Репортаж
Жорж Трак пред журналистката Ирина Кирилова
В едно забележително културно пространство на Асеновградско шосе,
наречено „ТРАКАРТ ПАРК – Център за съвременно изкуство“ сме с
художника, скулптора, д-р на икономическите науки – Жорж Трак.
Продължаваме обиколката в Изложбената зала, в която е подредена
колекцията от картини и скулптури. Жорж Трак започва:
– Това са две работи на художника Ангел Китипов, мой състудент
от Академията. А сега виждате пет – шест работи на художника Матей
Матеев, мой приятел от 35 години. Ето, това е бюстът на Лука
Станчев, който направих една седмица, след като си отиде. Това е
автопортрет на Анастасия Кметова, която се е нарисувала откровено
гола с розичката в ръка. Тя си отиде преди няколко години. На мен
ми е приятно да съм с тези спомени на времето, защото, както ви
казах, изкуството е документ на времето.
– Не е ли затворен светът на изкуството в собствени идеи? Виждаш
собствени идеи, осъществяваш собствени идеи, търсиш резултат от
собствените идеи…
– Какво друго е светът, освен идеи? Целият свят е идеи. Всяко нещо,
преди да стане е било една идея. После е интересен пътят до
осъществяването на тази идея. Идва резултатът. Често пъти
резултатът буди тъга в автора, защото никога осъществените идеи не
се доближават повече от 80 процента до неговите представи.
Авторът се чувства винаги малко ощетен, ограбен, защото
реализираната идея не е на 100 % от неговата фантазия, ощетен,
защото вече я няма тази мечта. Винаги пътят на реализацията на
идеите, независимо колко е тесен, труден или с препятствия, когато
се осъществи, след няколко минути, в които се чувстваш доволен,
след това се чувстваш леко ощетен.
– След това ги споделяш с приятели!
– И почти никога не получаваш адекватна реакция.
– И оценка, която очакваш?
– Е, дори да са един- двама, пак има смисъл.
– Добре! Аз съм между тях.
В една от залите спираме пред „Пастира“ на Павел Койчев, който наскоро
направи изложба в „Художествена галерия Пловдив 2019“. Жорж
Трак казва за него:
– Павел Койчев е интересно явление в изкуството, защото, когато се
появяват хора като него, те са като светкавица в мрачно време. Дори
тежкото време на социалистическия реализъм не можа да го
затъмни в българското изкуство. Ако той беше някъде, където
изкуството е приоритет, щеше да материализира своето изкуство
в бронз, в камък и то щеше да бъде символ на нашата държава.
Изключителен автор с неизчерпаема енергия. Виждате, че
пластичното послание е направено. Скулптурата е с нетраен
материал, но аз ще я оформя с мозайка, ще и дам цвят и тя ще отиде
във външното пространство на Тракарт парк.
– Виждам дипломната Ви работа от Художествената академия, която сте
завършили при академик Светлин Русев. Идеята за тези протегнати ръце и
голи крака?
– Тази картина е от 1989 година, когато още официално не беше
започнала перестройката.
– Този фриз! Бих искала да разбера повече за същността на тази
картина!
– Това са две хиляди лева в банкноти от два лева. Като студент работих в
Международния панаир в Пловдив, където с валяци и четки пишехме
реклами, билбодове и т. н. Това е хонорара ми – десет пачки по два
лева. Отидох в студентската си квартира, погледнах ги и видях, че са
копюри от 1961 година, а аз съм роден в тази година. Знакът в златното
сечение на двулевката са ръцете на гроздоберачката и аз съм
израснал с мисълта, че когато работиш нещо качествено с ръцете, ще
имаш всички благини на света. Гледах това и осъзнах, че в 1989
година всички бяха протегнали ръце към парите, които имаха вече
друга функция. Някои ги докоснаха и като ги докоснаха им увиснаха
крачетата. Те станаха зависими и уязвими. Други, които пипнаха
много пачки, разцъфнаха като цветя в градина отгоре. Голяма радост
настана. Това продължи, докато политическият елит не ги смачка.
Вижда се в картината, вижда се и генералския лампаз. Още през
1989 година аз осъзнах, че са ни хвърлили във водовъртеж и го
нарисувах по този начин. Безспорно, тази дипломна работа
предизвика множество спорове и брожения в Академията и
доколкото аз знам от проф. Ивайло Мирчев, защитил ме е моят
преподавател Светлин Русев. Тогава направих политически
ангажирани работи – цикъл „Безименно дружество“. Дванадесет
фигури представляваха Политбюро с черните костюми, с белите ризи
и вратовръзки, които нарисувах в цял ръст, с ореолите, с прикрити
лица, но беше видимо кой кой е по позата и по фигурата. На най-
десния му бях залепил един колаж за сто златни лева на български и
на френски от 1932 година.
– Къде се намира сега тази картина?
– В Националната галерия. Откупиха я от последната Младежка
международна изложба, която се състоя на улица „Шипка“ № 6 с
международно жури и аз взех една от големите награди още като
студент.
– Вие притежавате талант от младежките си години!
– Не знам какво означава талантлив. Аз бих казал, че талантът се
изразява в работоспособността. Ако искаш да работиш, значи си
талантлив.
– А, не съм съгласна! Аз как не мога да рисувам.
– Да, ама можете да пишете! Талантът се изразява в различни
направления. Другата картина до нея се нарича „Апокалиптично“.
Рисувана е в 1986 година и в момента е по- актуална, отколкото
преди четиридесет години.
– Доста мрачна е!
– Аз смятам, че целта на изкуството не е да забавлява. Изкуството е
документ на времето. Казвам го за втори път.
– Казахте ми, че една от последните Ви работи е Ваклуш Толев.
– За мен той е теософ, който се явява духовен мост във времето на
духовността в края на ХХ век и началото на ХХI век. За мен беше чест,
удоволствие и щастие да общувам повече от петнадесет години с него, да
го посрещна десетки пъти в културния център, да направим беседи.
Всичко, което той правеше, беше да одухотворява едно пространство със
словото си. Той е единственият случай, в който виждах, че думите се
материализираха по начин, по който никой друг не може. Не съм срещал
човек, който да го прави. Уникален!
Направи път с това, което написа и изпрати в ЮНЕСКО:
„Харта с двадесет и четири точки за правата на душата на човека“.
От Ню Йорк изпратиха човек и срещата се състоя в Културния център
„Тракарт“. Американецът беше бивш военен, полковник от Виетнам, автор
на книгата „Войната и душата“.
– Сега сме в зала „проф.Иван Кирков“. С какво е важна тя?
– Отдал съм почит на проф. Иван Кирков и тук има сто и тридесет негови
ескизи. Ескизите са идеи, които по- късно се осъществяват в картини. Иван
Кирков е червената нишка, с която приключва социалистическия
реализъм в българското изкуство и започва съвременното българско
изкуство. В друга зала ще бъде представено изкуството на
художника Ефтим Томов с петдесет творби, създадени от 1920 година до
1980 година. Ефтим Томов е друг наш професор, бележит художник
и тази колекция с неговите творби също е документ на времето.
Всички експозиционни пространство, през които преминах, ще се свържат с парковото пространство зад тях, което ще бъде на 15 дка и в него ще бъдат поставени съвременни скулптури, както на Жорж Трак, така и на други автори, за които Жорж Трак казва, че това е тракийско изкуство.
Завършва репортажът ми и аз одухотворена, възхитена и естетически заредена тръгвам от ТРАКАРТ ПАРК на Асеновградско шосе към Пловдив.
Пловдив, който Жорж Трак нарича енергиен център.
Тръгвам с надеждата, че следващото ми идване ще бъде скоро, за да послушам концерт, да видя
изложба, или да се докосна до литературата.
Това е ТРАКАРТ ПАРК – място за духовно издигнати хора, които търсят спокойствие и красота. Място, в което има хармония и обич.
Ирина Кирилова специално за „Тракийски свят“
