Най-опасният проблем за България е не толкова бедността, колкото демографската катастрофа – тя е толкова разрушителна, че самото ни оцеляването като нация вече е заложено върху рулетката на историята.
Предстоят парламентарни избори и е логично да видим как партиите възприемат този проблем. Предлагат ли мерки и какви, за да не изпадне утре българската нация от цивилизационния ход. Ако през 1989 година прескочихме 9-милионния праг (9 009 018 души), то днес сме 7,1 милиона. За 27 години нацията ни се е стопила с 2 милиона, това прави горе-долу една четвърт от населението.
Страната ни се топи средно с по 50 000 души на година, с по 136 на ден и с по 6 души на час. Според други пък оценки по броя на населението вече се върнахме на равнището на 1946-1947 година.
Според доклад на ООН от сегашните 7,1 милиона души след 35 години страната ни ще се срине до 5,1 милиона. Това ще е второ демографско рухване и неговият размер ще бъде голям – 27,9 процента.
Прогнозите обаче вещаят трети демографски колапс на България – към края на века или началото на следващия българите ще се стопим до вече трагичното ниво 3,4 милиона души. Тогава ще сме наполовина по-малко от сега и ще паднем под допустимия минимум, за да останем държавнотворна нация. Тогава ще бъдем третият етнос в страната – пред нас ще са ромите и турците. Тогава децата или внуците на сегашното поколение 20-30-годишни българи неизбежно ще бъдат принудени да се интегрират в собствената си държава. При това от едно мнозинство, което е със съвсем друг ген и ценности.
Три поредни демографски срива с по около 2 млн. души българският ген няма как да понесе. Комай на историята ще остане само да изсвири траурния марш за кончината на 1300-годишната българска държава. Всичко това е епикриза на тежко заболяване, нещо като демографски рак. Стопяването ни е тумор, от който всеки момент ще тръгнат метастазите.
За да не се случи това, България трябва да легне под ножа за изрязване на тумора, а след това да мине на химиотерапия. Онколозите наричат „вливки“ поредицата от курсове по химиотерапия – вливане на химия срещу карценома. И срещу демографските ни метастази животоспасяващи могат да бъдат най-вече икономическите вливки. Само че тук не става въпроси само за вдигане на заплати и пенсии. Оцеляването ни като нация и държава минава през цялостна и последователна система от икономически мерки, която ще трябва да се влива в българския организъм минимум следващите 40 години.
На първо време това трябва да е система или програма за първите 20-на години – мерки, които да са степенувани по важност и по години от този период. И това би трябвало да бъде нещо като демографски борд (подобно на валутния), който да не се пипа след всеки парламентарни избори. Очевидно е, че най-напред ще трябва да се определят кои ще са източниците на спасителния висок икономически растеж (минимум 7-9%) – дали преориентиране към собствени инвестиции, дали промяна на данъчната система, дали нови заеми или да продължим със залагането на чуждите инвестиции, на аутсорсинга или на европейските програми. Или пък да заложим на всички тези източници.
Очевидно е също, че трябва да се правят икономически вливки най-напред в онези сектори, които биха могли да спрат демографския срив в един краткосрочен период. Които също да създават трайни работни места, да дават сигурност и перспектива на работещите там, които на свой ред да създават семейства и да раждат деца.
Очевидно е също, че ще трябва преразпределение на доходите за социалната ни химиотерапия. Крайната цел на този 20-годишен период може бъде не просто възстановяване, а стабилизирането семейния модел с две деца. Какво обаче се получава? От една страна, страната ни се нуждае от силна демографска политика, за да не бъде отвята от цивилизационния ход. И тази политика да бъде най-отгоре върху пирамидата от приоритети на политическите сили.
От друга страна обаче, такава политика липсва в предизборните платформи и на основните ни политически партии – демографската политика изобщо я няма като отделен раздел или глава от програмите. Камо ли пък да бъде на челно място в тези платформи. Изключение прави само една партия, която има цяла демографска програма и вероятно ще влезе в парламента, но дали ще я допуснат в управлението е въпрос.
Предизборната програма на ГЕРБ съдържат 18 раздела – от „Регионална политика“ през „Околна среда“, та до „Младежта и спорта“. В програмата им най-опасният за страната проблем се споменава само на три места с безобидните фрази от рода на „демографска ситуация“ или „демографски тенденции“.
А водещият раздел в програмата им е сфера, която има малко общи неща с демографията – външната политика. Министерството на външните ли работи ще вдига раждаемостта на българите?
В този смисъл „късото мислене“ на стратезите в ГЕРБ е родило продукт, който няма да спре метастазите на националното ни (и комай цивилизационно) заболяване.
В програмата си БСП е записала следното на едно място: „Върховното предизвикателство пред нас като народ е демографската катастрофа“. Добре, щом е върховно, защо в програмата няма отделен раздел „Демографска политика“ заедно с останалите 5 раздела – икономика, образование, култура, социална политика и национална сигурност.
Освен това уж предизвикателството е върховно, а пък само е нахвърляно като мерки в раздела „Социална политика/Здравеопазване“, който при това е предпоследен в платформата.
Демографската политика като първостепенен приоритет липсва и при партията „Воля“ на Марешки, и при пожарно пръкналата се дясна формация „Нова република“. Някой може да възрази, че мерки срещу демографската катастрофа са предвидени от всички партии, но те са в различните раздели на програмите – икономика, социална политика, здравеопазване и прочие.
Да, така е. ГЕРБ примерно обещава да стимулират семействата с до 3 деца. БСП се обявява за намаляване на данъците с по 50 лв. за всяко дете, а също и за майчински, които да са равни по размер на минималната заплата.
„Воля” пък обещава 1000 лв. за всяко дете до третото, както и безлихвени жилищни заеми за млади образовани семейства. И това са само част от мерките. Само че така демографската политика се разпилява, сякаш тя се прави между другото. Това я омаловажава, прави ялова. Така българският род едва ли ще оцелее.
Аргументите партиите да имат обособена демографска политика са няколко.
Първо, тя се налага като обективен фактор, от самия ход на развитието ни – или на антиразвитието ни. Второ, такава политика ще покаже, че те са в час с проблема, което в никакъв случай няма да е минус за тях. А ако пък тази политика е ясно представена пред обществото и то види, че тя е следвана неотклонно, демографските ни метастази няма за плъзнат, това съответно ще донесе само бонуси за политическите сили. Трето, наличието на такава политика може да подейства мобилизиращо не само за самите партии, техните структури, симпатизанти, но и за държавните институции, също и за по-широк кръг от обществото. Примерно да мобилизира различни кампании и инициативи срещу обезлюдяването на държавата ни.
Всички се оплакваме от корупцията, но си я търпим, примирили сме се сякаш, че някой по-чевръст е прибрал еди-каква си сума или актив от еди-къде си. Но ако корупцията бъде пречупена през демографския фактор, ако демографската политика на партиите й лепне етикета, че копае гроб на българския род, ако маркира корупционерът като враг на оцеляването му, дали все така през пръсти ще гледаме на корупцията?
Все едно ли ще ни е да знаем, че утре децата или внуците ни ще станат малцинство в собствената си държава (нищо че нас няма да ни има)? Последният аргумент за необходимостта от обособена демографска политика на партиите е може би първи по-важност. Работата е в това, че такава политика може да бъде предпоставка за единение. Сложат ли на масата демографските си програми, партиите ще видят, че в тях има немалко общи неща. Близко до ума, че тези общи неща могат да обединяват. Ако са умни и родолюбиви, би трябвало да го направят, защото залогът е много по-голям от „нашите ценности“, от благоденствието на „нашите хора“ или от постовете в държавата, които ще ни се паднат.
Така партиите ще може да узреят за оцеляването ни като национална кауза и да подчинят действията си на нея – както навремето такава кауза бе влизането в ЕС и НАТО. А и дали така обществото ни, което прилича на кучкарник с лаещи един срещу други псета, няма да се кротне около перифразата „Оцеляването прави силата“. Тя може да не звучи толкова възвишено, колкото „Съединението прави силата“ над парадния вход на парламента, но определено може да свърши работа. Лечението на националното ни (и историческо) заболяване, предлагана от водещите формации, включва много обещания, но и съмнения. В него има плюсове, но и минуси.
В същото време най-вероятно се пресилват и едните, и другите. В демографската програма на “Обединени патриоти” се набляга на средния, малкия и семейния бизнес, но в нея липсва сегментът за осигуряването на пробивен икономически растеж, а без него нещата трудно ще се случат. В същото време БСП, макар да няма раздел за демографска политика, предвижда именно такъв сегмент.
Демографският ни мор може да се преодолее с повече работни места и техните щрихи се виждат в идеята за създаването на фондовете „Индустрия“ и „Иновации“, в третирането на определени категории предприемачи и други предложения. Тези два фонда представляват национално инвестиране, което е съвсем навременно заради намаляващите външни инвестиции и предстоящите сътресения в ЕС, които неизбежно ще намалят парите към страната ни.
От друга страна обаче БСП оставя плоския данък, не дръзва да мине към прогресивно данъчно облагане, а предлага увеличение само на данъка върху доходите на 7000 лица, които очевидно са сред най-богатите у нас. Според някои наши икономисти при една нова политика на преразпределение страната ни може да събира годишно 3,5-4 млрд. лева, с които да започне “ремисията” на демографския ни разпад. Дали обаче плоският данък осигурява такава сума? И какъв ли дял от нея ще представлява 20-процентният данък върху доходите на 7-те хиляди богаташи?
Вече стана дума, че ГЕРБ не е в час с демографската ни катастрофа. Това не е случайно. Тази катастрофа е предизвикателство и дори заплаха за нейната дясна природа (или поне за каквато тя претендира).
Да, ГЕРБ развърза торбата с обещания, които допреди месеца дамгосваше като популистки. Въпросът обаче, че спасителната за България демографска политика не може да бъде друга, освен предимно лява, „популистка“ (разбира се, с едно на ум заради гръцката криза). На едно място в предизборната си програма ГЕРБ твърди, че работни места се създават от икономиката, а не от държавата.
Само че точно водещата роля на пазара в създаването на работни места доведоха страна ни през последните 27 години не просто до просешка тояга, но и до ръба на изчезването й. ГЕРБ ще трябва да се откаже от тази дясна идеологема, ако иска да бъде полезна за България. При сегашното ни дередже трябва не просто да се засили регулаторната роля на държавата, но дори тя да стане икономически субект на пазара в някои сектори. Известно е, че убивайки раковите клетки, химиотерапията засяга други части на тялото.
Така и нашата демографска химиотерапия ще трябва да засегне десни идеологеми и да заложи на повече държавни компании, дори не непременно печеливши, стига обаче те да поддържат трайни работни места и да намаляват страховития ни отрицателен прираст. Демографската политика неизбежно ще е лява, защото ще трябва да хвърля повече пари за различни социални сфери (и пак без да се забравя гръцката криза).
Всичко това плюс евентуалното поддържане на губещи, но крайно необходими държавни предприятия, означава ГЕРБ да се прости с манията за нискобюджетен дефицит. Нещо повече, страната ни може да се нужда от по-висок от разрешения в момента 3-процентен дефицит в ЕС. Може да се нуждае примерно от 6-процентен, но тези допълнителни 3 процента да са решаващи за оцеляването ни.
Така че пред ГЕРБ се очертава трудна дилема – да олевяват, но да милеят за страната си, или да останат десни, а пък да я обричат. Впрочем същата дилема стои и пред останалите десни.
БГНЕС ———- Юри Михалков, ръководител на Международния отдел на Агенция БГНЕС
Прочети още на:
