Димитрото и на Младен Павлов, известен като Козлодуйското даскалче. Никола Обретенов ги рецензира в „Двете брошури за Ботйовата чета“. „Колкото спомените на Димитър Тодоров са правдиви, с вярно изложени факти, без самохвалство и кога ги четеш от всяка страница лъха истина, толкова мемоарите на Младен Павлов са неверни, пълни с измислици и самохвалство.“26
Младен Павлов отговаря със статията „Една неудовлетворена амбиция“, в която го нарича „единствен мъченик на българската революция и неин автор“.27
Обретенов не се дава. „Ако можеше днес Ботйов да ви срещне, би ви заплюл и би ви зашлевил със силната си плесница, задето излагате името му на порицание“, категоричен е ветеранът.28 В ония години най-остър критик на Обретенов е Трифон Христовски. Родом от ботевградското село Радотина, той е инвалид. Прекарва времето си в четене писанията на бившия поборник. Къде е истината, полуистината и лъжата, чуди се Христовски. Кога е откровен и кога заличава историческата правда? Съзнателно ли преиначава или несъответствията са продукт на немощна старческа памет?
През 1937 г. Христовски публикува статията „Мистерията около Ботевата смърт“.
Автор с талантливо перо, той пише: Наистина, старата и нова история е препълнена с позорни деяния на самоизтребление. Мнозина от дейците на предосвободителната епоха като Левски, Бачо Киро и др. бяха предадени от свои сънародници. В новата ни политическа история, като се почне от Стамболов, видни български деятели и общественици бяха изби- ти от българи. Намалява ли това националния престиж на българския народ? Може ли заради позорните дела на един изрод да се позори цялата нация, на която принадлежи той? Типове като поп Кръстьо и кап. Харлаков29 се намират у всички народи, това са изверги не на нацията, а на цялото човечество. Но историята търси само истината и ней служи. Не може да се извърта историята заради хатъра на отделни лица, обществени групи и цели народи. В конкретния случай твърдението на Обретенов, че Ботев, есенцията, върховният пункт на българския гений, е кандърдисвал своя щаб да избягат в Сърбия и зарежат 200 души ентусиасти българи, последвали го да мрат за свободата на своя народ, е много по-голям позор за нашия народ, ако се докаже исторически, отколкото, че е бил убит от някой от околните му. Имал ли е Обретенов съзнание за това?30
Никола Обретенов отговаря: „Макар и да съм с доста напред- нала възраст – 89 години, мога да уверя г. Т. Н. Христовски, че мисловният ми апарат е още в ред и знам какво съм говорил по-рано и какво говоря сега. Никога не съм говорил или вършил нещо, за да се харесвам на някого: каквото съм вършил, вършил съм го със съзнанието, че правя добро на родината си и че не трябва да се фалшифицира историята.“31
Трифон Христовски пуска втора статия пак със заглавие „Мистерията около Ботевата смърт“. В нея цитира думите на Обретенов пред комисията от 1927 г.: „Господа, извинете, аз имам една молба към вас. Закълнете се, че това, което сега ще ви кажа, ще го запазите в тайна, него аз не искам да вписвате в протокола.“32
Комисията отказва клетва и Обретенов млъква. Сега обаче проговаря: „Куршумът беше засегнал и гръбначния стълб, вследствие на което Ботев получи ерекция… Това исках да кажа пред комисията и затова пожелах да се закълнат участващите в нея, че ще запазят тайната…“33
Ето как горнището на Ботев кара долнището да извърши още една предсмъртна функция. Първо уринира, после еректира. Няма я само последната – най-голямата!
Никола Обретенов е съгласен на всякакви фантасмагории, за да не отговори на съдбовния въпрос:
Кой уби Христо Ботев?
Отнася истината в гроба на 12 октомври 1939 г. На два метра под земята край русенската църква „Всех Святих“.
Убийствата на Христо Ботев, Откъс от новата книга на Росен Тахов
Благодарение на Румен Леонидов https://afera.bg/
