Музикантката Венета Златинова пред журналистката Ирина Кирилова
Тя живее в Бургас – град, който не само е на брега на Черно море, но в който са се родили прочути българи. Бургас е град на артистите Апостол Карамитев и Георги Калоянчев, на Славка Славова и Мария Статулова, на поетите Христо Фотев и Петя Дубарова, на художника Георги Баев, на световно известната оперна певица Райна Кабаиванска, на композитора Стефан Диомов, на певиците Кичка Бодурова и Тони Димитрова и на десетки още творци на изкуството и културата. Казва се Венета Златинова, свири на виола, живяла е в Азия, а сега в България – древна и вечна.
– Г-жо Златинова, Вие сте учили в Българската музикална консерватория /сега се нарича Държавна Музикална Академия „Панчо Владигеров“/ при Димитър Чиликов – виолист, който е бил част от квартет „Димов“. В една далечна година на миналия век Димо Димов и Александър Томов – цигулари, Димитър Козев – виолончело и Димитър Чиликов стават прочути. Първото произведение, което представят на публиката, е опус 18 на Бетовен, композирано в 1801 година във Виена. Как една композиция живее повече от 200 години?
– Mузикантите продължават да я изпълняват. Това е доказателство, че тя живее в сърцата на много хора. Тя просто е въздействала на много нива. Музиката на гениите е високо ценена (ех, понякога след смъртта им), величана и уважавана.
– Причината не е ли във великия композитор?
– По какво измерваме величината на един композитор? По големината на въздействието от музиката му. Така неговото величие продължава да шества по света. Имената на гениите не напразно остават в общественото съзнание и преминават през вековете.
– Преди да Ви попитам за учителя Ви, нека напомня, че Бетовен е казал: “Музиката е по-висше откровение от всякаква мъдрост и философия“. Приемам, че музиката е откровение, но философията е съществуването, мисленето, истината, справедливостта, красивото, което пък означава, че музиката е всичко това. Така ли е според Вас?
– За мен това е абсолютната истина. Музиката обхваща всичкото. Никога не съм съжалявала, че съм избрала музиката като мой път в живота, въпреки, че съм преодоляла много трудности, избирайки я.
– С какво обогати мисленето Ви Димитър Чиликов и как Ви накара да търсите красивото в живота чрез музиката?
– Най-важното – той ме научи на толерантност. Тогава в моята първа студентска година имаше леки междуособици в Катедрата по струнни инструменти. Когато трябваше да се представят пред публика студенти, той казваше: аз предпочитам да запазя хармонията в душата на моите ученици, отколкото те да бъдат обидени. Защото, ако случайно има лоши отзиви, които са несправедливи, аз не бих могъл да приема моите студенти да бъдат огорчени от резултата. Това се отрази много на моето мислене и започнах да го уважавам още повече тогава. Той мислеше как да съхрани и нервната им система, защото излагането на чувствата на показ навън също има голяма цена.
– Музиката не е ли свързана с онова състояние, което е същността на човека?
– Абсолютно. За мен е така. Музиката е много силен балансьор, хармонизатор, носител на светлина, на спокойствие, на жизнерадост. Може да бъде причина и за по-дълбок размисъл.
– Като имам предвид, че мъдростта е съчетание на жизнен опит, разум и интуиция, считате ли, че заминаването Ви в Сингапур е било мъдра постъпка?
– Това е много интересен въпрос. Никога не съм съжалила затова, че съм заминала, защото опитът там ме направи по-мъдра. Заминах за Сингапур на 40 години. Това не е първа младост и съм имала някаква опитност. Там придобих съвсем нови умения, знания, усещания, което определено ме обогати.
– Защото това е голям риск!
– Да! Рискът беше изключително голям. Но аз бях подготвена за него години наред със стремление, с труд и дисциплина. Може би аз съм такава натура. Не ми даваше спокойствие мисълта за по-добра реализация, не бях доволна от постигнатото и все вярвах, че имам сили да изразявам себе по начин, който не намирам в страната. Заминах с много бегли познания по английски.
– Това е островна държава, така разнопосочна в езици, във вероизповедания, в начин на живот? Как се вписахте там?
– Аз бях толкова ентусиазирана, когато отидох, че всичките ми сетива бяха отворени. Исках да погълна всичко позитивно и да се впиша в културата, за да мога по-лесно да докажа себе си. Това го постигнах с изключително много труд. Когато сме обсъждали характеристиката на българския народ и сме го определяли като трудолюбив, аз мога да кажа, че онези народи в Азия са в пъти по-трудолюбиви от нас. А може би хората в България са обезверени и това допринася за унилостта им и „носенето по течението“.
– И примирени, което е най- страшното.
– Точно така. Обезверени и примирени. Но примирението е и може би в резултат на генетична наследственост поне на десет генерации, в които прогресивните хора са унищожавани.
– Наричат столицата на Сингапур Градът на лъва. Там има сгради, на които и днес архитектите търсят обяснение за начина на строеж, на украса. Най известната музикална зала е наречена Театрите на залива. Казва се Еспланадата. Свирили ли сте там?
– Да, няколко пъти съм имала щастието да свиря там.
– Аз видях архитектурата отгоре и това ме порази, защото е като някакъв похлупак.
– Точно така. Те са два похлупака. И вие сте права като казвате Театрите на залива, защото проектът наподобява Дуриан – плод, подобен на хлебно дърво. Има много специфичен мирис и неповторим вкус. Той се приема като емблема, като цар на всичките плодове и зеленчуци в целия регион на югоизточна Азия. Двете зали имат архитектура, която представя двете половини на този плод. Той е голям колкото една диня. Плодът има много остри шипове и покривът на тези две зали, всъщност представя тези шипове, направени от стъкло. Едната зала е концертната зала, другата е театъра. Когато слънцето залязва светлината рефлектира в тези стъклени конструкции и мястото изглежда много красиво. Акустиката е неповторима.
– А дали дървото е използвано вътре, за да създаде тази перфектна акустика?
– Абсолютно по каноните на класическо изграждане на зала – дърво, текстилна обвивка на всички седалки, а геометрията на таваните е много стилна и акустично на световно ниво. По-късно построиха друга зала, където се представят всички световни мюзикъли, но не е така добра, както музикалната. Споделям едно мое лично преживяване. Залата е открита в 2006 година. Когато влязох за първи път в концертната зала, билетите в редовете за публиката бяха продадени вече. Тогава отвориха възможност за билети и в редове зад оркестъра. В повечето съвременни зали в света вече ги има – и в Хамбург в новата зала, в Мюнхен в новата зала, но тогава в 2007 година това беше новаторско решение. Аз се разплаках от вълнение, че имах възможността да чуя музиката, която бях избрала. Толкава беше хубаво всичко, толкова се радвах, че присъствам и си помислих дали ще имам възможност и аз да свиря в тази зала. След време, когато и аз свирих там, бях изключително щастлива и горда от себе си.
– Не обичам да се връщам към епидемията от коронавирус, но ми е интересно да ми разкажете как преживяхте там, какви бяха мерките на правителството, как се справи то с тази световна /според мен/ бактериологична война?
– Това е едно тъмно петно в нашата човешка съвременна история. Сингапур е държава, в която организацията е на много високо ниво. Там има районни центрове, каквито са нашите читалища. Във всяка една голяма сграда също има организация и това помогна на хората, за да не се всява паника. По-късно обаче допринесоха хората да бъдат по-уплашени, да следват реда и дисциплината още по-стриктно. За мен най-безумното беше, когато затвориха парковете.
По принцип правителството там е много отговорно и се старае да работи за народа си. Там хората, които са назначени за министри, работят денонощно и са наистина сред хората. Те са едни от най-скъпо платените министри в света. Затова, който постъпи на такъв пост, отдава цялото си време. В момента на тъй наречената пандемия, аз започнах вътрешно да
се съмнявам, но тъй като съм чужденка, следвах потока. В един момент консерватизмът на българина в мен заговори. Започнах да се ослушвам и да се оглеждам с много по-голямо внимание, отколкото преди. Първо беше предлагано на населението да получи въпросните медикаменти доброволно. После въведоха мерки за всички граждани на Сингапур и мерките трябваше да минат в определен срок. След три месеца започнаха да настояват всички постоянно пребиваващи да минат през това нещо и то не само в болниците, не само в медицинските центрове, но и в районните центрове, където хората седяха на столове и чакаха да получат въпросния медикамент. Тъй като аз през всички години съм била с работна виза в тази държава, бях оставена в един от последните потоци. Това ми даде възможност да мисля и да премисля. Минаха девет месеца и аз успях да проумея това, което ставаше пред мен. Когато натискът и върху мен се засили, аз започнах да отстъпвам назад. И казах, че ще изчакам другата фирма, да излезе с продукта си през февруари 2022 година и тогава аз ще приема това средство. Но нещата станаха много тежки и започнаха да затварят повечето от възможностите за хората като мен. Аз бях ограничена да не мога да влизам на много места като обръчът се свиваше, свиваше, докато моят работодател дори издаде документ, че ми е разрешено да влизам в сградата, в която работя, но само през задния вход. Можех да пазарувам само в магазини, които са на ниво на улицата. Те не са много и чувството беше на унижение. Въпреки всичко, аз продължавах да отстоявам моята си истина… и през това време, благодарение на средствата за информация, благодарение на Телеграм канал, успявах да получа информация за и от много други българи по света. Когато напусках страната, бях осведомена, че след един месец няма да мога да преподавам присъствено на своите ученици и всичко трябва да е онлайн. Аз напуснах страната, преди да се получи световното разрешение за „освобождение“- премахване на всички мерки.
– Само това ли беше причината да си тръгнете?
– Аз напуснах Сингапур и по други причини. Други обстоятелства ми дадоха знак, че аз трябва да се прибера в Родината си.
– Умеете ли да улавяте знаци?
– Точно това имах предвид. С житейския си опит за това време аз се научих да виждам знаци и мисля, че ги прочетох правилно. Казах си, че след като една врата се затваря, втора се затваря, трета се затваря, аз няма смисъл да „воювам с вятърни мелници“ и трябва да поема пътя обратно. И беше много показателно, защото през всичките години съм си задавала въпроса как ще напусна това място, в което съм удовлетворена от работата си, мястото ми харесва, много съм уважавана. Научих се да общувам с различни култури, с различни етноси. Но когато обстоятелствата взеха да се затягат около мен, взех решението. Това беше много изтощително. За един месец аз приключих с всичките си документи, с всичките си административни обвързаности, с домакинство, трудна раздяла с ученици и се завърнах в България.
– Сега ще Ви попитам освен в Сингапур, къде другаде имахте възможност да свирите? Питам Ви, защото Гьоте е казал, че архитектурата е замръзнала музика. А ако сте били в Малайзия, вероятно сте видели в Куала Лампур кулите „Петронас“, създадени от един велик архитект – Сезар Пели? Как звучи виолата, ако засвирите пред тези кули, високи 452 метра?
– Имах възможността да попътувам в региона, все пак живях в Сингапур 16 години. В Малайзия не съм свирила, свирила съм в Манила (Филипините) и Япония. Да, кулите в Малайзия наистина са много високи. Усещането е за недостижимост. Имаше много посетители тогава. Аз не можах да стигна дори до средата, където има мост, свързващ двете кули. Виолата като представител на класическата европейска музика не е пригодена акустически да свири на големи открити пространства, защото звукът се разпръсква. Тя трябва да е в затворено помещение. Влажността в този район е много голяма и аз винаги съм се страхувала да изложа инструмента си на открито. Преживяла съм концерт с Андрея Бочели в Сингапур в Ботаническата градина…
– И сте треперели през цялото време?
– Да, половината от концерта мина в треперене да не се повреди инструмента от влагата.
– Кое е общото между Сингапур и България?
– Хората там са много добронамерени, когато се срещат с друга култура. Там е световен кръстопът. Тук в Бургас преди дни имаше обществена среща с монаси – три лами от Тибет. Имаше и малка група хора от Тибет. Танцуваха, пяха и аз виждах как ние ги приемаме. И в Сингапур е така. Все пак е най-голямото пристанище на Азия, най-голямото летище на Азия с най-много полети. Само през 2019 година преди Коледа през Сингапур при местно население 5 200 000 бяха минали 58 милиона пътници. Добронамерени сме и двата народа. Аз усетих това в Сингапур, общувайки с индийци, малайци и китайци.
– Винаги съм твърдяла, че всякаква музика звучи най-добре на римския амфитеатър в Пловдив, в Морската градина на Бургас, сред боровете на Копривщица… да спра до тук, защото моето възхищение към моята държава винаги се е изразявало и в моята журналистика. Затова ми се иска да почувствам и Вашето преклонение пред Родината сега в това интервю. В разговора до сега Вие подчертахте обичта си, но ми се иска да го обобщите.
– Аз имах възможност да потърся работа и в друга страна, след като напуснах Сингапур. Но реших, че трябва да се върна при корените си и както има един израз: аз чух гласа на гайдата в душата си.
– Настръхна ми гърба…
– Аз винаги съм много емоционална, когато говоря по този начин. Аз съм образована в традициите на класическата музика, но винаги съм харесвала нашата българска народна музика. Особено високо започнах да я ценя, когато напуснах България.
– Съжалявам, че Ви разплаках!
– Аз там живях със семейството си в един определен период от моя живот. После моите синове напуснаха, защото според законите на Сингапур не можеха да останат повече там. Но когато бяха ученици и аз виждах каква е системата в държавата, какво е обучението по музика там, аз бях неудовлетворена от това, което се случва в моята родина. Защо нашите отговорни хора, които имат възможност и посещават други държави, не почерпят опит? В Сингапур, в държавните училища задължително в часовете по музика учениците трябва да преминат през обучение по рекордър. Това е една малка пластмасова свирка, от която всяко дете получава начални познания как да прави музика. Това помага на всички учители по музика. Децата имат възможност да се докоснат до правене на музика. Индустрията, която прави инструменти също е подпомогната. Имах предвид това да се приложи в България – да започнат да правят гайди, гъдулки, кавали. Ще има работа за майстори на народни инструменти. Децата ще имат интерес и ще искат да носят народни носии. Ще има работа за създатели на народни носии. Ще има много работа за учителите от музикалните училища. Нашите деца от трети и четвърти клас ще започнат да обичат музиката, защото тя ще влиза директно в обучителния процес. Как това никой не го вижда?
– Ами, знаете ли, то трябва да имаш душа.
– Трябва да си държавник! Да допълня, че моите синове бяха в държавни училища. Всяка сутрин в 7.30 бяха в голямата зала на училището, под строй пееха химна на Сингапур с ръка на сърцето. Защо не го правим в България? Това възпитава уважение към собствената нация.
– В Бургас още през 1910 година се създава музикално дружество „Родни звуци“, а началото на Бургаската филхармония е от 1947 година. Днес Бургас е от малкото градове, които имат Театър за опера, драма и балет. Вашето място къде е?
– Моето място е там. Аз съм член на този оперен театър вече втора година.
– Концертна дейност?
– Съвсем наскоро в културен център „Морско казино“ имаше изложба на сънародници-българи, които са се прибрали от чужбина. Аз съм в такава организация, която да приветства и да помага на тези хора. Това събитие беше с благотворителна цел пет дни. Аз изпълних на виола три български пиеси при откриването на изложбата.
– Сега да отворим вратата на Вашата къща и да видим къде стои виолата Ви, има ли скътани награди, кое Ви е най-скъпо от музикалния живот?
– Инструментът, с който съм спечелила най-скъпата си награда, не е в моята къща. В момента имам няколко виоли и цигулки. В Сингапур преподавах и цигулка, и виола. Виолите са разположени в две стаи на моето жилище и са на достъпно място, за да могат да бъдат хванати веднага и да бъде отворен калъфа. В калъфи са, за да бъдат запазени от влиянието на атмосферните условия.
– А награди имате ли?
– Имам награди от времето, когато съм била в музикалното училище. Най-скъпата ми награда е първа награда от Националния конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия, когато бях на 18 години. Същата година имам втора награда от творческа среща на млади инструменталисти „Стефан Сугарев“ в Кюстендил, подобен на конкурса в Хасково на името на Недялка Симеонова.
– Изпълнявате музикални произведения и вероятно имате любимо?
– Има толкова красива музика, но има едно произведение, което свирих и на изложбата, за мен – много сантиментално. Това е Сонатина за цигулка от Парашкев Хаджиев. Аз я изпълних на виола. За мен гласът на виолата изразява по-добре българската душевност.
– Каква музика слушате?
– С преимущество слушам класическа музика. Слушам народна музика, поп музика, слушах диско, но не слушам метъл и техно музика.
– Моцарт или Паганини?
– И двамата. Не могат да се разделят. За мен Моцарт е като светкавица, с трескавата бързина, с която е композирал…
– И то направо, без написани ноти пред себе си.
– Той е живял 36 години, но ако трябва да се препише неговата музика, трябва повече време, отколкото времето, за което той я създал. Това е факт, който аз толкова години не мога да осмисля, освен просто да приема. За мен това е като да получи информация от канал свише и просто да му бъде дадена музиката.
– Ами дадено му е. Той е геният, който е ненадминат. Вярвате ли, че Салиери го е отровил?
– Доколкото съм чела, това са повече легенди. В семейството му е имало много болести и се оказва, че е починал от бъбречна недостатъчност. Може да е имало и отрова…
– Аз мисля, че е било емоционално изтощение на гения.
– А и друго има. Той просто е приключил мисията си.
– Именно!
– Защото той не е единственият, който е починал млад, а е оставил гениално творчество. Менделсон е починал на 38, Шуберт е починал на 31…
– Народната музика има ли място във Вашия репертоар?
– Да ви кажа честно не съм посягала към нея, освен едно хоро, което някога научих. Някакъв страх имаше в мен, че не съм достатъчно обогатена със знания. Много по-добре се чувствам, когато свиря български композитори, които са претворявали по техен начин българските народни интонации.
– Ще останете ли в България завинаги?
– Да, ако не се наложи поради някакви обстоятелства да замина. Никой не знае какво може да се случи в живота и къде ще отидат моите деца, тъй като в момента единият ми син не е в страната. Просто силата на корените за мен е тук.
Такава е Венета Златинова. Една интелигентна дама, с много знания, с огорчение, че децата, които учат музика намаляват, българка, която е танцувала народни танци в далечен Сингапур, която се е кръстила в Арменската църква поради липса на българска в островната държава. Венета, която на видно място в сингапурското жилище е държала иконата от Рилския манастир с надежда, че тя я пази от беди. И след всичкото бързане, когато преди две години се е върнала в България, най-напред е скътала иконата, за да я донесе тук и тя да пази нея и децата и в България.
Разочарованието от действителността в нашата страна тя не може да скрие, но пък вярва, че няма да останем вечно на колене. Както и аз. И още нещо – общото между нас е, че и тя обича глас номер едно в света – казахстанското момче Димаш Кудайберген.
Интервю на Ирина Кирилова с Венета Златинова специално за „Тракийски Свят“
Присъединете се към нашия канал в Телеграм: https://t.me/trakiaworld
