Политиката на Турция към българите и България (ХІХ – начало
на ХХІ в.) и Възродителния процес (към 2012г.)
През периода на Втората световна война България е съюзник на Германия, с чието разрешение се установява българското присъствие в Беломорието. По това време отношението на турското правителство и на висшите военни среди към българската политика в Западна Тракия е сложно и противоречиво. Западна Тракия заедно с българските територии до Пловдив са заложени в плановете на турската политика за присъединяване към Турция. Турция и през онези години е особено коварно активна в експанзията си на Балканите. В резултат на сложни дипломатически ходове, при отчитане наложената политическа обстановка на Балканите, Турция съумява чрез Румъния да прокара свои териториални аспирации спрямо България. Изработена е карта с меморандум как трябва да изглежда Югоизточна Европа след войната, като политическата секция на румънския Генерален щаб в началото на 1942 г. ги връчва на хитлеристкото главно командване. Съгласно този документ цялото българско Черноморие трябва да се раздели между Румъния и Турция с обща граница нос Емине. Нещо повече, някъде при гр. Котел на Стара планина тази граница допира до една нова турска граница, която тръгвайки от този пункт, следва течението на р. Тунджа до сегашната турско-българска граница. Мотивировката е Румъния да е силен опорен пункт в Югоизточна Европа, като България не трябва да има обща граница с Русия през Черно море. Затова Румъния трябва да има обща граница с Турция. Този проект е разкрит от българските разузнавателни органи и довежда до дипломатически скандал.
„Турско-румънският” проект не е случаен. Това събитие има своето логическо историческо обяснение. Само, ако събитията се разглеждат във взаимовръзка може да се разкрие и осмисли историческата истина, да се проследят тенденциите и развитието на историческите процеси и явления.
За противобългарската политика на Румъния през ХІХ в. и за коварната й роля по време на балканските войни и в годините след тях е изписано не малко. През ХІХ в., по думите на Хр.Ботев: „Тя гони и преследва българската народност в Бесарабия, препятствува на нашата емиграция да помогне на своето потъпкано и поробено отечество и систематически прелива сичко, щото е чуждо (освен немско), в гърнето на своята дако-ромейска цивилизация. … да търси Траянови потомци даже в и в габровските колиби”.
Много по-перфидна и коварна е турската политика по отношение на българите и България. Затова проблемите не трябва да се замазват и прикриват, а точно обратно. Те следва да се показват ясно и да се разобличават лъжливите исторически концепции.
На ислямизационните процеси сред българите в Османската империя са посветени редица изследвания. Те разглеждат, както насилственото помохамеданчване, така също и икономическите предпоставки за доброволно приемане на исляма. Пред историческата наука стои, според моето скромно мнение, открит въпросът за по-пълно осветляване на това “доброволно” приемане на исляма, особено в началния период на падането на България под османско робство.
За това доброволно приемане на исляма са съществували обективни предпоставки. През последните години бяха публикувани редица изследвания. В тях се вижда, че ислямът е бил познат на българите още преди освобождаване на Старата Родина и стъпване на българската държава на Балканите. Ислямът в Булгар е приет след 893 г. сл. Хр., а не по-рано както се тиражира от някои историци от т.н. Волжка България. То става под влияние на тримата последователи на Мохамед, дошли в Булгар. Известно е също така, че по време на втория правоверен халиф Умар (Омар) ибн ал-Хаттаб, с когото започват арабските завоевателни походи, арабите завладяват град Дербент на западния бряг на Каспийско море. Това завладяване създава не само предпоставки, но то става причина и за засилване на процеса за приемане на исляма от „българите“ в т.н. Волжка България. Това е проблем изискващ отделно разглеждане.
Важно е да се проследи политиката на Турция и оформянето на нейните тенденции към българите и България. Те могат да се разкрият и да се вникне в техните цели, само ако се проследи тяхното развитие по време на игото. Османските европейски владения в началото на ХVІІ в. образуват три кръга по степен на контролируемост от централната власт. Най-външният кръг в началото включвал Молдова и Влашко, които не са били в пълния смисъл на думата интегрирани в империята.
Подобно е и положението в унгарските територии като унгарското кралство било в режим на двойна васална зависимост. В действителност положението на Унгария е особен случай вътре в тази империя.
Другият, втори междинен кръг от европейските владения на султана, е ограничен на север от реките Дунав и Сава, на изток от Северна България и долината на р. Вардар. Този кръг включва Босна и Херцеговина, Черна Гора, Сърбия, Албания и Гърция. Тук е била в сила обичайната провинциална организация на империята, но също с много изключения и компромиси.
Първият кръг, според авторите на цитираната “История на Османската империя” под редакцията на Робер Матран, включва днешните територии на “България, Тракия, Македония и Добруджа, където провинциалното управление се е извършвало най-стриктно и действията на централната власт са били най-преки и най-строги. Те са били завладени най-рано… Здраво прикрепени в нейната гръд, те много преди съседните провинции били прекъснали връзките си с останалата част на Европа. Мюсюлманският елемент е бил много по-разпространен… Тази мюсюлманска рая се състояла от ислямизирани християни, като например помаците-помохамеданчени българи, но също така и от татари и от изселници от турски произход“ .
Независимо, че в “История на Османската империя” авторите силно са притъпили ислямизационните процеси, те не могат да ги отрекат като ги свеждат до това, че “някои султани се изкушавали да налагат масово помюсюлманчване, въпреки шериата, те бързо са се отказвали от това. При тези условия практикуването на девширмето в Анадола и на Балканите е било единственото значително нарушение на ислямския закон, тъй като младите християни били задължително обрязвани и ислямизирани”.
В края на ХVІІІ в. империята, изградена с ”огън и меч”, с короната и ятагана, се оказва в положение на дърво без корени. Поробителите се виждат в чуждо обкръжение, като дошлите на Балканите османци остават докрай чужди окупатори. Това вече застрашава самото бъдещето на империята.
От самото си стъпване на Балканите, и особено след падането на Цариград, ислямизацията става една трайна тенденция в държавната политика на Османската империя. Тази политическа тенденция трайно се оформя около 1480 г. и след нея като по времето на Баязид ІІ /1481-1512/ придобива широки размери. До завоеванията на Селим І (1512-1520) повечето османски поданици не са мюсюлмани. Някои от тях, предимно в Анадола, проявяват желание да приемат исляма. Налагането на “правата” вяра по принцип е висша цел на добрата мюсюлманска държава. При онези исторически условия, приложена масово, тя би довела до икономически хаос и разруха. След завоеванията на Селим І, когато мюсюлманите в империята стават мнозинство, османците вече далеч не са толкова великодушни към зимиите. При него и особено при Сюлейман Законодателят /1520-1566/, който продължава завоевателната политика на баща си и пренася центъра на своите усилия в Европа, “великодушието” изчезва. През тези години процесът на ислямизация достига своята връхна точка.
По думите на турския проф. М.Т.Гьокбилгин “в завладените от османците земи се извършваше асимилация на местните раси…Не можеше да се помисли и за упражняване на насилие върху тях. Това бе против принципите на исляма. На насилие се подлагаха само тези, които се противопоставяха”. Нещо повече, проф. Гьокбилгин подчертава, че “трябваше в завладените земи да се осигури ред, сигурност и спокойствие”. За тази цел “не беше възможно да се преселват тук голям брой турски колонисти”. В това той е прав. Османската империя, стъпила на Балканите, не разполага с компактни маси турско население, с което да ги колонизира. За да се осигури този “ред, сигурност и спокойствие”, поробителите виждат в увеличаване на ислямското население. Основният подход за неговото увеличаване поробителите виждат във военнопленниците, които да бъдат обръщани в исляма или да бъдат продавани като роби срещу ниска цена. Единственият начин те да избегнат робската си участ е да приемат исляма и то доброволно. Според Гьокбилгин, в резултат на този широко прилаган подход за налагане на исляма сред местното население ислямската маса нараства значително.
Това е основният подход на поробителите за закрепване в завоюваните територии и в обезпечаване на своя тил в похода си на запад. По този начин “мюсюлманският елемент бил много по-разпространен като не се ограничавал в няколко стратегически града като Никопол, Кюстендил, Трикала, Скопие, Силистра, а се разпростирал и в провинцията, където изникнали мюсюлмански села. Тази мюсюлманска рая се състояла от ислямизирани християни като например помаците-помохамеданчени българи, но също така и от татари и от изселници от турски произход, дошли от Анадола”.
Без да се спирам на някои противоречия в посочената “История на Османската империя”, относно турската колонизация на Балканите като авторите се стремят да я засилят и да дадат по-големи размери, въпреки това те признават, че “в последствие, откъснат от турския етнически резервоар в Централна Азия поради “сефевидската ключалка”, Анадола престанал да захранва емигрантския поток към Европа”. Относно татарите авторите не изясняват какъв е техният произход. От изложението им е видно, че те не идват от Анадола, а се остава с впечатление, че по-скоро са заварени на Балканите.
Сюлейман Законодателят предприема мерки, преди да насочи военните си действия за завладяването на Белград и овладяването на Унгария. Той осигурява, както тила на армията си, настъпваща на запад, така и обезпечаването на подстъпите към Цариград. Тази политика, за която говорят многобройни османски документи, води до значителна промяна в религиозната структура на балканските народи и главно в българското етническо и културно пространство. Политиката на масова ислямизация по българските земи в различни мащаби продължава и през ХVІІІ и ХІХ в. В резултат на това в редица села и градове се изменя съществено съотношението в религиозната структура.
Първата половина на ХІХ в. се характеризира, както с бурния подем в националноосвободителното движение на поробените народи в Османската империя, но така също и със зараждане на османизма. Османизмът е идеология, теоретична обосновка на необходимостта не само от съхранение на многонационалната (или многоетническа) Османска империя, в която се наброяват около 60 различни етнически национални общности, но и първата концептуална система от обмислени дългосрочни политически мероприятия в различни сфери на държавното устройство, насочени към турцизиране на цялото население на империята.
Но в средата на ХІХ в. Портата вижда, че концепцията за османизма не дава очакваните резултати. Затова управниците в Цариград я доразработват и създават дългосрочна асимилационна стратегия, съобразена с променените социално-икономически условия. Целта си остава – запазване на Османската империя. В основата й стои налагането на турския език в изграждането на новото интегрирано османско общество, в което според Фуад паша, един от реформаторите, ще има четири неизменни устои: “мюсюлманска нация, турска държава, султан и Истанбул като столица”. От своя страна духовните лица като цяло съвсем не са враждебно настроени към нововъведенията, особено когато те биват представяни като реставрация на някогашните ценности. При тези условия не трябва да се учудваме, че те масово се присъединяват към дейците на реформите. Така да се каже държавната и религиозната власт вървят ръка за ръка в изграждане на „мюсюлманска нация”.
Основната идея и цел на тази концепция е изграждане на “мюсюлманската нация”, чрез която да се постигне пълна и окончателна асимилация на нетурските народи. Тази идея и тази цел на Високата порта за „изграждане” на „мюсюлманска нация” се превръща в трайна и устойчива тенденция в политиката на Високата порта. Тази тенденция работи и днес в началото на ХХІ в.
След Освобождението, с настъпилите промени, тактиката за прилагане на тази концепция се изменя. Българските мюсюлмани са подложени на системна и последователна протурска обработка. За тази цел се създават редица организации в България за влияние сред това население. За това съдейства и недоразвития български капитализъм и ограничеността на българската буржоазия, която многократно, преследвайки свой класов и икономически интерес, е жертвала вътрешно националните цели и идеали на българския народ. Но това го виждаме и днес, в годините на несвършващия се проход, да се извършва от продажната и корумпирана „новоизлюпена” българска капиталистическа, икономическа и политическа класа. Но да вървим поред през годините.
За да се вникне в генезиса на турската национал-шовинистична политическа инвазия към Балканите, под формата на неоосманизъм и главно срещу България, е необходимо да се отчете нейното формулиране. През юли 1908 г. пред опасността от въвеждане на автономно управление в Македония от великите сили, младотурският комитет “Обединение и напредък” осъществява безкръвна революция, насочена срещу султанския абсолютизъм. Младотурците възстановяват Конституцията от 1876 г. и прокламират равенство на всички народи. По този начин младотурците парират необходимостта от чужда намеса във вътрешните работи на Османската империя и е сложен край на реформаторската акция от Мюрцщет.
Политиката на младотурците, стигаща до цинизъм, под прокламираната от тях свобода, равенство и братство, извършват невиждани до тогава зверства в Османската империя и залагат основите на една политика на краен турски национал-шовинизъм с ислямско-фундаменталистки заряд. Българите в Тракия и Македония много скоро, още през есента на 1908 г., разбират двуличието и коварството в политика на младотурците, които започват да разпалват религиозна нетърпимост, като въоръжават мюсюлманското население и го насочват към терористични акции над християнските жители.
През 1909 г. младотурските власти все повече прилагат т.н. мухаджирска политика. Започват да заселват в Тракия и Македония мюсюлмани – ислямизирано население, което е предимно от Босна и Херцеговина. В доклад до София, Тодор Недков – български търговски агент в гр. Битоля посочва, че на практика “турската безогледна държавна власт, от фалшивите конституционни свободи прави щит за нов политически гнет и национално поробване на подвластния ней български народ”. Тази турска политика взема насока за физическо унищожаване на християнското население в европейските владения на Османската империя съобразно целите на крайния турски национализъм на младотурците. През юли 1913 г. при реокупацията на Източна Тракия, Турция извършва разорение на българския народ. “То дойде внезапно с голяма сила и като мълния от корен помете всичко що засегна”.
Всичко това е прелюдия към първия планиран геноцид на нашата епоха – унищожението на 1.5 милиона арменци по време на Първата световна война от османското правителство. Но арменците през войната не представляват заплаха за тила на Османската империя, за да се предприеме такава широкомащабна унищожителна операция срещу тях. То е логична последица от политиката на младотурците. Колкото и да е логично това явление за политиката на младотурците, наложително е да се осветли неговото иницииране и движещите му сили. Тяхното разкриване ще спомогне първо за осмисляне на историческите процеси от началото на ХХ в. Второ, вероятно е да постави пред изследователите нови въпроси, свързани с проявлението на тези тенденции през следващите десетилетия. Това е задължение преди всичко на днешните турски и арменски историци.
Но да се върнем към „нишката” на нашия разказ. Тя пронизва съжителството на отделните етнически и религиозни общности на Балканите. Затова е необходимо да се стремим да вникваме в политиката на държавите от района и към какво се стреми всяка една от тях. В случая ни интересува турската политика. Тази политика следва да се разглежда и оценя не само от гледна точка на миналото, но и от гледна точка на бъдещето. На цивилизовано бъдеще на българо-турските отношения може да се разчита само ако са отчетени уроците на историята и се преодолеят нейните рецидиви.
От 3 май до 15 септември 1919 г. в Цариград заседава в пет състава извънреден военен трибунал, назначен под натиска на великите сили и световната демократична общественост, и има за задача да установи истината на арменския геноцид. Интересни са признанията на идеолога на младотурците Зия Гьокалб, отразени в няколко съдебни протокола. “Именно наследството на османските турци е Турана, който ще наследят всички тюрки, а от това ще се облагодетелства османската държава, защото основите на тюркизма са в нашата страна, която по този начин ще се превърне в единна тюрска държава. Така тя ще стане силна, а от това следва, че всички тюрки ще приемат за свой език турския, което впрочем вече става в Азербайджан. Това са целите на Турана. Други народи ние не можем да приемем, защото за нас има само един етнически елемент и това е османският с цялото свое наследство. Туранизмът идва, за да обедини всички елементи и да ги превърне в една единствена нация – турска нация…”.
Целите на Турана в турската политика не са изоставени и през следващите години. Те се преследват много по-гъвкаво при една все по-прецизна вътрешна и външна политика.
С Лозанският договор /24 юли 1923 г. / се слага край на войната между Турция и Гърция. Турция съумява не само да завладее отново чужди за Турция етнически територии в Тракия и Мала Азия, но и да заобиколи клаузите на Севърския договор/10 август 1920 г. / по отношение правото на автономия на кюрдите в Турция.
Идеята за автономия на кюрдите не е нито нова, нито тяхна. В Севърското споразумение е предвидено, че ”една година след спогодбата, ако кюрдското население се обърне към Съвета на Обществото на народите, ако докаже, че мнозинството от кюрдите иска да бъде самостоятелно от Турция и ако Съветът приеме това, Турция ще бъде лишена от всякакво право в този район”. Създадена е дори комисия за определяне границите на бъдещия автономен Кюрдистан.
Турската дипломация, в усилията си да елиминира правото на автономия на кюрдите, прецизира дипломатическите си ходове съобразно политическите цели на турската политика. Те далеч надхвърлят въпроса за кюрдите.
През януари 1923 г., два месеца след ликвидиране на султаната и десет месеца преди обявяване на Турция за република, Гази Мустафа Кемал паша провежда в Измит среща с главните редактори на най-влиятелните истанбулски вестници. При откриване на срещата Кемал паша подчертава, че “разговорите ще останат за сега поверителни”. По въпроса за кюрдите той подчертава “категорично и дума не може да става за него от гледна точка на нашите на турците интереси. Защото както ви е известно, кюрдските елементи са разположени така в рамките на националните ни граници, че по много места са компактно групирани. Но загубвайки постепенно компактността си и враствайки се сред турското население се е образувала една такава среда, че ако искаме да я очертаем в името на кюрдското национално общество трябва да унищожим турското такова в Турция”.
Турция се намира в трудна ситуация. Водят се преговори в Лозана и Кемал паша е принуден да маневрира. Той вероятно се опасява, че турската делегация ще успее да елиминира идеята за автономия на кюрдите, затова предприема тактически ход. На въпросната среща по въпроса за автономия той заявява, че “вместо да си представяме една кюрдска самостоятелна национална общност, всъщност в съответствие с конституцията /става дума за бъдещата конституция – бел. Д.Й./ ще бъдат създадени един вид местни автономии. При това положение, в която област народът е от кюрди, те автоматично ще управляват сами себе си”.
На Лозанската конференция Турция съумява да прокара схващането си за две общности в Турция, на мюсюлманска общност и немюсюлмански национални малцинства. Кемал паша и турската дипломация в усилията си много успешно използват не само опита на Османската империя, но много гъвкаво преследват и целите на младотурците въплътени в Турана, превръщайки ги в стратегически цели на турската политика. Във вътрешен план турската политика, върху базата на краен турски национал-шовинизъм, се насочва от една страна към ислямизация или прогонване и унищожаване на християнското население и от друга безогледно турцизиране на не турското ислямизирано население в рамките на турската държава. Във външнополитически план турската държава с оръжието на гъвкавия и при нужда брутален турски национал-шовинизъм потъпква всякакви исторически и научни истини. В името на мегаломанските си политически цели води активна пропаганда и гъвкава външна политика, целяща турцизиране на ислямизираното в миналото население, преди всичко в съседните й балкански държави. Косвена услуга на тази турска политика оказва и недалновидната политика на българската държава през всичките години от Освобождението за преодоляване разделението на българската нация по религиозен признак. Допускат се с помощта на турската държава да се изграждат протурски организации в България.
Първата и най-продължително съществувала организация е учредената в Шумен през 1906 г. “Дружество на Учителите мюсюлмани”. До 1933 г. тази организация развива значителна дейност, насочена към утвърждаване последиците от петвековното турско робство в духовния свят на новите поколения българи мохамедани. На практика тази организация постига много по-съществени резултати в засилване процесите на турчеене сред българите мохамедани, отколкото по време на самото турско робство. Обучението в училищата се води на езика, на който дошлите от Турция пантюркисти издават своите вестници и списания. При това повече от тези учители и емисари, допуснати да дойдат в България, са били противници на промените извършени в Турция.
Инвазията протича не само по линия на училищата. През 1923-1924 г. в България са създадени многобройни спортни дружества “Туран”. На първия конгрес, проведен на 14 юли 1924 г. в Русе, тези организации утвърждават програма, която предвижда разнообразни дейности на протурската пропаганда сред младежите българи мюсюлмани. Спортните дружества“Туран” раздават безплатни униформи на своите членове. Последният конгрес на организацията се провежда от 20 до 22 август 1933 г. в Русе, след което е разтурена. В нея са изградени 35 поделения с 5000 активни членове. Ръководствата на тези спортни дружества “Туран” са използвали различни средства срещу онези българи мохамедани, които не споделят тяхната идеология.
Връхна точка на пантюрската пропаганда у нас е “Националният конгрес”, проведен през 1929 г. в София. Този конгрес си поставя за цел да обедини всички протурски светски и религиозни дружества у нас в единна организация, която да приеме дългосрочна програма за активизиране дейността на “турските училища, религиозните общини, вакъфите и благотворителните дружества”. Конкретно формулираната цел от конгреса е: “Изграждане на нова, истински национална организация”. Организаторите на конгреса в своята преобладаваща част са активисти на пантюрското крило на младотурската партия “Единение и прогрес”. Почти всички тези дейци са получили образованието си в Турция и подържат тесни връзки с онези среди, които поощряват и финансират дейността им сред българите мюсюлмани.
Главната опора на протурските настроения в България през този период са главното мюфтийство и учителската организация. Със средствата, осигурени посредством тях, и предоставени непосредствено от турските власти за периода от Освобождението до 1944 г., у нас са издадени около 140 “турски вестници и списания”.
Политиката на държавата е изключително сложно обществено явление. Тя изисква, в името на отечеството да има точно и ясно формулирани цели. Тези цели следва да са възприемат от различните политически субекти, които да преодолеят идейните си различия, в името на тяхното преследване и постигане.
България и през онези години няма адекватна и последователна политика за противодействие и пресичане на тази турска подривна дейност. Пак от „низините” на българския народ се предприемат действия за единение на българската нация. През 1937 г. от родолюбиви българи мохамедани в Смолян е създадена културно-просветната организация Дружба „Родина”. Целта на сдружението е сближение на българите-мохамедани и българите-християни за преодоляване религиозното им разделение. Резултатът от действията на родолюбивите родопчани е, че в разстояние на няколко години около 80 000 българи-мохамедани доброволно си сменят турско-арабските имена, като си остават мюсюлмани по вероизповедание. В този процес активно участва преобладаващата част от ходжите, имамите и мюфтиите. Най-изявеният сред тях е имамът Мехмед Дервишев. Той става и мюфтия, приема името Светослав Духовников, и е първият в света, който чете молитви в джамия не на арабски, а на български език. Самото му име е многозначително. С цялостната си дейност той се посвещава да внесе светлина в душите на българите-мохамедани и за духовното единство на българите християни и българите мюсюлмани.
След 9 септември 1944 г. неадекватната и непоследователната политиката на българската държава по отношение на българите мохамедани и мюсюлмани се продължава, засилва, а в някои случаи се и задълбочава. През 1947 г. организацията е закрита, а нейните учредители и дейци са обявени за фашисти, едни са репресирани, а други осъдени и на смърт.
В тази статия нямам за цел да се спирам на престъпните, по отношение на единението на българите и българските национални интереси, грешките на българската държава през годините на социализма, на непоследователността и противоречивите страни в нейната политика. Тази политика най-отрицателно се отразява, както към българите в Благоевградски окръг и в Македония, останала под властта на сърби и гърци, но и към българите мохамедани и мюсюлмани. Въпросът не би се изчерпил, ако всичко това отдадем на марксистко-ленинската идеология.
Българи мохамеданите и българи-мюсюлманите от религиозна гладна точка се препокриват. Под българи мохамедани следва да се разбират „помаците”, но това название е обидно за тях. А българи-мюсюлмани са онези български граждани, които се турчеят, а някои се наричат и турци.
Тенденцията на турската политика към България и през годините на Студената война запазва своята същност. Тя и през тези години е гъвкава и последователна в преследване на своите външнополитически цели. Важно място, в тази турска политика и при тази ситуация, придобива отново изселническата пропаганда от преди Втората световна война. Но в тази пропаганда се появяват нови прийоми, произтичащи от идеологическата борба. Целта е дестабилизация на България във вътрешен план и международното й дискредитиране. Турската политика, присвоила си правото да защитава правата на всички мюсюлмани, и при тези условия се вгражда в концепцията за засилване процесите на турчеене сред мюсюлманското население в България. Стреми се да поддържа сред мюсюлманите убеждението, че Турция е родината им и че е готова да ги приеме. През всичките години на Студената война Турция подържа постоянно открит изселническия въпрос, като избягва да го реши.
Мерките на ЦК на БКП за „идейно-политическото приобщаване на населението от турски произход” и „национално осъзнаване и патриотично възпитание” на българите мюсюлмани през 70-те години не дават нужните резултати. Независимо от това, тази част от българската нация не представлява заплаха за вътрешната стабилност на българската държава. Тази концепция за „идейно-политическото приобщаване” се разработва от Ал. Лилов. Петнадесет години по-късно, през декември 1989 г., той ще заеме коренно различна позиция. По тези въпроси ще говорим по-обстойно на друго място.
В началото на 80-те години, въпреки нарасналото напрежение между САЩ и СССР и скалъпената „българска следа” в атентата на 13 май 1981 г. срещу папа Йоан Павел ІІ, във вътрешен план няма опасности за вътрешната стабилност на българската държава. В изострената международна обстановка, по думите на Тодор Живков казани на 7 септември 1984 г.: „Рейгън и неговата администрация много добре са преценили какво представлява България. … Те си дават ясна сметка, че не могат вътре да ерозират България. Това е невъзможно. България не е нито Унгария, нито Румъния, нито Полша, даже не е Чехия и ГДР. Вътрешно не могат да ни ерозират каквото и да правят. Следователно не им остава нищо друго, освен да ни дискредитират международно. И тази линия се възприе. Имаме информация, че през септември ще започне нова кампания срещу България от страна на реакционни сенатори. И ние не знаем до утре какво ново ще предприемат срещу нас”. При такава ситуация, в края на годината и началото на 1985 г., се извършва смяната на турско-арабските имена на българките граждани мюсюлмани.
Тази смяна влиза в историята с името Възродителен процес. За него е изприказвано и изписано не малко и продължава да се пише и говори. Неотдавна Народното събрание прие и Декларация по него. Това не е случайно. В политиката няма случайни неща. Няма случайности и в перфидната политика за обезличаване националната идентичност на българите и за разбиване на българската държавност през всичките тези 22 години на бандитския модел на прехода. В тази политика се вписва и въпросната декларация. Не е случайно, че вносител на декларацията е Иван Костов, една важна фигура в този бандитски модел.
Колкото и да е изписано по този възродителен процес още няма отговор на въпросите: Кой го предлага? Кой инициира сменянето на имената на българите мюсюлмани (турчеещи се или както някои ги нарича, а и по-голяма част от тях днес се наричат турци)? На българите мохамедани вече бяха сменени имената, и то доста по-рано. Искра Баева и Евгения Калинова след продължителна работа по подготовка на архивните материали за въпросния възродителен процес в предговора на т. ІІ стигат до извода, че:
„Според наличните документи в българските архиви, това самостоятелно решение не е координирано или „разрешено” от съветското ръководство”. Значи то е взето „самостоятелно” от българското ръководство начело с Тодор Живков. Но не се вписва в политиката на българската държава към турчещите се българи мюсюлмани. Не случайно за него не беше подготвено не само българското общество но и силите за сигурност. Не е случайно че по-късно стовариха цялата вина върху тях. Несериозно е да се приема и това, че това да е самоинициатива на Тодор Живков. Значи някой му я е „подсказал” и го е убедил. Въпросът е: „Кой е той?” На този въпрос не дава отговор и Костадин Чакъров, съветник на Тодор Живков. Чакъров вероятно има информация, но не споменава никъде в своите книги, интервюта и писания, което също едва ли е случайно.
Да се върнем към предговора на т. ІІ на „Възродителният процес…”, и по-точно в неговия край. Авторите поставят редица въпроси, чакащи отговор. Посочват, че и „външният фактор е не по-малко важен за разбиране на събитията в нашата страна, която се намира на такова кръстопътно място”, без да конкретизират кой е този обобщено казан външен фактор. В началото на 80-те години на миналия век основният фактор по отношение на България е СССР. Видяхме, че възродителният процес „не е координиран или разрешен” от Москва. Значи този фактор отпада. В хода на статията, с цел да намерим отговор на този въпрос, се постарахме да очертаем най-общо тенденцията на турската политика към българите и България в един продължителен период.
Нямаме възможност да се спираме на позицията на Анкара, възродителния процес и българо-турските отношения като се почне от срещата през януари 1985 г. между Тодор Живков със Седат Гюнерал – генерален секретар на Президентството на Република Турция и Баки Илкин – директор на Канцеларията на президента на Република Турция, специални пратеници на президента на Република Турция Кенан Еврен, състояла се през януари 1985 г. и се стигне до събитията от пролетта и лятото на 1989 г. Проследявайки турската политика през целия ХХ – ти век се вижда, че в нейната логика този процес не се вписва. Инспирирането от Анкара може да отпадне.
Другият меродавен фактор от онези години са САЩ. И не случайно Тодор Живков посочва, че „ние не знаем до утре какво ново ще предприемат срещу нас”. Въпросът, дали този процес е иницииран от Вашингтон остава открит. А днес САЩ са в още по-силни позиции, те са световна супер сила и световен арбитър.
Но да отворим „Царицата”, многопластовото повествование на Светлозар Панов, където разкрива конспиративни игри, осъществявани от държавите и техните специални служби в периода на „Студената война”. Да се прехвърлим във Вашингтон.
„Амати привика Гросман на спявка и го подхвана още с влизането му:
- Какво правим с проекта за турското малцинство? Не ми предоставяте информация?!
- Работим. Вече е подхвърлена на най-високо ниво в София.Състоянието на Първия след смъртта на дъщеря му е нестабилно. Движи се сякаш е дрогиран. Очаква се в скоро време Политбюро да приеме съответно решение.
- Не забравяйте деликатността на ситуацията. Имаме ли проблеми с българите при нас?
- Да. Много емоционално го изживяват, но са притиснати от обстоятелствата.
Дейността срещу сегашния режим разглеждат като борба срещу комунизма. Имам чувството, че това, което са принудени да вършат по турската линия, считат за открита провокация срещу нацията им, срещу милионите жертви…
- Възможно ли е да се противопоставят на плановете, или пък да информират родината си?
– Всичко е възможно. Трябва да работим с ръкавици…”.
Въпросът е: „Дали в това не се крие, все още липсата на конкретен отговор?” Може и да е в него. Не случайно толкова години няма отговор. В името на историческата истина, в името на изживените мъки и теглила от българите мюсюлмани, трябва да се търси отговор на въпроса. Вярно е, че през всичките изминали години на така наречения демократичен преход този възродителен процес ловко се използва от Турция за засилване процесите на турчеене сред българите мюсюлмани. Не е случайно, че въпросната декларация се появява във време „ни в клин ни в ръкав”. Не случайно я внася и Ив. Костов и се приема от едно мнозинство в Народното събрание, послушно на чужди сили. Днес тази декларация може да е удобна на Анкара, но тя е много по-удобна на онези, които са инспирирали възродителния процес. Целта едва ли е само „замитане следите” на това престъпление срещу българската нация и скриване на историческата истина. Въпросната декларация освен че е насочена за поддържане раната открита, за разединение на българската нация, но вероятно се преследват много по-сериозни и далечни цели.
Посочихме, че разкриването и осветляване инициаторите на събитията с арменците през Първата световна война е задължение преди всичко на днешните турски и арменски историци. За възродителния процес от 80-те години, добре ще е ако българските и турските историци се постараят безпристрастно да го осветлят. В интерес не само на България, но и на Турция, е да се търси отговор на този въпрос.
Статията „Тенденции в политиката на Турция към българите и България (ХІХ – началото на ХХІ век) и Възродителния процес“ е публикувана във в. Нова Зора бр.19,20, 21, м. май 2012.
Също виж: https://independent.
С любезното съдействие на Димитър Йончев
