Издателство Хистореон:
Проф. Ленин Димитров-Ленчо е един от най-големите Световни китаисти. Преследван и притесняван през целия си живот в своята страна, в чужбина неговият авторитет е огромен. Той е първият учен от не-Китайски произход, който превежда Лао Дзъ от каменен надпис на съвременен Китайски, след което на Български и обратно на Китайски, за което е удостоен с Професорска титла и най-високия Китайски орден за принос към Китайската Култура. В Китай той е известен като „Лян Джоу”.
Ленчо Димитров е част от знаменитото поколение истински изследователи на Българската Древност, повечето от които негови близки приятели, като Димитър Съсълов, Тачо Танев, Николай Станишев и др.
Издателство ХИСТОРЕОН заедно с неговата съпруга Таня Доганова-Христова работи върху проект, който да представи тази част от трудовете на този забележителен учен, която е оцеляла и достигнала до нас.
Тук предлагаме кратък спомен за него:
ЖИВИЯТ ЛЕНЧО И СЕ ЗАРЕДИХА ДНИ С ЧЕТЧИЦАТА ПОТОПЕНА В ТУША…
По цели дни, когато Ленчо нямаше лекции, той с особена любов и внимание изписваше знак, след знак, йероглиф след йероглиф с четчицата потопена в добре размития туш! И така от първия до последния – 81-и стих на българският превод – ДАО ДЪДЗИН от ЛАО ДЗЪ.
Лекции, заседания, изпити, симпозиуми, срещи със слушатели и зрители, от цялата страна, които търсеха първият китаист, задушевни разговори и информация с колеги-състуденти от Китай, които изключително високо го ценяха и обичаха. И на всички той не отказа, не ги лиши от своето внимание, помощ и уважение. А вече имаше и наследник, който силно обичаше и с любов се занимаваше с него.
Но преводът на ЛАО ДЗЪ, от български на китайски имаше приоритет. Чакаха го двамата любими и верни професори – ФЪН ЮЛАН и ЖЕН ЦИ Ю. Изпрати им го чрез Посолството на КНР. Само след месец получи, съобщението за присъждане званието ПРОФЕСОР и специален подарък от ФЪН ЮЛАН. Подаръкът-бастун, изпъстрен целият с йероглифи, от древни времена, за спомен, напомнящ за уважението и обичта на професора към аспиранта.
Ленчо, беше изключително трудолюбив. Четеше много и винаги с молив и бележник в ръка, на бюрото или седнал в креслото, той усърдно си водеше бележки, коментари и др. Имаше точно определено време за почивка, разговори, игра със синът си и помощ в дома. Беше изключително организирана личност. С много и добри стари приятели, колеги от Софийския Университет, Академиите – Художествена, Музикална и други, с които беше в постоянен, творчески, ежедневен контакт. На някои и аз самата съм присъствала и се възхищавах от чудесните теми, на безкрайните им разговори. Философията, Историята, Литературата, Поезията, Изкуството във всичките му прояви, музика, театър, живопис, архитектура и какво ли не… С огромно уважение и преклонение се отнасяше и познаваше българският фолклор – Пирин, Копривщица, Родопите и т.н.
Неслучайно, нашето семейство не пропускаше нито един Събор на Народното творчество у нас. Обичаше да общува с всички, питаше, записваше до най-малки подробности, разкази, изпълнители и народни майстори, разпитваше ги, ценеше тяхното знание, мнения и опит по отношение бит и култура на народния гений. Познаваше българската народна приказка, песни, области, занаяти и се гордееше с тях. Именно поради тези факти, беше обичан, уважаван и търсен от десетки – множество свои колеги – чужденци от Китай и различни други страни, на които той е бил представител – ръководител през седем годишното си пребиваване в Далечния Изток.
Той беше полиглот, с няколко западно-европейски и четири славянски езика. Като такъв Лян Джоу, както е познат Ленчо Димитров в Китай, става и представител на чуждестранните студенти в Пекин. Рецитираше, изключително красиво и изразително, може би от двегодишното си учение при Боян Дановски, с който дружеха дълги години. Знаеше наизуст десетки стихове, не само на български език. Лекциите си пред студентите ги говореше, а само цитатите изчиташе от съответната авторска книга, на съответният език и веднага го изказваше в превод на български език. Нееднократно съм присъствала на негови лекции в аудиторията на последния етаж, където до скоро се помещаваше американската библиотека.
„Ей, какъв човек е Лян Джоу, муха да бръмне се чува… Как го слушат студентите…!
Така не веднъж съм слушала да го определя Акад. Даки Йорданов и не един негов колега. Обичаха го определено и студентите, и слушателите, които с разрешение посещаваха негови лекции. Дори сега след половин столетие, все се намира някой като забележителният историк Проф. д-р Пламен Павлов, да ми разкаже някой спомен за Ленин – Ленчо Димитров. Той бе търсен до последните дни на своя деветдесет годишен живот от своите бивши студенти-китаисти, сега вече колеги, с които той все имаше какво да сподели. Така изминаха годините…
Но аз никога не бих го забравила… А напротив, отварям компютъра и слушам едно случайно записано интервю, два дни преди внезапната смърт! И пред мен се изреждат ден след ден, година след година, защото той, Ленчо, беше действително „забележителен, уникален човек”, по израза на нашата скъпа приятелка Вера Гюлгелиева.
Търсеха го отвсякъде, от нашата страна и далеч зад граница. Каниха го от МВР на дипломатическа работа, в Научни институти в Унгария, СССР, Швеция за съвместна дейност, а той деликатно намираше начин да отклони всякаква покана. Дори в МВР (неколкократно с най-високо възнаграждение), за които не искаше и дума да чуе. Ето такъв, скромен, внимателен и тих, влюбен в историята, изкуството, поезията и красотата на БЪЛГАРИЯ го запомних!
През 1962 г. предаде в издателство „Наука и Изкуство” „История на Древно-китайската култура”. А само, след няколко месеца, инкриминираха книгата – „замина за изгаряне цялото издание”, по шега на съдбата в „Екарисажа за книги” в гр. Костенец, заедно с редица скъпи книги от десетки други библиотеки в страната. Такава странна бе съдбата в онези години на тази първа книга за Китай в нашата страна, написана от първият български аспирант-философ в Императорския Университет на Пекин през 1949 г. И се заредиха години – интересни години.
Нашият дом бе в близост до Кинематографията (днешната БНТ), СУ „Климент Охридски” и две академии – Музикална и Художествена, тъй че почти ежедневно имахме колегиално-приятелски посещения – музиканти, художници, професори и режисьори, оператори и журналисти. Един кръг на интелектуалци, и ако трябва да ги изредя, ще напиша цял поменик, защото почти всичките са си отишли и повечето вече напълно забравени, без дори и името да им се споменава…
В тези интензивни години, Ленчо най-редовно, а аз – само, когато бях в София, се срещахме в гр. Пирдоп с Димитър Съсълов, Никола Станишев, Тачо Танев, Вера Гюлгелиева. И всички, до един, пристигахме там по различни пътища. Всеки сам с въпросите си и мислите, около нашата стара история. Бяха изключително интересни срещи, наситени с огромна информация, въпроси и отговори, разменени на различни езици, но с единствената цел, колкото може повече знания и истини. И вс ичко, в най-дълбока тишина, без шум и дитирамби, без радио и телевизионни изяви, но с мъдра премереност и категорични знания, без показност, а с уважение към предците.
Ленчо бе единственият поканен от Творческите съюзи да изнесе „Лекция за старата българска история, култура и изкуство”. Тя стана причина за конфискация на всички диапозитиви, карти и самата лекция, от специалните органи, лектора санкциониран, без да му бъде върнато нищо.
Такова бе времето. Време, през което аз в допълнение на горните истории, бях създала в 1966 г. състава „Йоан Кукузел” и всички репетиции провеждах в домът си. Тези факти изглежда още повече „наливаха бензин в огъня” и станахме прицелна точка на Спецорганите на властта. Заредиха се обиски, разпити и всякакви инсинуации по отношение на двама ни. Радостта от спорадичните срещи с приятелите, лекциите и концертите бе помрачена от безкрайните привиквания и търсене на някакви обяснения на нашите безотказни действия. И ето, пореден конгрес на БКП. Ленчо е поканен за преводач на Джо Ен Лай. И отново, и отново разправии и неприятности. И като ирония на съдбата, Чешките събития, Пражката пролет и отзвукът у нас.
Ленчо постави въпроса на Академично събрание в 272 Аудитория на СУ, защото неговият братовчед Проф. д-р Рашко Рашков бе блъснат от танк и спасен от български войници. Този факт на всеослушание изказан в най-голямата Аудитория на СУ, като да преля чашата на търпение и от УС на БСП бе категорично предупреден за „координиране на изказванията си с тях” (?).
А според Ленин Димитров – Ленчо, всичко това и не малко факти от подобен характер, са напълно недопустими в една т.нар. „Свободна страна”. И той, заедно с още четири негови колеги създават „Организация за разобличаване режима на Тодор Живков” и привилегированите му привърженици. Организацията е разкрита и по най-скоростният начин след закрит съдебен процес петимата участници са първоначално в Затвора, а след това въдворени в петте краища на България.
Така Ленчо благодарение на ползването на няколко западни и славянски езици, като най-ползваният преводач от посолството на КНР, се озовава в най-близкия обект, а именно „Вили Костенец”. А за семейството му обяснението е, че „през месец ноември 1970 г. той „строи” вила там. От Кметството след 1989 г. се разбира, „че той се е подписвал ежедневно и без право на каквато и да е била държавна дейност”. В тази вила той, заедно с моя баща прекараха – Ленчо от 1970 до 1989 г., а баща ми Цвятко Доганов от 1970 почти до края на 1983 г.
Но там, в Рилската пустиня, както я определя народният поет Иван Вазов, те съвсем не бяха сами и забравени. Напротив, отначало майстори, след което селяни, колеги артисти, художници, музиканти и какви ли не от страната и Света се стичаха при Ленчо и неговият любим „Дедко” – както той наричаше баща ми. И на прекрасната тераса с дълга дъбова маса, и изглед към Белмекен се събираха винаги дружелюбните приятели Марин Върбанов и Мирчо Якобов, Велчо Велчев и Даки Йорданов, Фунев и Ценко Михов, Вера Гюлгелиева и Свобода Бъчварова, Зако Хеския и Анжел Вагенщайн, Радой Ралин и Въло Радев, Пенка Коева, Мария Русалиева, Акад. Марин Големинов, Панчо Владигеров, Стоян Джуджев, Георги Тамбуев, Милко Кръстев, та дори принцеса Хенриета, Академиците Ян Хин Шун, Владлен Буров, Имре Наги, Ищван Габор и др. Там бе един малък кръстопът на разговори, съдби и срещи на хора от страната и чужбина…
Може би, защото домакините бяха много любезни, а може би и защото курорта Костенец е край, известен с историята на българския културен елит от началото на ХХ век. Това е знаменитата четворка – Пенчо Славейков, Пейо Яворов, Петко Тодоров и д-р Кръстев, в близост с тях е вилата на Т. Влайков и народният поет Иван Вазов, домът, в който често е гостувал Владимир Д. Майстора и знаменитата Христина Морфова, Екатерина Каравелова. Тук е бил пансиона на епископа Мухони, на писателя Константинов и др. и др. Привличала ги е чудната природа, прелестният Костенският водопад и в не по-малка степен минералната вода със своя басейн.
А нашата вила, в която се трудиха и живяха цели десетилетия, моите баща и съпруг бяха направили един истински възрожденски дом, с мраморни мозайки, изработени и наредени лично от тях, с български резби и знаци по стените и конзолите, одъри, оригинални медни съдове, 13 звънци от мед настроени на полутон по пианото ми, окачени на поредните стъпала до вторият етаж, тъй че когато поисках, можех да свиря на тях, великолепни халища, килими, везани покривки, кърпи и какви ли не чудно красиви грънчарски изделия. Множество икони и картини оригинали и не малко китайски гоблени, шити с копринени конци. По думите на приятелите ни архитекти, всичко там бе образец на СЪЧЕТАНИЕ – бит и култура на българския народ в отминало и настоящо време. Именно и поради този факт, аз приемах постоянното пребиваване на Ленчо там, с тишината и спокойствието за работа. Не можех да бъда там често, поради естеството на моята работа – документални снимания на филми, концертни турнета, участия на фестивали, симпозиуми и всичко това в страната и зад граница, повече от половин век. И аз, и те се трудихме много, но фактически броени дни бяхме заедно…
Настана – месец ноември 1989 г.
И всичко случило се тогава, аз посрещнах с радост от думата демокрация!
Но, вместо да се зарадвам… При първата ми среща с Ленин Димитров – Ленчо, на стълбището в кооперативният ни дом, аз чух страшни слова от него! Той каза: „ Ти, Тани сега бързаш, изпълнена с възторг от приказките за Демокрация, бързаш за първия митинг, но мила моя Тани, почакай! Ще видиш, ще станем свидетели на най-страшния КАПИТАЛИЗЪМ и РАЗРУХА на държавата, ще настане грабителство и безчинства, стрелби между кланове и убийства! Отивай, но запомни добре думите ми, като се върнеш от митинга съм сигурен, че ще ги запишеш. А, след години, ще си ги препрочиташ, като скъп спомен от ИСТИНАТА.”
Така и стана !
Пророческите думи на Ленчо се сбъднаха! Поканиха го отново да преподава в СУ „Климент Охридски”, но той категорично отказа. Поканиха, го и на дипломатическа дейност но той и това отказа, което мисля, за онези години, че е било най-правилно. И като си помисля, че неговите колеги, съмишленици и приятели от всички сфери на обществото си бяха отишли, за него остана най-желаното! Да завърши книгата си: „ЗАГАДЪЧНИТЕ ЗНАЦИ НА БЪЛГАРИТЕ”. Завърши всичко, машинописни – 450 страници, с десетки примери и илюстрации. Накрая я изчете два пъти, провери всички авторски цитати и илюстрации и подготви трите екземпляра в един специален, зелен китайски куфар. За да ги отнесе в Издателството!
Не било казано да стане! В домът ни бе извършена чудовищна вакханалия – само за половин ден отсъствие, тя бе унищожена, изпокъсана, раздрани стотиците страници, а след това с туристически обувки с кабари, мачкан купът отгоре. А върху, тях бяха нахвърляни не малко китайски и на други езици книги, явно каквото са видели и не разбрали стойността, която имат. Какви бяха тези хора, така и не разбрахме. Полицейското заключение бе: „Че всичко е било планирано, след ене за отсъствие и конкретно насочено към неговият труд”. Последствията от тази чудовищна вакханалия за нашето семейство бяха катастрофални… Трудно пиша тези редове, защото се чувствам самотна и незащитена в този наш побъркан свят. Жалки малки хора, не разбиращи и не знаещи как се учи чужд език, колко усилия и труд, безсънни нощи, писане, повтаряне, хиляди страници изписани – накрая безумно унищожени!!!
След този чудовищен погром, там вече не ми се ходеше… Висяха тъжно, великолепните плетени, лично от моята скъпа Майка на Ленчо, пердета, а те бяха в пълният смисъл на думата прелестни. Нямаше я препарираната главичка, нежно срещаща ни, на сърничка, нямаше го и разперилият огромните си бледо сиви криле сокол – фамилен символ. Какво ли не бяха грабили бандитите…
В 10 машинописни страници, описахме най-подробно всичко. Та не мога да забравя и високия гранитен камък, пригоден за счукване на кафето, издълбан специално… И сега го виждам в един селски двор, на костенски „първенец”… Не зная дали някои хора притежават чувство на срам?…
Явно нашите пет обира са били поръчкови, породени от завист и простотия. Но стига, стига!
Последно, което написа Ленчо бе „Великото единство на ЕС” – една малка брошура.
И като най-скъп спомен за мен, внукът и синът му, останаха трите филмови кадъра заснети на 29 декември 2009 г., в домът ни – два дни преди 2 януари 2010 г.
ОСТАНА ЖИВИЯТ „ДЕДИ, ТАТКО и ЛЕНЧО”!
ТАНЯ ДОГАНОВА-ХРИСТОВА
25 февруари 2024 г.
София
Източник: фб
Присъединете се към нашия канал в Телеграм: https://t.me/trakiaworld
