– Много идиоти, бе, Томе… – хапеше устни генерал Б., докато джипката наближаваше село Труд – Ама Севдана ми извадила едно нещо от Фейсбука и то да ти кажа, точно за мене, бе… Знаеш к’во вика Фройд, а? Трябва да го запомня туй, чакай, чакай, сега ще ти го прочета… „Не бързайте с ниската себеоценка, може да сте заобиколени от идиоти“… А? Казах ли ти аз, че е за мене? Казах ли ти аз, че на прост народ кур се набива? … А! А така!… И тоя идиот сега ме вика в хотела на оня неговия в село Труд… Офффф, аман, бе!… Хахахаха, к’во викаш, че прекъсна нещо?… Ами като нищо!… То остава сега и оная лудата от АФЕРА да си е турнала там невидимия дрон, пак да ме изтипоса с някой запис от тоалетната… Айде… Айде, бе… Добре… Ще се чуем…
Генерал Б. се почеса по корема.
През това време Златния си наместваше очилцата, докато мигаше на пресекулки, а насреща му трътлест нисичък мъж с вид на крадлив счетоводител на ТКЗС, кимаше усърдно:
– Никакви издънки не искам! Ясно ли е? Ни-как-ви! Отваряте си очите на четири – врабче не искам да прехвръква наоколо! А е изтекла информация, а съм те върнал там, откъдето си изпълзял! Няма генерал Р., няма президент, аз съм човека, разбра ли ме?!
Трътлестия се потеше на талази и продължаваше да кима. Главата му чаткаше нагоре -надолу и не спря дори и когато Златния набързо се шмугна през вратата на хотела.
Село Труд сядаше да вечеря и никой или почти никой не подозираше пред чинията с туршия и юзчето с ракия каква сгляда мътеше селяшкия им хотел.
Шмугвайки се тихо в помещението, Златния мигновено смени маската на лъщящата си физиомутра и от нея се изля такова раболепие, че чак се приведе в кръста:
– Долагам, генерал Р., генерал Б. влиза в селото! Всичко е както поискахте! Мога ли да попитам нещо?
– Питай! – отсечено рече генерал Р.
– Аз ще присъствам ли?
– Да! Ще записваш в тефтера… Никакви телефони, никакви аудио записи!
– Ами тоооо…, аз и без това все в тефтера пиша… – смутолеви Златния и още повече се приведе.
И в този миг генерал Б. влезе със замах и разпищолено като Митхад паша. Крачеше леко разкрачено, щото бе налял шкембе, дишаше тежко, бързо се здрависа с генерал Р. и се пльосна на стола срещу него.
Златния остана без кръст да се навежда.
– Как е Коприначков, как е, върви ли пътя на копринката? – избоботи генерал Б. – Златния ти викали вече, а? Я тури тука едно златно питие сега…
Златния хукна нанякъде, припкаше като заек, а в ушите му сърчицето му тиктакаше – тик-так-тик-так…
– Е-е? Генерал Р., как ще излизаме от тая тупикова ситуация? Тия твойте шарлатани видя ли сега кво напрАвиха?
– Не са мойте… – измънка генерал Р.
-Да, бе, мойте са… – ухили се генерал Б. – Ти, остави, ама ние ако не наредим пъзела, американците с тях ще го наредят… Какво правим, генерал Р., искам да чуя предложението ти! Аз с онуй, еврейчето съм се разбрал, ама…
Генерал Р. внимателно го погледна с мишите си очички:
– Генерал Б., правим експертен кабинет – давам ти мойте министри, избери си когото искаш. В името на държавата, компромиси трябват, декламацията я знаем, турците ще ги накараме да гласуват и извън прожекторите ще ги вкараме втори ешелон – зам-министри, агенции, да не бият на очи, щото американците не ги искат напред.
-Има логика… – потупа с дебели пръсти покривката на масата генерал Б. – те и без това твойте министри половината са на турците … Патриотите кво ги правим?
– Те са твои, ти се оправяй с тях… – хладно насече генерал Р.
– А да, бе… Те са по твойта руска линия… Аз съм евро атлантик…
– Е, аз къв съм? За какъв уй ме вербуваха в Щатите, да седя сега в тоз хотел на село Труд ли?
Златния въртеше очички като на тенис мач, гледайки в устата ту единия, ту другия и пишеше в тефтера.
– Тоя кво пише, бе? – по едно време повиши глас генерал Б. – Колко чувала с кинти донесе днеска от пътя на копринката ли?
Златния хептен се изпоти и заби нос в тефтера.
Генерал Р. се направи, че не чува.
– Виж, сега, Златен ли си, Пиринчен ли си – втренчено зацикли генерал Б. на Коприначков. – Стига си драскал там и ме слушай! Тия при мене не минават, ясен ли съм? Куцо, кьораво и сакато си го набутАл в тоя път на копринката. Леви, десни, мои, твои, турски, ай сиктир бе, няма да се разберем така… Две години колкото нАправихте – напрАвихте, размазАхте се, бе, да ме стигнете кво аз съм направил за 15 години… Чу ли ме, Златен? Оттука нататък пътя на копринката минава през мене. Който ще! Като не ще – обаждам се на американците и го вкарват в списъка Магнитски. Нали генерал Р.?
Генерал Р. за първи път и той се обля в пот:
– Аз мисля първо да видим как ще стане правителство, пък после за … пътя на копринката…
– Няма после, то е едно. Видяхме колко ви е даяна и хала, изловиха ви на първата пряка. Оная от АФЕРА се скъсА да ви вади чувалите…
– А, то и вашето чекмедже извади… – посмя да вметне Златния.
– ИзвАди го, ама кво станА? Кура му янко! Ама с вашите чували няма да е така, щото като гледам май няма да се разберем…
Генерал Р. направи втори опит:
– Ама генерал Б., ние тука дайте да видим за правителството как ще стане…
Както беше седнал, генерал Б. си повдигна колана, че шкембето му пречеше:
– Ще стане както кажат американците, аз в името на държавата каквото кажат американците това ще направя. Щото съм евро атлантик! И вие ще го направите, щото ония десните идиоти, нищо, че плямпат само, че сте руски шпиони, и те знаят, че не смеете да пръднете без да ви каже американския посланик… Така че, каквото стане, стане, ако не стане, не стане, пак отиваме на избори, и пак ще ги бия всичките. Дай сега тука пътя на копринката да оправим, другото – слушаме американците…
Златния обърна поредната страница на тефтера.
– Ти кво пишеш бе, Златен? – разсмя се генерал Б.
– Той така си пише и на „Дондуков“… – плахо се обади генерал Р.
– Много сте смешни вий бе, мен главата ми се е запалила да мисля как да извадим държавата от туй, което направиха ваште идиоти, вий в тефтерите пишете… А бе, Златен, ти знаеш ли, който пише в тефтер какво става, бе?
Златния стреснато вдигна глава:
– Кво става?
– Ами става като с Ковача, той и той все с тефтер ходи и накрая БОП-а му гепаха тефтера и сега ходят да го търгуват насам натам, докато Гешов не ги излови пък тях…
От Златния се лееше пот:
– Ама…
– Няма ама, Златен, махай го тоя тефтер, че накрая да не го видиш публикуван в АФЕРА – отпи глътка генерал Б.
Златния поизправи рамене и реши, че е дошъл неговия миг да изпъкне:
– Няма…, генерал Б., аз имам един много компетентен човек, който ме съветва да използвам кодове, за да не се разбира… Код – това, код – онова, и който и да ми хване тефтера нищо не се разбира…
– Кой бе? Тоя с кодовете да не е Александър, бе, Златен? Ти пък намери кой да те спасява! – разсмя се от сърце генерал Б. – Ти гледай барабар с кодовете да не се наложи да му отчислиш всичките чували, че знаем се ние с него от години… Ама аз с него ще се оправа! Кодове! Абе, вие сте големи идиоти, бе!
Генерал Р. изпъшка.
– Кодове! – разпали се генерал Б. – Ти още кого си набутал в тоя път на копринката бе? То цяла България вътре в него, бе? Така няма да стане тая!
Генерал Р. пак опита да се обади:
– Генерал Б., ами ако не можем сега да направим правителството, дето го искат американците, кво ще правим? Дайте да мислим конструктивно в името на държавата…
– Ти мисли първо колко чувала си заделил за Деспа, после мисли за държавата… КАзах ви! – експертно – набутваме твойте и мойте, турците скрито отзад, ама вътре, шоутата ще ги омаем и тях, червената – дай и оръжие да продава, патриотите… С тях аз ще се оправям… Нека да има и опозиция за пред камерите, да се радва народа… Ама пътя на копринката няма да продължава така – сульо и пульо вътре, не може така. Аз поемам пътя, нали съм по магистралите, знаете, разбирам ги тия работи. Златен, тебе ще те взема да пишеш в тефтера с кодове!
Генерал Р. още по-плахо се обади:
– Ами аз?
– Генерал Р., благодари се, че ще осуетя импийчмънта…. Утре трябва да съм в американското посолство – кво казвам там сега? Разбрахме ли се? Разбрахме се.
– Ами чичо Гошо? – заекна Златния.
– Чичо ти Гошо, Златен, от когато е мой, ти още си разнасял хандабалните топки с чувалите…
Село Труд се готвеше да си полягва под юрганите, когато генерал Б., сядайки в джипката, набра Томето:
– Пълни идиоти, ти казАх, пълни идиоти! Аз им говоря за пътя на копринката, те пишат в тефтери с кодове… Набързо ще ги вкарам в пътя аз, вече няма път на копринките, има моята магистрала… Ааааа, добреее… Айде, че утре съм при американците… Абе, няма какво да им обясняваш, бе… Събирате журналята и … в името на държавата… и това е… Набийте им по един кур и толкова!
Веселина Томова https://afera.bg/
