Коментари върху милиционерското евангелие „Онтология на обществения ред“, в което е описана огромната мъка на колективистите, успешно маргинализирани от индивидуализирания средностатистически нашенец…
Това беше моята бърза рецензия за публикацията „Онтология на обществения ред“, която малцина ще зачетат в „Гласове“ и само мазохистите ще изчетат до финала. Не знам и не искам да знам причините, заради които Явор Дачков е решил да ни занимае в медията си с това умотворение на автора Любомир Антонов. Последният е милиционер в държавната агенция „Разузнаване“.
Там четем за…
…социалното пространство, върху което се издига надзираващата кула на властта в състояние по всяко време да наблюдава всеки и всичко, докато собственият поглед остава невидим.
Това е извадка от силното начало, опитващо да зарибява като експлозията преди началните надписи на холивудски филм. И ако правите аналогии между „надзираващата кула на властта“ и окото на Саурон от „Властелинът на пръстените“, няма да сте твърде далеч от истината. Но това око не беше всевиждащо, нито – невидимо.
Ето защо по-скоро трябва да се правят аналогии с Бога. Именно Бог е Всевишният, тоест Всевиждащият. И в същото време Той е невидим.
С други думи, авторът ни пробутва между редовете марксическата си вяра, че държавата е бог. Да, малко ви спойлнах още в първия абзац, като казах, че авторитетите му са Маркс, Минчев и тем подобни креатури, но не се безпокойте. Филмирането тепърва започва и най-доброто предстои:
В портрета на съвременния българин контрастира ярко липсата на вяра в институциите. Тя е компенсирана устойчиво с вяра в маргинали. Явлението разкрива културата на социалните медии, които констелират свят на постистина. Страстта, преднамерената убеденост и вяра се ползват с предимство пред загубилите значение факти и доказателства.
С други думи, жрецът на държавата-бог не е доволен, че неговият бог гладува за вярата на „българина“, затова богът му е безсилен. Под „българина“ тук имаме стереотип, който предполага събирателен образ на мнозинството български граждани. Ако под „българинът“ не се разбира мнозинството, стереотипът дори теоретично нямаше да бъде истинен, а щеше да е клеветнически, нали?
Това е един факт, който е опасен за жреца-милиционер и старателно спестен. Защото този факт поставя не друг, а него (!) в графата на маргиналите.
Нахално е да говориш за мнозинството като за маргинали, но явно нахалството не е дефицитно качество на този автор. Също така е манипулация на истината, когато авторът изкуствено разделя мнозинството българи (стереотипния „българин“) от маргиналите, сякаш тези маргинали не са българи и сякаш не споделят общ мироглед или сходна вяра, за която иначе са упреквани в пасквила.
По нататък авторът, който е истинският маргинал – убеденият апологет на държавата-бог, и който не знае значението на половината думи, които използва, продължава така:
Непоклатимо е убеждението, че институциите практикуват двойни стандарти. Те биват наказвани с дълбоко недоверие, като така същите се провалят в мисията да наложат обществен ред, универсални правила и критична публичност.
Жрецът лично дава примери за двойни стандарти на държавата-бог, но това се случва доста по-нататък. Тук той използва случая да загатне без никакви факти и доказателства, че едва ли не непоклатимото убеждение на „българина“ за наличието на двойни стандарти е самозаблуда или влияние на лоши маргинали. Дори само това, че на автора му е хрумнало да оспорва двойните стандарти, всъщност хвърля сянка върху критериите за подбор на служители в агенция „Разузнаване“ и не работи в полза на вярата в тази или друга държавна институция, в която гнездят такива „авторитети“.
Жрецът говори за НАЛАГАНЕ на обществения ред, но пропуска да уточни дали ако този обществен ред не се приема доброволно от обществото, неговото налагане не води до тоталитарна диктатура. „Универсалните правила“ трудно биха хрумнали на качествен юрист, но пък в случая той е милиционер идеолог, така че безумието да се налагат еднакви правила, които са еднакво валидни за мъже и жени, деца и старци, здрави и сакати… в конкретния патологичен случай си е съвсем на мястото. А пък терминът „критична публичност“ ще го разпознаем като звучен поток от задушливи газове – пръдня, плаваща сред общия мисловен запъртък.
Ниското доверие се проявява в непрекъснато подозрение срещу правоохранителните държавни форми, изначално принудени да защитават и оправдават своите действия.
Значи, ако питате жреца на държавата-бог, било лошо да искаш държавните форми да защитават и оправдават действията си. Едва ли не ние сме богохулниците, които не даряват тоя „бог“ с пълна вяра във всеки миг от денонощието. Аз пък бих добавил, че освен да се отчитат („оправдават“) за действията си, държавните форми трябва най-редовно да оправдават самото си съществуване в битието – така си представям демокрацията и нямам никакво намерение да се извинявам за очакванията си.
Българинът все повече цени непосредствено близкото като семейство, приятели, познати и разчита предимно на собствения си опит, без да демонстрира склонност за широка солидарност. Обществото се фрагментира до кванта на чистата индивидуалност.
С други думи, жрецът-милиционер не обича индивидуалисти, които разчитат на себе си и на ближните си, а не разчитат на държавата-бог и не са зависими от нея. Колко трогателно! Пускам една сълза от съжаление към колективиста и неговите неосъществени блянове за комунална утопия.
Социалният разпад се наблюдава и в междуетнически план. В България съжителстват етноси, преградени от икономическа дискриминация и културна сегрегация при взаимно споделени нетърпимост, недоволство, съперничество и омраза.
Звучи ми като нещо, което съм чел дума по дума в „Дневник“ или се е надигнало като зловоние от друга соросоидна септична яма. Тези глупости за междуетническа омраза може и да минават в Западна Европа или САЩ, там даже са и модерни. Но тук нито са истина, нито минават пред „българина“ (все тая дали е българин, турчин, арменец, циганин или друг), като важното в нашия случай е, че небивалиците ги е написал някой, който има смешни претенции да ни говори за научност, факти и доказателства:
…личното мнение подменя публичните авторитети като инстанция на истината. Социалната еволюция капитулира в тежък регрес и катастрофира в тоталитарно състояние на духа, където фактите се отричат, а разумът абдикира.
Българино с абдикиралия разум, що не слушаш публични авторитети като баба Радка „Джаба“ Аргирова, звездобройката Алена, Ангел „Рокфелер“ Кунчев…? Защо заменяш авторитетния тоталитаризъм с тоталитарно състояние на духа, а? Що отричаш фактите на жреца, според които не трябвало да разчиташ на своето състояние на духа, а да маршируваш под диктовката на Министерството на инстанционната истина?
Срам ли те е, българино? Не?! И правилно!
Българино, много дразниш милиционера на държавата-бог с твоята индивидуалност:
Училището по-трудно припознава или съумява да проведе възпитателната си функция. То промотира с охота примери за индивидуален успех и почти никакви за колективен. Без да среща неговата съпротива проекцията за индивидуално и семейно спасение подменя идеята за колективно благоденствие.
Българите – колективен враг на колективния успех и колективното благоденствие. 
Харесва ми. И още повече ми харесва, че не се харесва на маргинала колективист.
За финал си подбрах следната токсична гнус от колективния труд на милиционера-разузнавач, Маркс и Минчев:
Самоцелният стремеж за ускорена манифактура на полицаи се отразява естествено на тяхната подготовка. Не се отдава необходимото значение на професионалната им квалификация и опресняването ѝ. Не се съблюдават принципите за индоктриниране на полицията в процедурна ритуализация, експертна подготовка и заучени практики. В резултат по българските улици все още си правят среща самобитната българо-балканска мутра с примитивна анадоло-ориенталска ценностна система и непохватният полицай с нелепо комично присъствие, смачкано самочувствие и съмнителен професионализъм.
Значи, българският полицай бил със смачкано самочувствие, но сякаш епитети като „българо-балканска мутра“ с „анадоло-ориенталска ценностна система“… нямат роля за това смачкано самочувствие?! Това са директните обиди, които не отговарят на проверими факти и емпирично-научна истина, но имаме по-завоалирани и дори по-тежки обиди, като отъждествяването на полицейското обучение с „манифактура“ (производство на бездушни фабрични елементи). Личното мнение на автора не е подкрепено с нещо повече от стереотипи, които бих могъл да оспоря с лични наблюдения, които са поне толкова валидни, колкото и неговите.
Фактите, които уж много обича, и тук са заменени с голите му претенции и…
собствения му съмнителен професионализъм
Професионализмът му даже не е съвсем съмнителен, ами качествата му са си очевидни от всичко цитирано до това място (и 100 пъти повече дивотии в пълната публикация). Когато някой ме занимава с академично звучащи безумия като „индоктриниране на полицията в процедурна ритуализация“, зная, че си имам работа с едно (про)клето същество, което е минало през тази псевдорелигиозна ритуализация. А в процеса на индоктринацията е изгубило Аза си в мига, когато е приело човеконенавистното символ верую за „общественото самосъзнание“.
Групово съзнание имат добичето от стадото и скакалецът от рояка. Човек не може да има такова самосъзнание, защото – както подсказва и думата – сам по себе си човек е съзнание. Разбира се, това е нещо съвършено чуждо и неразбираемо за ритуално индоктринираното човекоподобно нещо, което звучи като всяко друго ритуално индоктринирано човекоподобно нещо, обсебено от колективистката вяра (напразно претендираща за научност) в божествеността и непогрешимостта на държавата, нейните форми, институции и други злокачествени образувания.
Иван Стаменов
с. Антон, обл. Софийска
08.07.2022 г.
