ОТКРИТО ПИСМО
До
НС на БСП
Копие:
До
Г-н Румен Радев – Президент на РБ
Народните представители в 47 НС
МС на РБ
Всички, които обичат и милеят за Род и Родина
Уважаеми госпожи и господа,
След като в книгата „БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО)“ си проправях път през вонящото историческо тресавище, видях как паралелни сили/власти са работили през годините, работят и в наши дни, да ни затрият като народ и държава.
През лятото на 2020 г., в разгара на протестите, водени под лозунга „Вън мафията от властта и прокуратурата“, проф. Лозан Стоименов прави аналитично изследване на днес действащата българска Конституция. Анализът е под заглавие: „КОНСТИТУЦИЯ за създаване на МАФИЯ“ .
В заключение той посочва: „Както става ясно, г-н Бойко Борисов не отбелязва нито един от посочените текстове за порочен и нуждаещ се от замяна. Същата песен пеят и много „именити“ политици и политолози: „българската Конституция е една от най-добрите и е станала образец за подобни в други държави“. Сред тях трябва да се добави „елцинската“ Конституция на Руската федерация, в която цитираните тук текстове са точно преведени на руски, което потвърждава предположенията, че двете конституции имат един и същ външен автор (повд. ДЙ), който силно е заинтересован България да се управлява от вярна нему МАФИЯ!“– Заключава проф. Стоименов.
Възникват два въпроса:
Първо. Продължава ли промяната (към по-добро, или към по-лошо – времето ще покаже), или става смяна на един клан на мафията с друг клан на мафията?
Второ. Промяната към по-добро трябва да започне с преработване на „КОНСТИТУЦИЯ за създаване на МАФИЯ“.
Под диригентската палка на този „външен автор“ припяват и днешните български управници при смяната на един клан на мафията с друг неин клан. „За нашите приятели от чужбина няма никакво значение има ли в България корупция, или – не. За тях е важно дали управляващите тук, които и да са те, ги слушат или не. Чуждестранните ни наставници обичаха ГЕРБ и Бойко Борисов по същия начин, по който сега се радват на „Продължаваме промяната“ и на Кирил Петков. Това, че господин Петков наруши Конституцията и подписа документ с невярно съдържание – няма абсолютно никакво значение. Докато се съобразява с указанията, идващи отвън, ще бъде обичан и подкрепян.“
За всеки трезво мислещ е видно, че „Продължаваме промяната“ е творение на външен автор/паралелна власт. Продължавайки, Петър Волгин посочва: „Разбира се, за да имат успех продавачите на илюзии, много важно условие е да изглеждат добре, да имат добър търговски вид. В това отношение „Продължаваме промяната“ са перфектни.“ Със своята перфектност: „Те ще продължат да тикат страната в либералния мейнстрийм, в матрицата на еднопосочния глобализъм, пазарния фундаментализъм и хипертрофирания индивидуализъм. Докато ви тананикат песничките за „борба с корупцията“, ще засилват колониалната зависимост на България, ще я обвързват все по-силно с безсмислени и направо вредни структури като еврозоната.“
Нещо повече. Според Петър Волгин: „Единственото, което би могло да коригира този дяснолиберален характер на новата власт, е участието в нея на БСП. Само че за целта социалистите наистина трябва да отстояват леви идеи, а не да се държат като новопокръстени либерали, както се държаха по времето на Тройната коалиция, когато въведоха плоския данък. Дано не се стигне до варианта, в който БСП се превръща в едно ляво смокиново листо, което прикрива десни срамотии на четворната коалиция.“
Петър Волгин посочва „социалистите… да отстояват леви идеи“, „да не се държат като новопокръстени либерали“. Волгин долавя, вижда неща, но не е вътре в процесите в БСП от началото на прехода.
Тези процеси се нуждаят от специално/отделно изложение.
Тук ще се задоволим с някои щрихи. През 1990 г. в БКП станала БСП възникнаха ред идейни течения, което не бе случайно. Най-силно и масово бе „Марксистка платформа“. Освен нея имаше „Път към Европа“, АСО и др. Но имаше едно течение, ОСД. В него членуваха (Едни от членовете му се афишираха явно, други не толкова.) Андрей Луканов, Георги Пирински, Димитър Станишев и Дина Станишева, Елена Поптодорова, професорите Нора Ананиева и Димитър Ананиев, проф. Чавдар Кюранов, Велислава Дърева, Александър Томов и др. През годините това движение „еволюира“, така че „мухите кюрановки“ от ОСД, мутирали днес в токсична секта, известна отскоро като Идейно-политическо обединение Платформа „Социализъм 21“.
Да се върнем в годините назад. В един от „Понеделниците“ на Александър Лилов, заседанията-дискусии, вече се провеждаха в залата на РС „Оборище“ на БСП на бул. „Дондуков“ № 62, доклад изнасяше проф. Димитър Ананиев. Темата бе за „Либералния социализъм“. Веднага след доклада му взех думата. Спрях се на изложението на проф. Ананиев и се обосновах за несъвместимостта на тези две понятия и антисоциалния характер на предлагания от него „либерален социализъм“. Последва гробно мълчание. В това време в залата влиза проф. Васил Проданов, който не бе в течение за хода на дискусията. Деликатно с кратка реплика подсказах на проф. Проданов за какво се дискутира. Той от движение взима думата, излагайки още по-широко критични мисли по отношение на „либералния социализъм“.
В последствие привържениците на „либералния социализъм“ се снишиха и предприеха перфидни политически стъпки за овладяване ръководството на БСП. Първоначално бяха приглушени/закрити идейните течения. Успяха да наложат свой човек, в лицето на Сергей Станишев, да застене начело на БСП.
Прехвърляйки ред събития през годините на прехода, виждам как всичко е добре премислено и дирижирано от задкулисен диригент – външен автор/паралелна власт. Със закриването на идейните течения едни си направо отидоха в небитието. От ИТ „Марксистка платформа“ се „родиха“ ред леви течения. То не бяха КП, РСКП, Леви обединения и платформи, и т.н., съпътствани с лидерски амбиции. По-късно се роди и АБВ-то на Първанов (със закваса от либерални „социалисти“), на което няма да се спирам. Те не само че не събраха подобаващо последователи, но заложиха тенденция за отдръпване на избиратели от БСП, в която вече се прокарваха безпрепятствено либерални идеи. Затова Петър Волгин не случайно призовава „да не се държат като новопокръстени либерали, както се държаха по времето на Тройната коалиция, когато въведоха плоския данък.“ Плоският данък бе въведен от либералните „социалисти“ вече овладели ръководството на БСП.
Най-скорошни отцепници от БСП са тези от „Русофили за възраждане на Отечеството“. Вместо да са в БСП и то в ръководството и да работят под формата – „социалисти за приятелство с Русия“, те преследват лидерски и др. цели. Не само че името на новородения политически субект е неработещо, не само че не получиха въображаемата и очаквана от тях подкрепа, но засилиха отлива на избиратели (включително и под формата на негласували) от БСП. В България радетели за приятелство с Русия не са само социалисти и ляво ориентирани българи. За това съм се спирал значително по-подробно в посочената по-горе книга.
Само ще подчертая, че се работи планомерно и целенасочено за превъзпитание на българите в евроатлантизъм и въвличане на България във война с Русия. И какви само речи и слова държат и президента и управници на 3март, сякаш че Русия не ни е освободила, а войници/бойци от разни народности. Преди днешните управници – евроатлантици е имало истински държавници, милеещи за Род и Родина, защитаващи историческата истина.
Според най-големия ни държавник от най-новата българска история: „Победоносната Освободителна война, водена от руските войски начело с незабравимия рицар Цар Освободител, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тази война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, безпримерно в историята на народите… С тези чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и от името на българския народ откривам този паметник и го предавам на грядущите поколения за назидание, вечна слава и признателност.“ – Завършва словото си цар Борис ІІІ.
Цар Борис ІІІ, поемайки царския скиптър, се заклева да не допусне повече черни забрадки в България. Предпазва България от пожарищата на Втората световна война. Устоява на натиска на Хитлер. Не изпраща нито един войник на Източния фронт. Спасява и българските евреи от лагерите на смъртта.
А днешните „грядущи поколения“… и каква „признателност“…?!?!
Днес тези „грядущи поколения“ ги управляват не държавници като цар Борис ІІІ, а покорни слуги на евроатлантическите ни окупатори.
След като сравнявам моралния дух на българските войници, офицери и генерали през войните за национално освобождение, в годините между двете световни войни, по време на Втората световна война ме налагат нелеки мисли. Като военен от запаса, не мога с болка да не подчертая състоянието на моралния дух на малко по-раншните, и особено на днешните български генерали и офицери, редови в резерва, а и в запаса. От тях, по-деликатно казано, не достатъчно се осъзнава, че:
„България – това е извор на сила, кипяща в светая светих на нашите души, която земна сила не може да пресуши!
Бог и България! Единство в двойна плът! Бог и България на клетва ни зоват и тая клетва ний пред кръста да дадем: за нея да живеем, за нея да умрем!“
Отрицателно влияние върху моралния дух на офицерския състав оказа:
– Все още не достатъчно осъзнато, 45 годишното възпитание в атеизъм и във вярност към антиправославното „всепобеждаващо“ марксистко ленинско учение;
– Недостатъчната, да не кажа нещо по-силно, е историческата им култура. Добре съм запознат колко и каква история се учеше и учи във военните учебни заведения. Генералите и офицерите какво допълнително са научили, личи от действията им;
– Раболепие пред началниците им в НАТО. Подобно поведение и на йота го е нямало в българския офицерския корпус в т.н. царска армия, а и в БНА, когато е във Варшавския договор.
Моралната деградация, раболепието пред началниците им в НАТО на офицерите от „Съюз Атлантик“, начело с техния председател Съби Събев, граничи с национално предателство.
Само олигофрен може да мисли, че Русия е заплаха за България.
Да се върнем към политиците.
Наложително е днешните политици, в правителството и в парламента, да дадат информация, да отговорят на въпросите:
– Служили ли са в армия?
– В коя армия и каква клетва са давали?
– На България или на друга държава са полагали клетва?
Войната срещу Русия е икономическа, политическа, а продължението ѝ е заговаряне на оръжията. „Според “Шпигел”, Тод Уолтърс – върховния командващ силите на съюзниците в Европа е “призовал за засилване на военното присъствие по източния фланг” на НАТО… че НАТО планира да разположи допълнителни сили в България и Румъния.“
България е окупирана държава. Ще устоят ли днешните български управници на натиска! Личната позиция на министъра на отбраната Стефан Янев, за опасността за българските национални интереси от разполагане на допълнителни войски на НАТО у нас, трябва да стане официална политика на България. За това трябва да дадат своя принос, и офицерите от запаса и резерва, запазили своя морален облик и чест.
Официална българска политика следва да стане:
„При сложилата се обстановка в Европа и света, от България се изисква:
– Активна и конструктивна българска политика в евроатлантическите структури, срещу агресивния курс на НАТО, налаган му от фашистите на ХХІ век, за война срещу Русия;
– Подобаваща политика на България в ЕС за взаимноизгодно икономическо сътрудничество с Руската Федерация;
– Разширяване на българо-руското политическо, икономическо и културно сътрудничество, за единство на Православието.“
Политиката за приятелство между България и Русия следва последователно да се провежда от БСП.
Най-големият отлив на избиратели (гласували и негласували) от БСП е на последните, катастрофални за социалистическата партия избори. За мен това никак не е случайно.
Преди пет години, лятото на 2016 г., се прокрадна информация, че Корнелия Нинова, при посещението си в САЩ за дипломирането на сина си е имала среща с конгресмени. Препоръчали са ѝ БСП да издигне Румен Радев за кандидат в предстоящите президентски избори. Не можех да си позволя да говоря за нещо, за което нямах сигурен източник. Още повече не можех да си позволя да говоря за другата част от прокрадналите се сведения. Опасявах се, по военно му, да не е „партенка“, че Румен Радев е обсъждан преди това да бъде кандидат на ГЕРБ.
След избирането на Румен Радев за президент, виждайки състава на назначеното от него служебно правителство, правейки анализ на неговия състав написах открито писмо: „Служебното правителство, надежда или разочарование“. В писмото си правя и извода: “Президентът Румен Радев не беше ли „избран“ преди да бъде избран!“
По първата част на информацията вече излезе потвърждение за истината ѝ, лично от Корнелия Нинова: “Аз заведох Радев на „Позитано“ и си спомням съпротивата тогава.“ По втората нямам опорни точки за разсъждение, а и вече не е толкова важно.
Под диригентската палка на „външният автор“ протекоха и протестите през 2020 г. Не случайно те позаглъхнаха. „Външният автор“ работеше по проект, който още не беше завършил, прокарван и налаган за „политици“, предварително избрани преди да бъдат избрани. И направиха така, че, по думите на Кеворк Кеворкян: „Фактически, без никакви солидни основания, на кирчовци им се дава на тепсия цяла държава – само заради дългите им езици – и то в момент, когато тя е разкъсвана от всевъзможни кризи.“ Външният автор работи по внимателно обмислени и подработени стратегии за инфилтриране в българския политически живот на политици, чрез които да прокарва своите противобългарски цели и стремежи, за затриването ни като народ и държава.
Петър Волгин, посочва: „Биографиите и изказванията на тези толкова симпатични нови политици говорят категорично за едно“. За въпросното „едно“, по-горе го посочихме: „Те ще продължат да тикат страната в либералния мейнстрийм,..“. В понадигане завесата за още нещичко за „биографиите и изказванията на тези толкова симпатични нови политици“ може да се види какво пише Квизац Хадерах във facebook. Кой се крие зад това странно име не става ясно. Все пак към информацията следва да се подхожда внимателно. Още повече, за сега няма възможност да се засече с поне още един друг източник.
Да не се отклоняваме. Писмото е адресирано до НС на БСП. Въпросът е: Ще я бъде ли БСП, или не?!
Според Осман Октай „БСП няма бъдеще… Младите социалисти и техните фамилии не приемат бившата КП с престъпленията, които са извършили. Няма как да има тази лява партия социалистическо бъдеще с престъпното си минало, като продължават с модела на Доган да го крият… Кръглата маса, седянка за заблуждаващия политико – олигархичен старт на модела Луканов…“ Осман Октай е добре информиран за процесите през годините на т.н. преход. Да изведем от тази мисъл на Октай два момента. Първият, за престъпното минало на БКП и втория, за политико – олигархичния старт на модела Луканов.
За престъпното минало на БКП, Октай говори за жертвите след 9.9.1944 г. Това са чудовищни престъпления. На тях се спира и Божидар Димитров, който посочва: “Дори указът за създаването на Народен съд е подписан от Никола Петков, който две години по-късно сам увисва на бесилото, но тогава той е член на своята партия в правителството на Отечествения фронт”. Според него Народният съд е едно от приетите условия, подписани в примирието от 28 октомври 1944 година между страната ни и САЩ, Великобритания и СССР. „Едно от изискванията на проеврейското лоби в САЩ и Великобритания е прогерманският политически елит, управлявал в страната до 9 септември 1944 година, да бъде жестоко наказан. Това изискване се е отнасяло за всички страни като например Франция по отношение на т. нар. колаборационисти”, казва още историкът пред “Фокус”.
Така се стига до осъждането на смърт на прогерманския български елит. „Опасявайки се от евентуални териториални ампутации на страната и желаейки по-добър статут на бъдещи мирни преговори, управляващите в България просто се престарават, като избиват над 2200 души, осъдени на смърт. Това са почти всички членове на 25-то Народно събрание, много военни участвали в операции срещу партизаните, изпълнявайки дълга си. Но тези събития се случват в цяла Европа”, смята Димитров.
Под давлението и натиска на проеврейското лоби в САЩ и Великобритания се извършва най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа. В България, на 1 февруари 1944 г. вечерта са разстреляни и хвърлени в общ гроб: 3 – ма регенти, 22 министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се „отчита” със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти. Българският „народен съд” с всичките си областни поделения директно избива 2 730 държавници. По изследване на проф. Мито Исусов, убитите след 9.9.1944 г. без съд и присъда са около 28 000 души.
Това са събития от гражданската война в България след 9.9.1944 г. Нейното начало е далеч преди тази дата. Започва с организиранe убийство на Борис Сарафов и Иван Гарванов от левицата във ВМОРО. Левицата е около Яне Сандански и Христо Чернопеев. Главен техен идеолог е Димо Хаджидимов. Въпроси за гражданската война съм разгледал във втората част на глава осма и глава девета на книгата „БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО)“.
Гражданската война в България, която и днес в началото на 21 в. не е отшумяла, унищожаване на българския духовен и интелектуален елит преди и след 9.9.1944 г., изисква отделно изложение.
По втория въпрос, повдигнат от Осман Октай, за политико – олигархичния старт на модела Луканов. Този модел си има своя предистория. Той започва с отнемането на българския народ политическата и икономическата му свобода от дошлата на власт през 1944 г. псевдо народна отечествено фронтовска власт. Тази лъже-комунистическа бюрократична /чиновническа буржоазия установява открита терористична диктатура…, представена за диктатура на пролетариата. Тя чрез експроприирането на средствата за производство на всички производители на блага и доход в страната ги превръщана в обща буржоазна /бюрократична собственост от азиатски вид. Самите производители ги превръща в наемни работници и служители, създаващи принадена стойност/печалба за буржоазията, представяща този процес за изграждане на социализма.
Разсъждавайки в тази насока Петър Йорданов посочва: „В етапа на империализма то става чрез унищожаване на капиталистическите средства за производство на по-слабо развитите в икономическо и военно отношение страни и райони на света от по-силните производителни сили, което води до тяхната деиндустриализация и упадък. Това се случи и с българската нация след 1944 г. Превръщането на средствата за производство, на преобладаващите – 80% – в страната икономически свободни дребни производители – селяни и занаятчии, в бюрократичен капитал от бюрократичната лъже-комунистическа буржоазия доведе до концентрация на населението в градовете и до засилено обезлюдяване на селата. Унищожаването на по-голямата част от този капитал след 1989 г. от същата буржоазия в съюз с чуждата империалистическа буржоазия доведе до невиждана до тогава емиграция и до обезлюдяване на селата, на малките и средните градове и на страната като цяло, и до днешната демографска криза и течаща демографска катастрофа“.
Политико – олигархичния старт на модела Луканов, обслужващ „комунистическата“ буржоазия в България, управлявала страната 45 г. под диригентската палка на „външен автор“, „в съюз с чуждата империалистическа буржоазия“ извършва т.н. „демократични“ промени в България. Няма да може да се вникне в процесите през последните три десетилетия, ако не се разкрие и осъзнае начина на управление през годините от 9.9.1944 г. до 10.11.1989 г., под името „народна“ власт и ръководната роля на БКП, работеща за народа, но преди всичко обслужваща „комунистическата“ буржоазия.
„Комунистическата“ буржоазия, за да се идентифицира по-ясно е необходимо отделно изследване и разкриване функционирането на пирамидалната структура на БКП. Тук ще засегнем само някои нейни страни.
БКП имаше близо един милиона членове, при население в България доближаващо 9 мил. души. Тази огромна членска маса беше структурирана по изискванията на пропагандирането партийно строителство. Но имаше и друго непропагандирано, завоалирано, да не кажем конспиративно партийно строителство на пирамидалната структура на БКП. Пирамидалната структура като на всяка пирамида си има своя, конструкция и връх. В основата на конструкцията ѝ стояха АБПФК (Активните борци против фашизма и капитализма) със своята йерархична структура/подреденост. Най-отгоре най-„заслужилите“, най-привилегированата, ВИП категория. След тях се подреждаха първа, втора, трета, четвърта степен активни борци, със съответната „степен“ на привилегия и размер на пенсия като АБПВК. Всичко беше така изградено, че обслужваше преди всичко интересите на тези, които стояха най-отгоре, на най-тъмно червената буржоазия.
И кои са тези, които стояха най-отгоре?
За да не се повтарям, ще приведа цитат (с. 319-320) от книгата ми „Апостолът ни завеща…“. Тя не е за Васил Левски, а как да изпълним завета му, отнесен към днешни дни – Да спасим България.
„И преди да се върнем към формирането на икономическия и социалния елит ще продължим още малко с Тодор Живков. „По природа той бе доброжелателен и добронамерен. Щом не ставаше въпрос за властта му той преливаше от добродушие. Като всички диктатори, при които втора природа стават мнителността и подозрителността и той постепенно се беше обградил със самотата“. Естествено е, че политическият съветник на диктатора (друг е въпросът дали е бил в истинския смисъл на думата диктатор) го е познавал много добре. Но подозрителността и мнителността не бяха характерни само за Тодор Живков. Те бяха станали „втора природа“ на обществената система, в която беше установена „диктатурата на пролетариата“ и в която система той, „пролетариата“ „управляваше“ чрез своя „авангард“ комунистическата партия, която пък се управляваше от прослойката на активните борци. Точна характеристика на активните борци дава Чакъров. През 1974 г. му се налага да се занимава с този проблем, или както той го нарича „обществен феномен“, когато по време на отчетно-изборната кампания в ДКМС се определя задължителна бройка от места за секретари на комсомолски комитети, на които да се издигат деца на активни борци“. Това е най-малкото зло. Голямото зло е след това, с приемането на студенти във висшите учебни заведения, което Чакъров анализира като млад партиен и комсомолски работник в Пловдив. Това, което става в Пловдив с още по-голяма сила важи за София и за цялата страна. В петте ВУЗ-а в града „се оказва, че приетите неколкостотин деца по специалните параграфи и привилегии за активни борци не блестяха с никаква активност. Посредствени бяха както техният успех, така и тяхната политическа активност. В замяна на това, след като завършеха, те получаваха бърза професионална и кадрова реализация – т.е. заемаха началническите места в държавата“. Заемащи началническите места в държавата е зло, което с годините расте и големее, та и до наши дни. Но да се върнем към „премеждията“ и „патилата“ на Чакъров. След обвинения, че издигал „деца на фашисти“ (друг е въпросът дали е имало фашизъм в България, още повече да говорим как лесно се дамгосваше всеки неудобен с думата фашист или враг на народа), той е принуден да чуе и оценките: „Ти посягаш на нашата кръв бе, та това са нашите деца бе, ти къде отиваш!“ В крайна сметка „патилата“ му го отвеждат при Тодор Живков. Той му разказа добросъвестно, без да скрива проблемите на младежкото изследване, за произвола в страната при издигането на кадрите, за недосегаемите „фамилии“ в градовете и селата, което води до пропиляването на кадровия потенциал на България. Чакъров завършва с думите: „Др. Живков, моето дълбоко убеждение е, че ни очакват тежки дни. Партията е загубила контрол над кадровите процеси, тъй като вместо да се насърчава конкуренцията между кандидатите за ръководители в партийния, държавния и стопанския сектор, в дипломацията, културата и пр., се набират и назначават кадри, предложени от „фамилиите“. Приключих – продължава Чакъров – сравнително окуражен, защото той ме слуша и записва много внимателно. Замълчах, а Т. Живков започна да чука нервно с молива по масата. Следващите му думи ме смаяха: „Слушай, момче! Аз се подписвам под всяка дума, която ти каза тук. Само че не мога да направя нищо, защото те са много силни и ще ме свалят“.
И каква стана тя? През 1959 г. Тодор Живков създава (или му е „подсказано“ да създаде) прослойката на активните борци, и за кратко време той вече е в техните ръце, или по-точно в ръцете на „фамилиите“, в ръцете на най-силния социален „елит“ на държавата. И как се развива този „елит“. С годините, вместо да намаляват активните борци, техният брой се увеличава, за да достигнат десетки хиляди. „Преобладаващата част от тях бяха стръвни в получаването на привилегии – жилища, лечение, безплатен транспорт, престижни длъжности зад граница и т.н., алчни и безпардонни“. Като разглежда протичащите процеси от началото на 80-те години Чакъров посочва, че: „Появиха се десетки служебни вили, създадоха се стотици канали за получаване на възнаграждения. Родиха се нови явни и прикрити форми за обслужване на висшето партийно и държавно ръководство. През тези години се появи груб потребителски нагон на всички равнища на управление на държавата. Все по-ясно се виждаше, че обществената собственост е „ничия“. Тя бе беззащитна срещу грабежите и посегателствата под най-различни форми“. Но кои са във висшето партийно и държавно ръководство? Ако използваме думите на Чакъров, това са „кадри, предложени от фамилиите“. Но за техния „груб потребителски нагон“ се оказа тясна съществуващата обществена система. През 1989 г. не случайно бяха „законово“ създадени посредниците на партийната номенклатура и методите им за налагане контрол върху българската икономика. Те не мислеха, а и не искаха да се търсят пътища за реализиране стремежа на хората за по-справедливо и хуманно устроено общество. „В крайна сметка историческият контрареволюционен разгром на деветосептемврийската власт и крахът на социалистическите идеи бяха осъществени именно от представители и потомци на най-ярките „фамилии“ активни борци.“
Ще се въздържа да разсъждавам в тази насока, още повече за деветосептемврийската власт. За нея ще говоря на друго място. Но не мога да не посоча че веднага след „сакралната“ дата 10.11.1989 г. Съюзът на АБПФК се преименува в БАС. В името на борбата им срещу капитализма те по времето на социализма си живееха в комунизма. А сега техните деца и внуци започват да строят капитализъм, за да продължат да си живеят не само както при социализма, но и с ограбените държавни пари и богатства да живеят още по-охолно и в материален просперитет.
Да продължим. Неочакваните за мнозина процеси, започнали със смяната на партийния и държавен ръководител Тодор Живков на 10.11.1989 г., бяха очаквани от малцина – станали гръбнакът на „родилият“ се икономически и социален елит. Именно този елит подхвана процесите „които – по думите на Александър Лилов – днес, 21 години след събитието, биха могли да бъдат дефинирани като реставрация на капитализма в България“. Тази реставрация на капитализма започва с прословутата „Кръгла маса“, на която и той е архитект заедно с Луканов и компания, и бе активен участник в нея. При всичкото политическо дърдорене на тази „Маса“ не се постави въпроса за собствеността. Нима Луканов, Лилов, Пирински и компания от едната страна и Желю Желев и компания от другата страна не са знаели, че именно собствеността определя характера на политическата и икономическа система на едно общество. Не само че това те много добре са го знаели и знаят, но отклоняват и оставят без внимание всеки въпрос за неговото обсъждане. Големият въпрос пред тях е, че общонародната или държавна собственост трябва да премине в ръцете на социалния елит, който да прерасне по-късно в икономически.“ ( Край на цитата.)
Чакъров посочва: „крахът на социалистическите идеи бяха осъществени именно от представители и потомци на най-ярките „фамилии“ активни борци.“
Преди повече от двадесет години съм в Охрид. Отседнал съм в мотел „Коцарев“. Посреща ме Люпчо Коцарев*, от великия български род Коцареви. По-късно синът му Панде Коцарев, направи от мотела един хубав хотел.
Седнали сме на вечеря с Люпчо. Той е поканил на вечерята и най-изявени бугараши от Охрид. Говорим за съдбата българска, за враговете на българщината в Македония. В разговора Люпчо вметна: „Ако ме чуе майка ми днес на какъв език говоря ще се обърне в гроба!“
Госпожи и господа,
Опряхме до езика в онази част от Югозападните български земи носещи днес името „Република северна Македония“ и престъпленията на БКП по македонския въпрос. Този въпрос съм го разгледал подробно в книгата си „БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО)“. Ще приведа цитат от нея – с. 423-424.
„Водачът на ВМРО – Т. Александров през 1919 г. посочва, че: ”Целта на организацията е поставена в нейния устав, още при учредяването ѝ, а именно „автономия на Македония, и то като етап“. Така се разбира тая цел не само от основателите на организацията, но и почти от сички техни другари и заместници, от цялата македонска интелигенция и от цялото македонско организирано население.”
Казва ЕТАП, от борбата за изпълнение завета на Васил Левски.
БКП и тя започва да говори за автономия, НО за каква автономия!?
През 1923 г., според Коларов: “Ние виждаме формирането на македонски революционни организации у нас, които не се стремят повече да присъединяват Македония към България, а чисто и просто към създаването на автономна македонска държава, макар и тези тенденции да не са напълно освободени от старите националистични тенденции.” И многозначително заключава: “… Ние трябва да се борим и да прогоним окончателно националистичното в македонско течение и да подсилим открито движението за автономия.”
През следващите години се работи с комунистически плам срещу заветите на Апостола и на основателите на ВМРО, не само в България, в поробените части на Македония, но и в Европа и чак в САЩ и Канада. През 1930 г. Владимир Поптомов от ЦК на създадената комунистическа ВМРО (об) докладва до БРЦ, че „Начело на това движение застава един Инициативен Комитет, състоящ се от 3 души, от които 2 македонци партийци и 1 стар македонски революционер… Георги Пирински и Мишев влизаха в Инициативния Комитет и заедно със стария и известен македонски революционер Смиле Войданов отпочнаха една усилена пропагандаторска и организаторска дейност”.* Те проявяват и качества за проникване и овладяване на обществените организации, за нуждите на тактическите и стратегическите цели на Коминтерна, и не е случайно, че “изобщо в основата на организационната структура на съюза лежи началото на демократическата централизация”. Демократическата централизация е в основата, както на Коминтерна, така и на БКП.“
Така опряхме до един от „представителите и потомци на най-ярките „фамилии“ активни борци“ – Георги Пирински. Няма да се спирам на деянията му, включително и по „македонския въпрос“, на Георги Пирински – младши, през всичките години на т.н. демократичен преход, а и в наши дни. Всеки сам да си прави изводите за неговото политическо поведение и действия.
Ще приведа още един цитат от книгата си „БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ…, от с. 420-421.
„През зимата на 1924 г. Коминтернът работи активно за изграждане на единен балкански комунистически революционен фронт, и за изолиране на Тодор Александров и неговите съмишленици като пречка за постигането му. С македонското освободително движение, наред със съветската дипломация и разузнаване, активно се занимават Коминтернът и БКФ (Балканска комунистическа федерация), която е негово подразделение.
Следващите десет години са изключително драматични. Започват с „изолиране” на Тодор Александров и с неговото убийство. Политиката на задкулисните сили, действащи и чрез комунистическото движение, за разбиване на българското етническо единство стигат до януари 1934 г. Тогава ръководството на Коминтерна „обосновава” съществуването на „македонска нация”. „Създавайки” македонска нация, Коминтернът решава, че нация без език няма. През следващите „нови” десет години съветски учени – слависти от Киев започват да работят по въпросите на македонския език. Те се ръководят от проф. Самуил Борисович Бернщейн, – идеолог на „македонския език“. Сътрудник му е, по-късно станалата професор Дина Станишева, съпруга на Димитър Яков Станишев, майка на днешния политик евродепутат Сергей Станишев, председател на Партията на европейските социалисти (ПЕС).“
*
Да скокнем в наши дни! Часове преди 8 декември 2020, когато България за втори път ще наложи евровето на македонизма, Станишев размаха пръст и на Скопие, и на София, изравнявайки вината за задънената улица в българо-македонските отношения.
В телефонен разговор с премиера Зоран Заев Станишев го окуражи, но с пояснението, че преговорите трябва да се ускорят „преди ескалиращата националистическа реторика и в двете страни да направи това невъзможно…“
А в специална декларация на ПЕС, без съмнение съчинена от Станишев, евросоциалистите изразяват загриженост от „надигащата се вълна на десен национализъм, както в България, така и в Република Северна Македония…“. За тази политика на ПЕС и председателя му какво може да кажем, освен ПЕСове ги яли!“ (Край на цитата)
И така опряхме до още един представител на „най-ярките „фамилии“ активни борци“ – Сергей Станишев. Да видим някои негови най-пресни мисли.
„Диалогът със Северна Македония трябва да бъде не само върху миналото, но и върху бъдещето, заяви по БНР евродепутатът и президент на ПЕС Сергей Станишев.
Разговорите трябва да се водят от политици, а не от историци, подчерта той. И попита риторично как очакваме учени, които 30 години са писали едно, сега изведнъж да признаят нещо диаметрално противоположно…
Министър-председателят има желание да се търси решение, подчерта Станишев.“
Уважаеми госпожи и господа,
Книгата си „БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО)“ започвам с ВЪВЕДЕНИЕ. В началото му посочвам:
„На 4 декември 2020 г. в. „ДНЕВНИК“ публикува отворено писмо – Интелектуалци: Договор за добросъседство или за високомерие и шовинизъм. След като се запознах с писмото на въпросните интелектуалци ЗА СЕТЕН ПЪТ КОНСТАТИРАМ силата на мисълта на Джордж Оруел, че:
„Който контролира миналото – гласеше лозунгът на партията, – контролира бъдещето; който контролира настоящето, – контролира миналото.“
В писмото авторите му, оприличаващи се на интелектуалци, повдигат въпроси за:
– „прекомерно акцентиране върху въпроси от историята“;
– „несъответстващи на философията и подходите на съвременната историография“;
– „Погрешно базиране… върху проблеми на миналото… От тесните ѝ експертни становища започнаха да зависят сложни многоаспектни политически решения…“; ( край на цитата).
Съпоставете това с казаното по-горе от Станишев: „Диалогът със Северна Македония трябва да бъде не само върху миналото, но и върху бъдещето, … Разговорите трябва да се водят от политици, а не от историци, подчерта той“, …
Министър-председателят (Кирил Петков – бел. ДЙ) има желание да се търси решение, подчерта Станишев.“
Министър-председателят Кирил Петков е добре да се вслуша в думите на Кеворк Кеворкян, че преди да търси решение, е крайно наложително: “Най-напред, …спешно трябва да си назначи съветник по простотиите. Не е задължително той да се е мотал в Харвард – просто трябва да е поне относително честен. И всеки път, когато Кирчо извърши някоя простотия, да му казва, че е извършил простотия.“ Той все още не си е назначил „съветник по простотиите“, затова простотиите му следват една след друга, в това число и простотията, как щял за шест месеца да реши проблемите с Република северна Македония.
Днес настоящето в България се контролира от външен автор, т.е паралелна власт. Натискът е огромен да се преиначава миналото, за което са се „трудили“ и „фамилиите“ от които се е страхувал и съобразявал Тодор Живков. Днешните издънки на тези фамилии, Станишев, Пирински и сие, работят „ударно“ да не се гледа на миналото, да се игнорират историците в името на едно бъдеще, в което за българите и България няма място.
„Разговорите трябва да се водят от политици“, но от какви политици? Външният автор „инсталира“ политици и народни представители завършили Харвардския университет, Сорбоната и къде ли не. Там, че са получили знания, две мнения няма. Че са възпитани в една друга култура, също две мнения няма. Също две мнения няма, че те нямат знания за българската история, нямат Православно възпитание, знания за Православието и войната срещу него, за великото минало на българите.
Външният автор/паралелна власт „инсталира“ днес именно такива политици, да управляват България.
Те не само че нямат нужните исторически знания, НО нямат и представа какво трябва да се прави за РЕГЕНЕРИРАНЕ на българското етническо поле сред македонците (Никой не може да се нарече македонец, ако не е българин – това съм го разгледал обширно в книгата си.) в Югозападните български земи, за излекуването им от изкуствено създадена и налагана фалшива идентичност.
Политици на капѝстра, държана от външния автор, както видяхме, са „инсталирани“ от десетилетия И в БСП. Това са най-вече либералните „социалисти“. Партията след като бе напълно овладяна, с избора Сергей Станишев за неин председател, тя навлезе в своя период на бавно умъртвяване. БСП вече не е нужна на либералните „социалисти“ и на техните кукловоди. Те вече си имат автентичен либерален проект – „Продължаваме промяната“, „инсталиран“ от външен автор. Неслучайна е и ролята на президента, президентската институция, а и на служебното правителство в неговото създаване. Не бива да се подценява логистичната подкрепа от либералните „социалисти“ в БСП при създаването на политическия проект „Продължаваме промяната“, а и по време на изборите.
Чрез новия либерален политически субект се „инсталираха“ политици, завършили тук и там по света, носещи либерални антибългарски „ценности“. В същото време: „Отношението към водещия научен, духовен и експертен център на България – Българската академия на науките, е унизително. Неглижира се развитието на науката и иновациите като условие за икономически напредък на страната.“ Унизителното отношение на българските управници към образованието и науката е следствие на политиката им, водена под диригентската палка на външния автор. Принос за тази политика може да се види и в това, че: „Обществените науки са замърсени от толерираното присъствие на придворни продажници с научни титли.“ Байрактари на тези „придворни продажници с научни титли“ са ред политолози, социолози и политически коментатори, а и историци, на хранилка на т.н. НПО-та, като „Отворено общество“, „Америка за България“, „Атлантическия съвет на България“
и др.
Изборният успех на „Продължаваме промяната“ може да се обясни само като се отчита, че: „Средствата за масова информация са превърнати в трибуни за манипулации, потънали в насилието на цензурата и аморалността на автоцензурата.“ Все пак, все още има, средства за информация, колкото и да са приглушени и притискани, устояващи на „насилието на цензурата и аморалността на автоцензурата“.
Уважаеми госпожи и господа от НС на БСП,
Уважаеми членове на БСП,
Уважаеми българи,
Давате ли си сметка г-жа Корнелия Нинова с кои води битка в БСП? Тази битка не е само за БСП, а за България. Корнелия Нинова не се уплаши и не се плаши от тези от които се страхуваше и с които се съобразяваше Тодор Живков.
Тези либерални „социалисти“ имат ли място в БСП, ако партията наистина е за социална справедливост.
При така сложилата се ситуация в БСП има два пътя:
Единият, ръководството на БСП да бъде овладяна отново от либералните „социалисти“ и партията да поеме път към небитието,с всичките последици за България.
Другият, да се окаже подобаваща подкрепа на г-жа Корнелия Нинова в борбата ѝ с либералните „социалисти“, и тяхното отстраняване от БСП и най-вече на „мухите кюрановки“ от ОСД, мутирали днес в токсична секта, известна отскоро като Идейно-политическо обединение Платформа „Социализъм 21“.
Това следва да е съпътствано с:
– Организационното състояние на партията;
– Преоценка на своята история, вникване и осмисляне на днешната проблематика по т.н. Македонски въпрос, и изваждане от забвение свои лидери, които са били преди всичко българи, а след това комунисти.
Най-ярката личност от тези български комунисти е Методи Шаторов. Случайно ли е, че личността на този бележит българин, неговото дело и трагична смърт е обвита в мълчание от БКП, станала след поредното си преименуване през 1990 г. в БСП. „Странното и до днес бе, че ставаше дума за това – Шаторов бил ударен с куршум от оръжие, каквото нямало в полицията и войската?!“ Шаторов е намерен на 15 септември, заровен в шума, в която е дочакал тежко ранен т.нар. Деветосептемврийската „революция“. На 16 септември е направена аутопсия, според която: „Раната в дясната гръдна половина е: 8 мм входна рана на гърба и 10 мм изходна рана на гърдите. Шатаров е бил прострелян в гръб.“* Политиката на антибългаризъм, налагана чрез Коминтерна, в основата, на която бе създаването на „македонска нация“ и „македонски език“, и днес е запазена „марка“ на Москва.“
И днешните управници в Москва са на капистра, държана от силите на содомската антицърква. Кога и как Русия е хваната на капистра? Кога и как е разбито единството на българи и руси? Как чрез Москва през столетията се прокарват антибългарски политики? Това съм го разгледал и показал в книгата си БЪЛГАРИЯ – МИЗИЯ, ТРАКИЯ, МАКЕДОНИЯ (ПАРАЛЕЛНАТА ВЛАСТ СРЕЩУ БЪЛГАРИТЕ, БЪЛГАРИЯ И ПРАВОСЛАВИЕТО).
Неслучайно е и това, което става в днешни дни, където„Руски филм нарече Македония „родина на кирилицата“, изтри България от картата на славянската култура. Във филма, с времетраене 1:24 ч., се твърди в прав текст, че родината на славянската азбука е Македония. Че братята Кирил и Методий нямат нищо общо с България, която дори не е представена като книжовен и православен център на Балканите през IX и X век.“
Неприемлива е позицията, че това е лично мнение и виждане на създателите на филма и че не било официална руска политика. На не малко подобни антибългарски „лични мнения“ от руска страна съм се спирал в книгата си.
Няма защо да се чудим на мълчанието, по отношение на това „лично мнение и виждане“ на създателите на филма, и от днешните български управници и политици. Те са „курдисани“ от същата Содомска антицърква да управляват България, за да ни затриват като народ и държава.
„Тази политика на Москва е възприета и перфидно се провежда от Брюксел и Вашингтон? Тази обща антибългарска политика никак не е случайна!? Сякаш някаква невидима сила стикова и насочва процесите през годините, та и в наши дни, независимо в каква разцветка са те! Дали са на „власт“ царедворци, земеделци, комунисти, социалисти, неолиберали, евроатлантици и НАТО-вци, войната срещу българщината в Македония, и срещу единството на българите е перманентна.“
– Ясно и достъпно показване на широката българска общественост, че БСП е Българска партия за социална справедливост;
– Ред леви политически формирования произлезли от БСП следва да преоценя политиката си и да предприема действия към връщане в партията-майка или на единодействие с нея;
Ще се върна отново назад в годините.
Лятото на 1997 г. Ще заминавам за повече от месец на специализация в чужбина. Минавам да видя акад. Ангел Балевски. Той е тежко болен. Поговорихме, включително за политическата ситуация и състоянието на България. Разделяйки се той с течащи сълзи ми казва: „Митко аз умирам. Много обичам България! Няма ли как да се обединят леви, десни и др. в името на България, да се оправи, да я бъде!“
Днес, в състоянието което е страната ни, здравия разум изисква, всички обичащи България, за спасението ѝ, да се оправи, да я бъде, да се обединят под някаква форма, а защо не в:
НАЦИОНАЛЕН ФРОНТ ЗА БЪЛГАРИЯ!
Традиционните политически партии в България вече ги няма. Външен автор работи и БСП да отиде в небитието, а и за разединение на българите. При днешната политическа ситуация, логично е в основата, във фундамента на този НАЦИОНАЛЕН ФРОНТ, да бъде БСП, НО след отстраняване от своята снага на либералните „социалисти“!
„Няма незаменими хора, но хора, които никой не може да замести на тяхното място, в определен исторически момент, има. Такъв е случаят с Корнелия Нинова.“ Тя е тази, която трябва да бъде министър-председател на България. Да сформира правителство от българи, обичащи България и да изведе Родината към по-добро.
Да живее България!
Димитър Йончев
София,
29.12.2021
ПП
Уважаеми госпожи и господа,
Денонощно мисля за България!
Изглежда съм „ваксиниран“ с не знам колко „бустерни“ дози „ваксина“, да мисля за Род и Родина.
Първата, изглежда съм получил от прадядо си Гато, в Долни Дъбник. Той ми е разказвал, че като дете е видял Васил Левски да го карат окован в талига, охраняван от няколко заптиета. На въпроса ми: Защо не са се намерили хора да го спасят? – той не можеше да ми отговори.
След години, занимавайки се, вниквайки в делото на Апостола на свободата, вече си давах сметка за покъртителното провикване на Левски:
НАРОДЕ!!!
Това покъртително провикване на Левски е актуално и днес!
Следващите дози „ваксини“ съм получавал с разказите от дядо ми Йоне за случки от войните, за битките при Люлебургас, Чаталджа и Тутракан.
От дядо ми Дишко за битките при Дойран, а и от други негови слова, а и от още неща!
Дядо ми Дишко, при всяко идване в София, бързаше да отиде при братовчед си Илия Бешков, на Орлов мост, където той наблизо живееше. При връщането му у дома продумваше по нещо на майка, които дочувах.
Сега си обяснявам, Илия Бешков при „народната“ власт е изживявал тежки години. До 9.9.44 г. той е творил свободно. При т.н. „народна“ власт губи тази свобода. За един творец това е трагедия, трудно за преживяване.
Имаше и друга, още по-голяма трагедия при Илия Бешков.
На кафе сме седнали с акад. Ангел Балевски. Имах това щастие, той да ме допусне, през последните си години от земния си път, много близко до себе си. Споделял ми е много неща. В хода на разказа става така, че споменах за роднинската ми връзка с Илия Бешков. Тогава той ми разказва, случка, как влиза в кафенето на писателите и културните дейци, което се е намирало на бул. Руски и Раковска. Вижда Илия Бешков, оклюмал, наведен над чашата кафе, силно притеснен и омърлушен. Отива при него и го пита: „Илия, какво ти е?“ Бешков му отговаря: „Лошо, много лошо Ангеле. Брат ми Иван стана министър.“
Иван Бешков става министър на земеделието в правителството на Добри Божилов. Илия Бешков е виждал на къде отиват нещата. Иван Бешков, за това, че е бил в правителството на Добри Божилов е осъден от т.н. народен съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945 г. С тази трагедия Илия Бешков не успява да се примири до смъртта си.
Друга „ваксинация“ съм получил от чичо Георги Ковачев, комшия в Княжево. Със сина му сме заедно учили и израснали. Георги Ковачев е влезнал в редовете на БКП през 1920 г. Подсъдим в процесите на партията през 1942 г. За него не се е чула лоша дума в Княжево. Той ми е писал и донаборната характеристика!
Август 1967 г. ми дава препоръка за членство в БКП. Подавайки препоръката ми казва: „Ти ще ставаш офицер и трябва да си член на БКП. Но знай, че това, което е днес, за това не сме се борили!“ Тези думи винаги съм ги помнил!
Получил съм и не каква да е доза „ваксина“, когато съм бил само на два месеца и няколко дни. Бъдни вечер. Майка и татко бъднуват с чичо ми Стойне Бачийски (първи братовчед на татко) и съпругата му. Живели сме стая до стая в старата ни къща в Княжево. Днес на нейно място сме направили нова сграда. В края на февруари 1948 г. минава да си вземе сбогом с мен, и поема път към своята голгота.
В мрежата за него са изписани много неверни неща. Истината е:
Роден е на 1 септември 1897 г. в махала Бачиище на с. Долна Врабча – Радомирско. През 1907 г. дядо ми, който е най-малкото дете, заедно с брат си Цветко, който е най-голям от голямото семейство на прадядо ми Спас се установяват в Княжево.
Стойне Бачийски е участник в Първата световна война, кавалер на ордена „За храброст“. Офицер от 39-ти випуск на Военното на НВ училище. Чичо Стойне като млад офицер сменя фамилното си име с Бачийски, по името на махала Бачиище.
От 25 юни 1942 г. е назначен за командир на 51 Вардарски полк в Скопие. За кратко време подобрява битовите условия в полка и редовното водене на строевите, стрелковите и бойните занятия.
Взима мерки и за бдителността в полка. Успява да предотврати да бъде отровен целия полк, след като сърбомани и македонисти – шумкари успяват да сложат отрова в големите казани на войнишките полеви кухни. Предприема ответни действия. От името му, т.н. шумкари тръпки ги е побивало.
Преди той да опита яденето, то не се раздава на войниците. Вслушва се в болките на войниците, държи се бащински с тях, откликва на нуждите им, любим полкови командир.
При стеклите се събития, на 7 септември 1944 г. полк. Бачийски организира и поема командването на целия Скопски гарнизон, да го прибере в старите предели на страната. Колоната на полка, при преминаване през старо Скопие, навсякъде среща натъжени изпращачи, които питат: „Къде отивате? На кого ни оставяте?“ Войници и офицери мълчат, не могат да отговорят на тези сърцераздирателни въпроси на българите от Македония.
След колоната на 51 Вардарски полк следват другите войскови части от гарнизона. След тях се движат цивилните чиновници и техните семейства от гражданската администрация на Скопие. Няма ги командирът на дивизията полк. Недев и и.д. командващ 5 армия генерал-майор Александър Попдимитров.
Следват ред перипетии. Първо с немците, които обкръжават колоната. Полк. Бачийски проявява дипломатичност, а и хитрост. Немците обезоръжават полка, за да го пуснат. Следва ново препятствие, срещат ги титови партизани. Следват нови разговори. Партизаните взимат целия обоз. Изтощени, гладни, с отпаднали сили, полк. Бачийски на 29 септември 1944 г. довежда целия гарнизон в Кюстендил.
Вместо да е награден за спасяването на Скопския гарнизон той е уволнен с царска заповед №117/13.9.1944 г. Впоследствие мобилизиран и изпратен на фронта. Същевременно е подведен под съд от комунистическия „Народен съд“. Поради причина, че се е „укривал“ на фронта, делото е спряно.
Полк. Бачийски се връща достойно от фронта. Вижда какво става в България. Наблюдава и предателската комунистическа политика на т.н. народна власт за македонизация на българите в Пиринския край. Опасявайки се да не го предадат на титовите власти, в него назрява мисълта да напусне нелегално България в посока на Гърция.
В края на февруари 1948 г. минава в съседната стая и си взима сбогом с мен, бебе на няколко месеца. На гара Горна Баня взима влака. С него е и майор Цветков, който е бил дружинен командир в полка му. Движейки се през Пирин планина, криейки се, на път към границата попадат на горянин. Той им предлага да се присъединят към тях, горяните. Те отклоняват поканата. Казват, че искат да преминат в Гърция. Горянинът им обещава да ги преведе през българо-гръцката граница. Остават да го чакат гладни и премръзнали в една плевня. Вместо да ги преведе, той ги предава. На 28 март 1948 г. те са заловени.
Монтират процес, в който полк. Бачийски е обявен за „вожд“ на горяните. Осъден е заедно с майор Цветков на смърт. И двамата са екзекутирани в двора на Горноджумайския затвор.
През 1992 г. полк. Стойне Цветков Бачийски е произведен посмъртно с указ на президента на Република България в звание генерал-майор.
На 17 май 1949 г. когато на полк. Стойне Цветков Бачийски надявали примката на бесилото, извикал колкото сили имал:
„ДА ЖИВЕЕ ОБЕДИНЕНА БЪЛГАРИЯ!“
