Да, тя изяжда децата си.
Няма нищо по-епично тъжно от ревюлюционер, който се опитва да избегне изяждането си жив от същата тая революция, на която помагаше.
Съжалявам, че ви занимавам със себе си, но революцията думка по вратата ми и усещането, че ще бъда отведен не е просто страх. Самотата е страшна. И Самотата на ухапаните от революцията си деца е осезаема.
Кога стана така, че точно аз бивам наречен фашист и насадител на омраза? Сякаш някъде раздадоха разсад на омраза и аз го посадих?
Не, просто революцията се втвърди и настана лек терор, особено в сферата на това какво да се пише и казва. От топлината на някакви стъклени офиси и в атмосферата на една финансирана демократична хунвейбинност се излъчи послание, че аз съм нетолерантен. Имам своите залитания, така си е.
Примерно с разправата си с педофилията наоколо.
Един човек, неслучаен, ми казва: ти няма как да станеш член на СЕМ или на каквато и да е държавна работа след тия си прояви срещу педофилията. Засмях се, абсурдно е. После се замислих.
А църквата?
По едно време ми се струваше, че не е редно в църквата да има паралелен живот на сексуалните деноминации. Сега виждам, че и там любовта е любов. А аз не се изразявам като преди. Така е, революцията ме хапе и словоредът не е същият.
Може би нетолерантен ме прави снимането на обикновения човек, бедния, нашия, малцинствата?
Така нареченият “малък човек” ще се разплаче за мене, ако разбере колко врагове си създадохме на високите нива и бюрокрацията, докато се опитвахме да решим неговия, на малкия човек проблемите. Защото ние не снимахме само, заяждахме се с конака навсякъде. И видях, че не всяка битка с бюрокрацията и конака е обречена. Но малките ми победи колко пък да ме направиха нетолерантен?
Може би нетолерантен ме направиха хората, които пишат под мои и чужди постове, макар че се опитавам да търся баланс?
“Революцията” вече не признава баланс.
Неотменимото волтерианско правило (за свободата на изразяване, с която не съм съгласен) – това ми изигра нелеп номер. Всеки мейнстрийм революционер ме пита – защо ги пускаш тия, каква ти е ползата? Рубли, да?
Те предполагат полза, а аз дори не се замислях да ограничавам, когото и да е. Напротив, колкото повече странни мнения, толкова повече прогрес. И тогава идеята за забрана на мнения не дойде от Изток. Честно. Дойде неочаквано от Запад.
Да де, ама ние сме това, в което ни превърна Западът. Аз се гордея с това, в което ме превърна Западът. И ако Западът почне да греши, аз трябва да му го кажа. Западе, грешиш. Наистина. “Западът” просто не е “Партията”, която трябваше да обичам, дори когато греши.
Опитът на Запада да наложи само едно мнение за една война е сбъркан. Може да си припомните къде е сбъркан, ако гледате американски филми. Примерно “Коса”, защо не?
Но как продължава изяждането на детето на революцията? Ами ето ви изненада – въпреки ясната ми заявка по време на сексуалната революция от 90-те в подкрепа на всякакви сексуални малцинства, техните организации, като по команда ме обявиха за “хомофоб” и нетолерантен. Това беше учудващо. Аз наистина исках да мога да разказвам вицове за гей-хора и за блондинки. Друго нетолерантно нямаше.
Ама сега идва и определението “фашист”. Ще ви кажа кое ме прави фашист. От немай къде и от журналистически инстинкт дадох възможност и на “проруски” мнения да се прокрадват около демократичната ми аура. Хората жаждаха за това, не защото бяха про-руски настроени или искаха война с Европа, а защото нормалният демократичен човек иска да чуе и другата стана. А вместо това чухме, че другата страна е забранена. Нямало вече друга страна. Другата страна трябвало да умре.
Това послание е мой личен кошмар. Ще си позволя да се позова в тая защитна реч на Йосиф Хербст. Журналистиката трябва да е опозиция. На когото това не му харесва – прави лагери. Какво чакате? Лагерите на предишните, които не искаха журналистика – опозиция още не са разрушени. Вие сте на власт, ползвайте си ги.
Кое е онова, което дразни “революцията”? Тя доскоро крещеше с пълен глас, че всички хора са хора, че всеки е различен, че има права, че е свещено право да чуем другата страна… о, боже!
Една война озъби ревюлюционните кучета и се появиха думички като “сган”, “орки”, “под-човеци”, призиви, че всеки който не мисли като “революцията” трябва да бъде гонен, ритан в топките и още, и още терор. При все че повтаряме, че по време на война истината е първата жертва, на нас ни налагат една единствена истина. Засега само на думи. По-спокойно, бе.
Живеем в свят на думите.
Млади писатели скачат в защита на “революцията”, не се усещат, че вече тя е в кавички. Изяжда децата си. Дори стига по далеч – младите писатели си позволяват, след като са ме обявили за “фашист”, (мене, който е толерирал тяхното мнение) сега да минат на по-горното ниво на играта, която скоро ще се превърне в местен революционен терор.
Новото ниво е опит да се определи кое на тази територия е народ и кое не е народ. Който е в групата на Карбовски не е народ. Лошо. Страшно. Така ли ви учат в училище?
Затова и пиша тук. Моята лична съдба е неважна, но да обявиш за “не-народ” половин милионна група в социалните мрежи вече е лош знак. Как ще продължите, знаем. Знаем от учебниците по история, и немски, и руски, и еврейски.
Тук вече трябва да настръхнем. Не защото се виждаме от едната страна на бодливата тел. А защото пътят към Ада е постлан с ентусиазъм и превелико разделение. Усещам, че няма да мога да се разбера с тях. Защо? Ние сме гледали едни и същи филми, и слушали една и съща музика. Всеки от нас е бил ангажиран с някакви разкошни идеи за демокрация, свобода и слово. Е, как така аз се озовах в траншеята да доказвам с биографията си моето плуралистично разноообразие? А вие в другия окоп да се опитвате да ме забраните, блокирате, уволните и дори да протестирате ? Протест срещу журналист. Който не ви харесва? Браво, бе, превъртяхте играта.
Как стана така?
Ще ви кажа как – революцията, на която помагахме – залита. Тя се превръща в идеология, зад нея са геостратегически, военни и икономически интереси. Някой в тая революция има интерес от война, от която аз нямам интерес.
Революцията, превърната в идеологически терор, словесен засега, ползва ентусиазма на светли умове и нелоши хора. Настройва ни от спор към палеж. Терорът прави първите си крачки – или си с нас, или си против нас.
Трябва да го кажем така, спокойно и нестрашливо – не залитайте! В историята всяка една революция ще изяде децата си, ясно, но ако запали неугасим пожар? Неугасим пожар, познат само от близкото минало? На някои хора, далеч от тук, идеолози на терора, им се иска ние да живеем в пожар. А аз винаги съм искал да живеем в спор. Има разлика.
След опита за определения коя агитка и коя фейсбук група са народ и кои не са народ – следва раздаване на знаци за палтата на тия, които някой интелектуалец е обявил за не-народ. Ако сте грам революционери и демократи – трябва да спрете раздаването на тия знаци.
Моята революция свършва там, където вие се опитвате да я превърнете в терор. Няма да ви обиждам на фашисти. Вие ще станете такива в деня, в който сте на вратата ми. И на другите, обявени за “не-народ”.
Аз на вашата врата няма да дойда.
