Господинов, писателят, тия дни се затюхкал по телевизията, цитирам по „Епицентър“: „Защо спряхме да си говорим? Къде беше точката, когато започнахме да се разпадаме? Защо не можем да живеем като общество, като общност. Това трябва да започнем да учим през следващата година, да прохождаме в разговора помежду си…“
Пита се човекът, как е започнало всичко – ето един ясен отговор, и писателите имат нужда от ясни отговори, особено, когато самите те избягват да ги дават: Ами, започнахме да се разпадаме, когато Миналото беше подложено на всевъзможни издевателства – те продължават и досега, сякаш искат да го заличат изобщо от Българското Време, като преди това смъртно го унижат с всевъзможни лъжи.
И Господинов има своя малък принос – с палаво-присмехулният си албум „Инвентарна книга на социализма – 500 предмета от всекидневието“. С нея сякаш е търсил някакво отмъщение заради неосъществените си нужди по време на соца.
Разказват, че негов герой, или дори той самият, се тормозил, а може и да е подсмърчал пред Кореком/валутният магазин, където продавали дънки, а той не можел да си купи. Изглежда, този комплекс цял живот ще го гложди.
Голяма драма, нали – тъкмо по мащаба на съвременната ни литература.
Обаче Господинов и досега не се сеща, че може да напише или поне състави и една „Инвентарна книга на Прехода“ – едно свидетелство за разпродажбата на соца, за най-безсрамното разграбване в Историята ни.
А имаше какво да се продава/открадне – и нещичко още е останало. Прехода не наследи само лимоновите резанки и локума, над които Господинов се глумеше в инвентарната си книга за соца.
Впрочем, 30 години след пръкването на онова малоумно нещо, което милостиво наричаме“Преход“, още продължават да произвеждат лимонови резанки и локум – същите, със същите опаковки, и се харчат усилено, жилаво нещо се оказа проклетият соц.
А и нашите рекламисти не страдат от излишни предразсъдъци – просто съобщават, че нещо е от „онова“ време и публиката им се доверява без колебание.
Да не говорим за шедьоврите на Костовата приватизация – един писател с амбиции би направил и „Инвентарна книга на приватизацията“, така ще бъде по-честно, а и белият писателски хляб ще му се услажда повече. Но може и да му заседне, когато описва грабежът на комбината „Кремиковци“, примерно – харизан за един долар, който, оттогава досега се превъртя, през различни препродажби, до над един милиард; чудовищна афера, която плаче за перото на някой като Джеф Тибълс.
Един сериозен писател би вникнал в причините, заради които избуя алчността на „първенците“ ни – безжалостна на фона на все по-оскотяващото простолюдие.
Но милионите, които направо бяха изхвърлени от Живота, така и не привлякоха интереса на духовните водачи.
Повечето от тях си останаха сръчни кърпачи, за които Народа не е достатъчно интересен за словесните им бродерии.
Започнахме да се разпадаме след безподобни бандитски номера, които непоправимо увредиха и отвратиха Народа, размиха окончателно представата му за справедливост – която пък би трябвало да е основна тема за един сериозен писател, особено, когато днес Разрухата ни притиска отвсякъде.
Всичко започна и с мълчанието на хора, които днес претендират за ролята на интелектуални първенци – с Мълчанието на Съвестта им. Известно е, чу мнозина от тях станаха апологети на „свободата“, едва след като се възцари дивата балканска слободия.
Преди това, в „онези“ времена, те храбро мълчаха.
Мълчаха, и когато вече бяха свободни.
Всъщност, оказа се, че свободата изобщо не им е била нужна – след като никога не обелват и думица за поредните Властници.
Така се превърнаха в майстори на хитруването, в първенци на хитроумното съгласие.
Всички безобразия, всички кланета над Истината преминаха пред очите им – и нямаше никаква реакция от тяхна страна. И някой да се пита сега, как е започнало всичко, е повече от нахално.
Мълчанието ви даде ускорение на Разпада.
Хората не са наивни – те се самоотстраниха от общия разговор, а накрая и от общуването помежду си, когато се убедиха, че колосалната социална несправедливост и чудовищния грабеж оставиха безчувствени духовните уж/първенци.
Неми пред Злото – и приказливи за последиците.
А как започват нашите несъгласия – и как завършват?
Открай време е известно, че политиката осигурява персонажи, по-забавни и по-шантави дори от най-известните комедийни актьори.
В това отношение извадихме голям късмет: Случайността ни достави премиера Кирчо, който е в състояние да ни разведри по всевъзможни начини – и то максимално естествено и непринудено, комедийният му талант просто е неудържим, независимо, че самият Кирчо едва ли си дава сметка за това.
Тия дни масово се забавляваха с хрумването му да честити Бъдни вечер на оная част от публиката, която предано следва шоуто му.
Това поощри зевзеците да се надпреварват да коментират „честитката“ му.
„Ето, така политиката става реална част от Живота“ – щеше да ви каже премиерът, ако можеше поне донякъде сръчно да подрежда думите си.
Защото засега, в немалко случаи, говоренето му плътно се доближава до това на забравения вече Цветан Цветанов, който при цялата си бъбривост си остана Великият Ням на Падишаха.
Кирчо и Цветанов сякаш на едно място са се обучавали да цепят като дърва словесните си напъни.
Наскоро, преди да вземе интервю от проф. Аргирова – негова съветничка по Ковид-катастрофата, Кирчо направи едно важно – главно според него – телевизионно изявление, което беше толкова убедително и добре изговорено, че нито една хартия на света нямаше да приеме то да се дешифрира/отпечата върху нея.
А честитката за Бъдни вечер е нищо – вие гледайте да не ви честити Разпети Петък…
Впрочем, като стана дума за „разпъване“, се сетих, че нашият премиер би пратил на Кръста направо и държавата – без дори да си даде сметка, какво прави.
Той вече направи един опит – който обаче остана в сянката на забележителният му скеч за Втория Втори мост на Дунава.
Помните, че дори генералният секретар на НАТО Столтенберг се опули, когато Кирчо предложи да построи „втори“ мост – но натовецът бързо се свести и използва момента да намекне, че Алианса би искал да разшири присъствието си тук.
„Пожар“ – би изкряскал дори мъртвопиян пожарникар, но не и Кирчо.
Да синтезираме внушението от случката, като допълним народното умотворение – „Те не го пускат в селото, той иска да се качи на одъра“ – с още няколко думи, ето ги – „за да подпали оттам не само одъра, ами и цялото село“.
Да знаете, че Кирчо ще ви направи и народоведи – колкото да намразите сами себе си…
И след като стигнахме до пожара – време е за генерал Янев.
Поздравления за този достолепен и честен български офицер.
Четири дни след като Кирчо се чекнеше пред шефа на НАТО за Втория Втори Мост, Янев направи едно кратко и спокойно изявление, което обаче прозвуча като топовен изстрел в ушите на тукашната евро-атлантическа прислуга.
Генералът беше пределно ясен: „Не са налице необходимите обстоятелства, които могат да аргументират решение, свързано с разполагане на допълнителни войски/на НАТО на наша територия… Такова решение не би кореспондирало нито със съюзните интереси, нито с националния интерес на Република България“.
Само си помислете, откога не сте чували български политик да говори за националния ни интерес!
Янев заслужава адмирации, очевидно бе искрен, а и експертизата му е вън от съмнение – за разлика от ония безхаберници, чиято компетентност се изчерпва с умението да се намърдат на одъра.
И веднага палетата се разджавкаха.
Ако все още се питате, кой смачка Прехода, кой го направи такава развратница, кой го остави без нормален разум, а изтръгна и душата му, ако изобщо е имал душа – отговорът е ясен: ренегатите-преструванковци, притворните антикомунисти, евтините политически тарикати, сякаш изкуфели по рождение, но зли и упорити.
Подскочиха като опарени копелетата, подушили авантата – дрънкай сега за атлантическите ценности, защитавай ги без нужда – и сетне чакай лапачката.
Обади се и главният доставчик на недоразумения: според Кирчо, генералът изразил личното си мнение, то не съвпадало с това на правителството.
Ето, това е да си словесен гащник: преведени, както трябва, тези думи означават, че правителството е решило да допусне войски на Алианса на територията ни.
Това лигавене не е като да честитиш Бъдни вечер – това е честитка направо за Путин.
Вместо да се свием в националния си интерес, ние правим тъкмо обратното, плезим се на Звяра.
Сякаш сме обречени някой да ни натири накрая в истински големите неприятности.
Отгоре на всичко, и това си е чисто наш патент: цивилни гарги опонират на военния министър – доверен натовски кадър.
Впрочем, какво мисли Нинова за позицията на кабинета, изразена от Кирчо?
Ами Парламента какво мисли?
И откога цялата власт е оставена в ръцете на един пришълец?
Радев тактично премълча словесната дрязга.
Но той също издържа своя си тест, макар и по съвсем друг повод.
Понеже стана дума за политическото говорене, трябва да призная, че безспорната фраза на годината, според мен, принадлежи именно на Радев – каза я по време на предизборния дебат с проф. Герджиков.
Спомняте си вероятно, опонентът му го попита, чий е Крим – и отговорът беше зашеметяващ:
„В момента е руски. Какъв да е!“
Радев остави впечатлението, че не е очаквал подобен въпрос и отговоря съвършено спонтанно, което със сигурност се е понравило на трезвата публика – още повече, че подобна спонтанност рядко се среща в нашата дърварска политика, обичайно тя е замествана от грубиянщина и агресивност.
Все пак, мисля, че президента е имал предвид коварния въпрос и прецизно се беше подготвил.
После той сякаш се подаде на натиска и направи уточняващо изявление, но и това бе предварително изчислено като продължение на отговора му.
Добре изиграна спонтанност – и приемливо приближение до максимално допустимата в политиката честност.
Няма как – българските несъгласия трябва да бъдат прецизно премерени, като с пипетка.
Янев също редактира себе си – елегантно, разбира се.
Но Времето ще запомни първата му оценка.
Пак да се върнем към началото – защо започнахме да се разпадаме. Защото всички безобразия, продуцирани от Политическата Секта, преминаха пред очите на Народа – от три десетилетия насам той някак крета/оцелява непрекъснато с чувството за загуба – на достойнство най-вече.
Е, ял лимонови резанки и нямал дънки, обаче живял и се трудил честно. А после и тази чест се опитаха да му я отмъкнат.
Един писател беше споменал, че най-важният проект на Живота е оцеляването на човека.
Но някой изобщо мисли ли за оцеляването на милионите тукашни несретници? ***
Преди години, в телевизионното предаване “Полет над нощта” зрителка от Бургас зададе въпрос на писателя Георги Господинов:
“Какво мисли за застрояването на неговия роден край Генерал Тошево с американски бази?”
“Не отговарям за американските бази” – отвърна Г. Г.
Истински писателски отговор, нали, дълбок и проникновен.
А и бе правилен – Г. Г. е отговорник открай време за безразсъдствата на социализма. /фрагмент от дописката „Несвобода“, 2009 година/
***
Кеворк Кеворкян
