Новият роман на автора на „Роялът на Ангела. Аз пожелах да говоря с вас“ Васил Пекунов – „Да върнеш лятото“ е вече по книжарниците. „Да върнеш лятото”, роман издаден от издателство „Факел“, е романс за доброто и светлото у човека, за дълбоката промяна, която може ненадейно да настъпи във всеки момент от живота. Едно лято сред простора на планината, под звездите и месечината, където човешката душа винаги търси и понякога намира своя път към обичта, дружбата и съпричастието.
Пътен инцидент преобръща съдбата на Отшелника. Уединеното му всекидневие на писател без надежда за лично щастие е озарено от неочаквана зряла любов. Катя сякаш е пълна негова противоположност и като професия, и по характер, и според начина си на живот. Ще успеят ли те да съединят духовните и житейските си пътища в едно цяло? И как новото приятелство на самотника Наум с Ирина и Сава ще отприщи потиснатата сърдечна енергия у тези вече немлади хора?
===
Катя стоеше права на мястото си и го гледаше.
– Не съм забравила, че обеща да ми разкажеш как се съветваш с небето.
Бе толкова хубава насред горската пътека в късното лято.
– Разбира се – кимна Отшелника, а очите му бавно обхождаха тялото ѝ.
– Къпините също ли са от изненадите, които си ми приготвил?
– То се знае.
– Как ги нарече изненадите си?
– Вътре имам химикалка и малко тефтерче – потупа той раницата си. – Искаш ли да си запишеш?
– Този път ще се постарая да запомня – отвърна тя, без изобщо да се усмихне.
Наум изгуби няколко секунди.
– Съдбоносни, умопомрачителни, неустоими, безценни…
– Повече думи бяха – рече тя и пристъпи към него.
– Съжалявам – отрони той и се напрегна, защото тя бавно приближаваше.
– Вече ми подари една неустоима – направи няколкото крачки жената, хвана нежно главата му с двете си длани и го целуна силно, но кратко.
– Хайде, води ме! – засмя се изведнъж високо и щастливо. – Нямам търпение да си къпиносам устата!
– Къпиносам! – подсвирна престорено Наум. – Мога ли да си я купя тази дума?
– Подарявам ти я – рече тя и чинно застана зад гърба му, преди да се закатерят през дерето.
Оказа се дори по-близо, отколкото Катя бе очаквала. Пресякоха още два пресъхнали лете потока, поизкатериха се през спечен от жегата сипей с редки трънливи храсталаци, отново навлязоха в гора, този път широколистна и рядка, скоро просветнаха просторни поляни и след минути вече се чудеха откъде да почнат, защото къпините навсякъде бяха огромни, узрели и дори попрезрели, топяха се в устата и все ти се струваше, че малко по-натам сякаш са по-големи и още по-вкусни.
– Бива си го твоя национален къпинен резерват – рече тя по-късно без дъх.
Току-що бе откъснала уста от неговата, след като той ѝ бе подал поредната огромна къпина с устни, бе я изчакал, без да откъсва устните си от нейните, да я смачка и преглътне, за да я целува и целува.
– Не къпинен, а къпинов – поправи я меко Отшелника. – Резерватът принадлежи на къпините и се стопанисва от къпините, а ние им се падаме нещо като навлеци, които плюскат с любезното разрешение на управата.
– Кой храст е шефът? – смееше се Катя, плюскайки до насита.
– Тука няма шефове – следеше я с очи той, все още не вярвайки докрай как се е преобърнал животът му. – Тука е Божието царство.
– А ти какъв си такъв, дето имаш достъп дотук наместо мечките? – питаше тя с пълна уста.
– Любознателен Божи раб, дето се вре из храсталаците, преди да осъзнае, че те са специален резерват – отговаряше ѝ той и я целуваше. – Галеник на съдбата – добавяше сериозно и я целуваше по къпиносаната уста.
По обед вече вървяха бавно по стари коларски пътища, по широки открити просеки – равни и леки за ходене, а очите им не се насищаха на красотата, която се откриваше пред погледа, накъдето и да се извърнеше човек. Балканът бе запустял, занемарен, изоставен от хората. Нямаше туризъм наоколо, нямаше писти, нямаше забележителности, нямаше тракийски и римски старини – само красотата се бе задържала по тия простори, за да напомня за себе си и за още някои неща, зад които кротува смисълът на нещата. Не само туризъм и старини нямаше – и жива човешка душа нямаше почти из планината. Махали пустееха, къщици без хора, отдалечени обиталища без обитатели, просторни кошари без стока, хамбари без сено и зърно… Тук-там някоя баба или старец можеше да срещнеш по случайност, дошли да пригледат кирпичената си лятна съборетина дали още се държи срещу времето и дали не са ѝ разграбили вече и спечената дограма от края на деветнайсети или началото на двайсети век.
Отшелника обаче познаваше тази част на планината наизуст и внимателно подбираше маршрута им. Не минаха през никакви обезлюдени махали или покрай къщици, където бе виждал навремени живот от напролет до наесен. Водеше Катя само по горските просеки и през старите пасбища – към едно свое обично местенце, към една своя отдавнашна и любима наблюдателница, от която му се бе случвало неведнъж да не иска да мръдне с часове – такава гледка бе отпред към северните балкани, към небесата и отвъд небесата.
…………………………………..
После ѝ показа как пита небето, а то му отговаря. Как се съветва с него. Или как просто споделя тревогите и радостта си, а небето му отговаря каквото сметне за необходимо. По-скоро не ѝ показа, а буквално ѝ четеше дума по дума какво пише на небето, разчиташе ѝ какво му се изписва за нея и за него върху синьото почти безоблачно небе.
„Бих дал много, за да видиш почерка какъв е стар и красив” – бе ѝ казал по някое време.
„Откога четеш там?” – бе пошепнала тя.
„От десетина години.”
„Диктуват ли ти книги?”
„Никога не съм го искал. А и не бива като че ли…”
„Продължавай, моля те!”
И той продължаваше да ѝ чете бавно изписваните над отсрещните върхове слова.
„Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; защото всякой, който иска, получава, и който търси, намира, и на тогоз, който хлопа, ще се отвори.”
Катя бе потреперила в ръцете му, а той четеше:
„Долу под облаците често е мрачно. Над облаците винаги е слънчево. Когато е най-тъмно, идете над облаците. Лесно е. Просто си представете, че се качвате на самолет, издигате се бързо над тях. Никога, никога не сте достатъчно далеч от някое летище. А ако съобразите да не ходите до летище, защото сте дарени с въображение, полетете с мислите си и елате на слънце. Търсете слънцето. Бъдете със слънцето. Толкова е лесно. Край.”
„Какъв край?” – бе се сепнала Катя.
„Така изписва винаги, когато приключи” – обясни ѝ той.
„Кой?”
„Не зная, мила.”
„Как започна преди десет години?”
„Не помня. Не беше на открито.”
„Тоест?”
„Лежах със затворени очи в къщи и то почна само да пише. Небето изплува във въображението ми и думите взеха да се изписват на фона на небето.”
„Уплаши ли се?”
„Не.”
„Не?”
„Не. Аз знаех, че се случва с много хора. Чел съм за това.”
„Искам и аз да прочета.”
„Искайте и ще ви се даде” – бе отвърнал той.
А после минаха часове, през които всеки от тях научи за другия всичко, което искаше да научи тогава. Не млъкваха да говорят, прекъсвайки се и изпреварвайки се, слънцето рано-рано се скри зад западната чупка на планината вляво, а те говореха ли, говореха за себе си, за тях двамата, за хората и за народите, до които се бяха докосвали. И за Бог.
Едва-едва взе да се смрачава.
„Няма да мръдна оттук!” – бе заявила тя.
Комай не се шегуваше.
„Няма да слизам в селото! Нека спим тук, моля те!”
Не, не се шегуваше.
„И няма да те е страх?”
„Не и с теб!”
„Аз обаче не съм мечкодавец! – бе се разсмял той. – Нито вълкоборец!”
„Глупости! Ти си мечкодавец и вълкоборец накуп! А и каза, че по тия балкани няма мечки!”
„Стой тук, храбрецо! – смееше се той. – Ей сега слизам, за двайсет минути съм долу. След час идвам с одеяла и възглавници.”
Той така и не разбра дали тя все пак не се бе шегувала. Сава се обади тъкмо тогава да пита къде са и кога най-после ще се прибират за вечеря. А той му бе отказал да вечеря с тях. И ѝ бе обяснил защо би искал да остане сам тази вечер.
Вече бе тъмно, когато бе пуснал ръката ѝ чак при въжения мост над реката, докъдето я бе изпратил. Или тя него.
„Виж я – беше ѝ посочил проблясващата кротка речица отдолу. – Сега си представи, че не сме стъпили на дебела здрава ламарина, а на дъски. Представи си, че си малко дете. Мостът се люлее леко, но достатъчно, за да ти изкара ангелите. А между дъските идеално виждаш как на няколко метра под теб фучи най-страшната река на света. Пролет е, реката е буйна, мътна, кафява, бучи и свирепства – точно както е било и по времето на баба Илийца. Да, споменът ми е от някой от въжените мостове над Искъра. Не знам с кой акъл родителите ми са ме качили там. Бил съм на четири-пет-шест години. Лакатник, там някъде. Жестока гледка! Незабравимо! Е, доскоро в душата ми се тътреше ето тази бистра повлекана долу, а сега трещи и тътне Искърът. И влачи, и преобръща, и дави всичко по пътя си – дървета, камъни, привички, стереотипи, илюзии…”
Катя мълчеше в мрака.
„Не искам да го усмирявам, за нищо на света. Благословения Искър… Само ми е нужно да свикна с него. По-скоро да повярвам, че бих могъл да свикна.”
„Аха” – бе казала Катя.
„До скоро” – бе се отдалечил той по пътеката отвъд реката.
===
„…Сава Петров и Наум Спасов станаха приятели след шест дни. Случи се естествено, непринудено, леко и някак неусетно, без никакво предварително осъзнато желание, камо ли пък усилие от страна и на двамата. Случи се точно както се случват приятелствата, без значение дали сме деца, младоци или вече сме прехвърлили петдесетте.
Този петък се случи малко по-свеж. За август можеше дори направо да се каже, че си беше почти хладно. Не валеше, не духаше, облаците рядко задръстваха небето и слънцето често-често пробиваше. Ала беше идеално като температура, особено под дърветата на сянка.
Отшелника много се зарадва на внезапния подарък, защото десетдневната ужасна жега го бе смазала, и с благодарност се възползваше от неочаквания дар на лятото. Работеше на двора, пръстите му пробягваха от време на време по клавиатурата на лаптопа, застиваха за дълги минути, пак изписваха думи, думи, после пръстите отново търпеливо изчакваха какво ще им заповяда той или по-скоро онова светло чудо, което сме свикнали да наричаме с почти нищо неозначаващите думи „творческо вдъхновение”. Понякога показалците му почиваха повече. Почиваше си сякаш и Отшелника, загледан в планината отсреща. Мислите му бавно се прехвърляха от сюжета във въображението му към реалните сюжети на живота му, сетне обратно, сетне пак и пак напред-назад; реалността на романа, който пишеше, отново и отново странно се преплиташе с реалността на изживяванията му, пръстите му се раздвижваха, а повествованието пак потичаше според собствените си закони, чудатости и приумици.
Навремени Наум Спасов вдигаше взор към небето, вдишваше с пълни гърди свежия чист въздух на благословената планина, усмихваше се. Стараеше се изобщо да не се сеща как живееха хората, които оставаха по градовете сред напечения асфалт, алуминий, стъкло, без да имат възможност да се скрият като него в прохладната къща или под плътната сянка на чинара, на дюлата, на джанките. Знаеше как живеят хората там. И той бе живял така, преди да се превърне в Отшелника.
Сава звънна след дванайсет. Осведоми се къде е Наум и искрено и някак простодушно се зарадва, че си е на село. Съобщи му, че вече е пристигнал, но сам, че Ирина и Катя ще дойдат утре сутринта с колата на Катя, и го попита директно може ли да прескочи следобед. Може, каза му Наум.
– А веднага може ли? – засмя се Сава.http://afera.bg/
В тона му звучеше нещо ново, нещо младежко, нещо решително.
– Идвай – покани го писателят.
Изведнъж осъзна, че не се е раздразнил нито задето Сава прекъсна работата му, нито от това, че днес очевидно повече няма да пише.
– Примерно след два часà?
– Идеално.
Наум хапна нещо, а Сава се появи в два и една минута. Пеша.
Настаниха се зад единствената преносима маса на Наум, която му служеше и за писане, и за хранене, и за всичко.
– По гласа ти не долових да се е случила някаква беля – предпазливо подпита домакинът. – А и не ми изглеждаш като преживял нещо неприятно. http://afera.bg
