Ирина Кирилова
Той е весел и по младежки ентусиазиран – казват приятелите му. Той е голям учен, откривател и създател. Той е човек със самочувствие, защото знае какво може и до къде може да стигне – казват колеги. Завършил математическа гимназия с отличие, участвал в математически олимпиади, спечелил бронзов медал на световна олимпиада, завършил математика в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, проф. Аврам Ескенази е човек, познат на учените у нас и в чужбина. Той е професор Емеритус на Института по математика и информатика в Българската академия на науките.
– Вие сте творили по времето на социализма и на демокрацията след 10 ноември 1989 година. Да започнем със социализма: как България беше на челно място в света по информационни технологии? Дори се носиха слухове, че японците вземат от нас чертежи / ако не е било виц/.
– Челно място в света ми се струва пресилено. Факт е, обаче, че българският електронен калкулатор „Елка“, създаден през 1965 година в „моя“ Институт по математика с Изчислителния център на БАН, е един от първите в света и беше произвеждан серийно. Неоспорим факт е също, че през 1972 година в България произведохме първите в Съвета за икономическа взаимопомощ запомнящи устройства на магнитни дискове (неотменима част от тогавашните компютри) и владяхме този пазар в СИВ над 15 години, като междувременно въвеждахме и нови по-мощни модели. Факт е и, че в рамките на СИВ, някъде от средата на 1980-те, ние бяхме сред първите и най-сериозни производители на персонални компютри. Много хора от моето и следващото поколение са работили успешно на някой модел от серията „Правец“.
Що се отнася за японците и взетите от тях наши чертежи, работата е точно като в онзи стар виц за компютрите и компотите. Не съм чул японци да са ползвали наши чертежи. Но аз самият, заедно с много мои български, съветски и Източно- германски колеги, в началото на 1970-те участвах в копирането и адаптирането на софтуера на тогавашния хит на IBM – серията компютри серия 360. Съответните специалисти пък направиха същото и с хардуера и така се получи и въведе в производство и експлоатация серията компютри на СИВ, наречена ЕС ЕИМ, ползвана успешно в продължение на петнадесетина години. Спорен е въпросът доколко тази мащабна операция е била полезна. Наистина по този начин успяхме да натрупаме сериозен хардуерен и софтуерен опит, съответно да изградим висококвалифицирани специалисти, но пък от друга страна, като че ли бяхме прекалено силно обвързани с начина на мислене, технология и производство на тези, от които копирахме.
– А защо днес сме първи хакери в света?
– Наистина в началото на 90-те години на миналия век за известно време имахме славата, че има български хакери на световно ниво. Тази слава заинтересува сериозни чуждестранни производители на софтуер и те започнаха да ангажират наши софтуеристи (но не за хакерство), откриха постепенно свои клонове в България. Може и да е останал някой и друг хакер, но сериозните програмисти работят сериозна работа. Днес реномето на българските софтуеристи е много високо, софтуерната индустрия е най-бързо развиващият се отрасъл в страната, заплатите в бранша са най-високите.
– Защо е така ?
– Вероятно от една страна просто имаме вродени способности за тази професия, от друга – образованието според мене е на високо ниво. Съответните университети подготвят квалифицирани кадри на ниво бакалавър, магистър и доктор. Има и няколко успешни учебни институции, които пък подготвят по-тясно специализирани кадри на ниво средно образование.
– В 1985 година е създаден в БАН сектор „Софтуерни технологии“. Защо в 2012 година този сектор спира да работи?
– Да, така се стекоха обстоятелствата, че аз бях първият ръководител на този сектор в Института по математика и информатика на БАН, в продължение на повече от петнадесет години. Най-опростено казано, нашата наука, наричана Софтуерни технологии или Софтуерно инженерство (и официално възникнала през 1969 година), има за основна цел да създаде най-подходящите методи за изграждане на качествени софтуерни продукти, при това в рамките на разумен бюджет и при спазването на предварително определените срокове.
Но нашата област е много динамична. Съобразяваме се с това и се оказа целесъобразно да обединим усилията и компетенциите си с друга секция от Института – тази по Информационни системи – под името СОФТИС, комбинация на двете имена.
– Вие сте първият учен, който чете лекции в Софийския университет по системи за управление и организация на данни, по организация и производство на програмно осигуряване. И какво помогна това на икономиката на страната?
– Да, всъщност вторият от тези курсове е по софтуерни технологии в днешна терминология. За първи път влезе в програмата през 1985 и много скоро след това започна да се чете и по другите университети, в които имаше специалност Информатика. А за резултата по отношение на икономиката мисля, че вече отговорих, но нека да бъда и по-конкретен. Кадрите, които университетите обучават, които влизат в софтуерния отрасъл, са основната причина през 2021 година 80% от всички негови приходи да са от износ, годишният прираст на продажбите да е 20.2% (най-високият за годината), а делът на отрасъла в Брутния вътрешен продукт на страната да е вече 4.3%, като само седем години преди това е бил в пъти по-малък – 1.8%.
– Имате много награди и сред тях е сребърна значка за внедрен програмен продукт. Разкажете ми какво изобретихте!
– Тънко ме провокирате с това „изобретихте“. От над 60 години юристите спорят програмните продукти могат ли да се „изобретяват“ или другояче казано, могат ли да претендират за патенти. В САЩ за тези години концепцията се смени три пъти, последно преди 2-3 години решиха отново да ограничат законово издаването на патенти. В Европа са по-консервативни и възлагат защитата преди всичко на авторското право.
Що се отнася до програмния продукт, на който бях дълги години ръководител на разработването и внедряването, той е първият български бизнес софтуерен продукт, „роден“ и внедрен през 1972, предназначен за труд и работна заплата, използван през годините от над 1500 организации. Днес той продължава да се развива и експлоатира, като разбира се за този половин век беше непрекъснато усъвършенстван и адаптиран към променящите се среди и условия. Този продукт ,впрочем, притежава и първата регистрирана в патентното ведомство търговска марка за програмен продукт – ФИКС, още от 1983 година.
– И сега ще ви питам проф. Ескенази за това, което най- много ме тревожи. Изкуствен интелект. Не спират да говорят за него. А децата в пети клас не могат да смятат дроби. Как ще вържем двете неща? И колкото повече изкуствен интелект прилагаме, толкова повече ли ще затъпяваме?
– За смятането на дробите вероятно сте права, но това е най-малкият проблем. В крайна сметка, колко пъти, откакто сте завършила училище, ви се е налагало да съберете например 1/3 с 1/4 ? Както знаете, математика се изучава в училище преди всичко с благородното намерение да бъдат научени децата да мислят аналитично и системно, а за сметките с дроби си има компютри и смартфони.
Много сериозната част на въпроса ви е изкуственият интелект (ИИ). А и съвсем актуална. Няма и седмица, откакто около 1000 най-видни учени, експерти и бизнесмени в областта на ИИ подписаха писмо, в което призовават да се спрат всички изследвания по темата поне за шест месеца и в това време много сериозно и всестранно да се изследват опасностите от все по-ускореното разработване на инструменти на ИИ, както и да се набележат мерки за париране на тези опасности.
Оставям настрана моментално възникналите неясноти около това писмо – кой го е подписал и кой не е, кой е оттеглил подписа си, не е ли това кампания на фирми гиганти, които са се почувствали изостанали в момента от други фирми гиганти. Важното е, че наистина има висящи проблеми. Няма как в рамките на това интервю да ги обсъждам пълно и системно. Но да кажа все пак, че през 2019 председателят на БАН ме назначи в група от девет учени – от БАН и от други институции, която разработи Визия за развитието на ИИ в България до 2030 година. След приемането и същата група, вече съвместно с МТИТС, разви и конкретизира тази Визия до Концепция за развитието на ИИ в България до 2030, която Министерският съвет одобри и прие през декември 2020.
– А проблемите какви са?
– Една група от важни проблеми са сигурността и доверието в инструментите и резултатите на Изкуствения интелект. Друга са етичните. Трета – законодателните. Четвърта – ясно е, че нашата страна има потенциал и вече постигнати резултати в областта на ИИ, но също така е ясно, че може да си позволи да се концентрира само в малък брой направления. Концепцията се опитва да отговори на този въпрос – кои да са те.
Изключително важно е отражението на ИИ върху пазара на труда, проблем, който вълнува стотици милиони хора. Имах удоволствието през 2019 година да бъда поканен да изнеса пленарен доклад на международната научна конференция „Компсистех“ точно на тема “Влияние на ИТ върху пазара на труда – изчезващи и новопоявяващи се професии”. Най-общо казано – да, така е, доста професии вече изчезнаха, защото компютрите (т.е. софтуерът) вършат съответната работа – обикновено много по-бързо, безпогрешно, евтино и качествено. Но както показват авторитетни изследвания, появяват се нови необходими професии. Остава ,обаче, много сериозният проблем за преквалификацията на тези, които са загубили работата си.
Във всички случаи трябва да е ясно следното: през последните 7-8 години има качествен скок в развитието на изкуствения интелект. Има блестящи приложими конкретни резултати.
– Един пример?
– Преди няколко дни на чист български помолих нашумелия наскоро и широко достъпен GPT Chatbot да напише вместо мене поздравление за рождения ден на мой конкретен колега. Като изключим някои грешки в българския, които несъмнено до месец-два ще бъдат отстранени, трудно може да се познае, че полученият резултат е генериран от софтуер.
Но все още сме много далече от т.н. Общ (генерален) ИИ – Artificial general intelligence (AGI) в оригинал. ОИИ по дефиниция трябва да може да решава всяка задача, изискваща ИИ, и то във всяка област на живота. Е, това засега не става и не е ясно кога ще стане, въпреки че се работи усилено. Просто засега методите на ИИ имитират получаването на исканите резултати, но в никакъв случай не го правят по начина, по който върши това човешкият мозък.
– Ще ви извадя сега от математическия свят, за да ви питам дали още играете и гледате тенис! Ще ви спомена няколко носители на Голям шлем: Сампрас, Агаси, Джокович, Федерер, хайде и Рафаел Надал! Кой е любимецът ви?
– С този въпрос уцелихте десятката. Започнах да играя тенис, когато бях на 11 години. Беше нещо като продължение на семейна традиция – майка ми е била първата шампионка на Варна в началото на 1930-те. Аз играх в продължение на почти 50 години, докато с мъка трябваше да се откажа по здравословни причини. Повечето време си бях чист любител, но в ученическите и студентските години бях и състезател. Даже на два пъти като състезател от отбора на Софийския университет съм бил републикански отборен шампион. Но не се заблуждавайте, победата беше благодарение на прочутите братя близнаци Пампулови! Тогава в България те бяха непобедими.
Но винаги съм се интересувал от тениса и в България, и в света. Все пак на въпроса ви. Всъщност никой от изброените не е печелил Голям шлем (т.е. в рамките на календарната година – и четирите турнира от шлема). Последният засега е Лейвър през 1969 година. Разбира се, всеки от тях е печелил многократно тези турнири. От тях като стил на игра ми допада най-много Сампрас. Той играеше изключително атакуващ тенис, много приятен и вълнуващ за гледане, много труден за прилагане и на практика в последните 15-ина години просто невъзможен. От останалите моят фаворит е Федерер – много елегантен играч, универсален, постоянен, дълги години почти безпогрешен, спортсмен. А в крайна сметка и чисто човешки го уважавам като баща на четири деца.
– Любимия ви български писател?
– Няма как да мина само с един. Ще изброя трима, без редът им да представлява класирането им. Ще посоча и по 1-2 произведения на всеки от тях, които особено са ме впечатлили. Георги Господинов – „Времеубежище“, Милен Русков – „Възвишение“, Елена Алексиева – двата й сборника разкази – „Синдикатът на домашните любимци“ и „Прекъсването на самсара“.
– Предпочитан световен автор ?
– Още по тежка задача. Малко ще си улесня отговора, като се съсредоточа на XX и XXI век и разделя този период на два:
– за първата половина на XX век любимият ми писател е Андрей Платонов, а сред неговите произведения на върха поставям „Чевенгур“. Изключителен език, неповторимо представяне на жестоката действителност в комбинация с особен хумор, което позволява на читателя някак да я приеме, без да се примири с нея. Като човек, занимавал се с кибернетика си мисля, че двама гении успяват да оживят: Норберт Винер – машините със своята „Кибернетика“ на езика на математиката и Андрей Платонов – мъртвата природа с „Чевенгур“- на езика на литературата.
– за втората половина на XX век и началото на XXI мога да започна с Борхес. Той е творил всъщност почти през целия XX век и да стигна до Уелбек, който започва в края на XX век и продължава да е успешен и до днес. Но все пак по този пункт ще внеса определеност. За този период любимият ми писател е Джулиан Барнс. Не защото ми е връстник (това може би ми помага да го разбирам по-добре). Не и защото е взел какви ли не награди. Спектърът му от теми е много разнообразен, а същото се отнася и до жанровете, които владее до съвършенство – романи, разкази, документалистика. Дълбок психолог, но и не само познавач на човешката душа, а и на взаимоотношенията между хората, както впрочем и въобще на действителността. Буквално преди дни завърших последния му роман – „Елизабет Финч“. Както винаги, много неща ме впечатлиха, някои – направо възхитиха. Ще си позволя само един цитат, вероятно ще се хареса особено на хора на моята възраст:
„Никой не знае как ще бъде преценяван или запомнен, ако изобщо бъде. Може да оставим следа в пясъка, която следващият повей на вятъра ще заличи. Или стъпка в пръстта, чийто съвършен отпечатък ще оцелее векове, защото по една случайност сме живели в Помпей.“
– Ще отворите вратата на театър, опера, балет или концерт за една свободна вечер?
– Изключвам балета, който не разбирам твърде, и това ми пречи да го оценя, макар да съм се възхищавал на отделни сцени или дори на цели представления. Не мога да забравя например „Малката Русалка“ по приказката на Андерсен. Гледах я в Хамбург преди пет години, музиката е написана от Лера Ауербах, а постановката е на един от най-големите балетни постановчици на последните 50-ина години – Джон Ноймайер.
На концерти класическа музика ходех доста често, но днес вече сме много разглезени покрай всички тези нови възможности да имаме най-добрите изпълнения у дома си, при най-доброто качество, в желано от нас време и при всички удобства. Благодарение на майка ми, започнах да свиря на пиано на шест годишна възраст и докато влязох в гимназията, стигнах до ниво да мога да свиря за свое удоволствие. По-важното беше, че тя ме водеше от ранна възраст на концерти, „просвещаваше“ ме и ми помагаше да започвам да разбирам постепенно класическата музика. Между другото покрай тези концерти аз съм вече от малкото останали българи, които са слушали на живо през 1950-те например Юри Буков, Ото Либих, Игор Ойстрах. Разбира се, в малко по-късни години стигнах и до Давид Ойстрах, Святослав Рихтер, Алексис Вайсенберг и общо взето почти всички звездни изпълнители, които минаваха през София.
Що се отнася до театъра, там наистина май все още е най-добре човек да присъства в салона. Последното представление, на което ходихме с жена ми преди около два месеца, беше „Той е дяволът“ в Младежкия театър. Останахме много доволни – и пиесата беше забавна, и артистите бяха на високо ниво.
– Какво четете на иврит?
– Ами нищо, по простата причина, че знам само 2 или 3 думи на иврит. В средата на 90-те започнах по линия на моята секция в Института ми в БАН научно сътрудничество с колеги от Университета на Тел Авив, което се разви много успешно и продължи над 20 години. Та в началото имах амбицията да понауча поне малко езика, но скоро разбрах, че доста съм закъснял. Бях вече над 50 годишен, знанието ми на европейски езици с нищо не ми помагаше. Следя все пак израелската литература. Много харесвам разказите на Етгар Керет, в последните години излязоха преводи на няколко негови сборника. От Амоз Оз мисля, че съм чел всичко, което излезе на български, но Мейр Шалев ми допадна повече с неговия голям роман „Исав“. Истинска епопея е.
– Вие сте в ресторант, звучи Ричард Клайдерман, с кого бихте танцували?
– Чудех се какво да отговоря, но реших да продължавам да бъда честен. Така че отговорът ми е – ами с никого. Докато бях в прогимназията играх две години в танцова група за хора и ръченици. На абитуриентския бал нямаше как да не поканя своята дама. На всичкото отгоре тя беше тогава и дамата на сърцето ми. Танцувах още на сватбата на голямата ми дъщеря преди десетина години и съм запазил един танц за отложената поради пандемията сватба на малката ми дъщеря. Иначе от гледище на закона тя си е омъжена и даже има дъщеричка, третата ни внучка, на която много се радваме. Е, не че с някой кратък несръчен танц не съм отбивал номера на купоните и празненствата, в които съм участвал, но ми е било винаги тегоба.
Но тъй като във въпроса ви има втора ключова дума – „ресторант“, ще си позволя да кажа нещо и за нея. Аз съм бил винаги ценител на добрата кухня. Майка ми беше кулинар от висока класа – майстор както на типичните български ястия, така и на доста от европейската кухня. Баща ми също беше голям ценител (все пак беше завършил висшето си образование във Франция), така че гастрономията беше неделима част от възпитанието ми и това на брат ми. Във всеки случай, бях на шест години, когато в София пристъпих за първи път в прочутия „Руски клуб“ на ул. „Добруджа“ и останах негов редовен клиент, докато постепенно го опропастиха и изчезна.
По-късно през годините винаги при случай съм проучвал гастрономическите оазиси (както у нас, така и в чужбина) и при благоприятни условия съм ги посещавал. Имам например незабравимо преживяване в прочутия парижки ресторант Tour d’Argent (Сребърна кула). Смята се, че се е появил през 1582 година. Към края на XIX век тогавашният им готвач Фредерик Делер започва да готви и поднася патица по специална рецепта, с която ресторантът се прочува, а от 1890 година всяка поднесена патица има уникален пореден номер. Няма да влизам в подробности, ще кажа само, че току-що извадих от архива си картичката, която удостоверява, че на 5 юли 2006 ми е била поднесена патица номер 1 046 296.
Така се показа пред мен проф. Аврам Ескенази – компетентен, честен, знаещ, сърдечен и добър. Много има на какво да се учат младите от такъв учен като него.
– Благодаря, проф. Ескенази, че отворихте пред мен тежките врати на математиката и ми позволихте да надникна в личния ви свят!
Проф. Аврам Ескенази в интервю на журналистката Ирина Кирилова
специално за „Тракийски Свят“
