Quo vadis?
Според апокрифното житие на апостол Петър, напускайки Рим той среща Христос и го пита: „Къде отиваш, Господи? (Quo vadis, Domine?)“.
И се питам – ако днес Христа на свой ред дойде и попита всеки един от нас „Quo vadis?”, какво бихме му отговорили?
Ще имаме ли смелостта дори да Го погледнем в очите, да се запитаме дали животът, който водим сега, е този, който усещаме, че Той очаква от нас; и дали гледайки ни Той би се гордял с нас?
Не за да се осъждаме и самобичуваме, а за да се смирим и да имаме волята да си кажем: „Ето, тук и тук сгреших, желая да работя над своите несъвършенства и да ставам по-чист и по-добър, докато не остане нито едно мрачно кътче в душата ми и Тя бъде приготвена за жилище на Господа.”
Самият аз не съм изключение и пръв казвам – не съм съвършен. Правил съм толкова много неща през живота си, с които никак не се гордея. Дори през изминалите 5 години на всеки няколко крачки напред, неволно правех и една назад, докато успея да овладея всички онези неща, над които имах да работя, за да стигна до тук – и да продължа напред, накъдето е рекъл Господ.
Имал съм своите мигове на подем и на вътрешни изживявания, които малцина на Земята са имали късмета да усетят, но в другия си край махалото на живота ме е отвеждало до моменти на слабост, водещи до горчиви сълзи и дълкобо вътрешно разочарование.
Така научих, че именно тези моменти ни правят по-силни и упорити, по-състрадателни към грешките на другите и по-мъдри, за да можем да се поставим на мястото им и да опитаме да бъдем полезни, без грам осъждане и надменност.
Защото всичко, което бихме могли да постигнем на Земята, независимо дали като материално или като духовно израстване, няма никакво значение без Христос – без Любовта.
Затова нека днес, 2000 години по-късно, в нас отново прозвучи онази притча, която Спасителят ни разказа, за да ни поучи на нещо колкото важно, толкова и забравено в наши дни:„Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисей, а другият митар.
Фарисеят, като застана, молеше се в себе си и казваше: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.”
А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: „Боже, бъди милостив към мене, грешника!”
Казвам ви, че тоя отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат.”(Лука 18:8-14)
