Покрай темата за полицейското насилие си припомних как ме арестуваха и отведоха с белезници след убийството на Луканов, макар нищо да не бях нарушил. Ченгетата бяха същите примати и налитаха на бой. Зад тази случка кой знае още какво се крие. Не мога да проверя, но мога поне да я разкажа.
Живея недалеч от ул. „Латинка“, където убиха Луканов. Познат от квартала, от съседен блок на Луканов, звънна вкъщи да каже, че той е убит пред дома си. Това се случва още преди да настъпи голямата дандания с полицията. Съседи чули изстрели, погледнали през прозореца.
Нарамих една чантичка с фотоапарат, сложих си картата от „24 часа“ на врата, защото ми мина през ум, че те сега ще претърсват квартала и ще спират хора.
Минах напряко, дотам между блоковете се стига за 3 минути. Излязох пред входа на Лукановата къща иззад един блок, точно срещу нея. Доближавам и се изправям пред група от 3 цивилни ченгета, застанали в кръг и си говорят, до тях на земята трупът на Луканов не се вижда, завит с бял чаршаф. От 7-8 метра им показвам картата на гърдите си и казвам – „Аз съм от „24 часа“. Тия измучаха гневно и ми замахаха с ръце да се връщам обратно. В този момент още нямаше полицейски заграждения, улицата не беше още затворена отгоре и отдолу.
Аз послушно изпълних командата и се върнах назад. Но реших, че вместо да се разправям с тия, ще вляза в първия вход на блока, ще се кача нагоре по стълбите и ще звъня, който ми отвори, да го моля да снимам от прозорци или балкон. И пари щях да предложа, ако трябва.
Да, ама… Ченгетата изглежда видяха, че завивам зад блока и са предусетили моето намерение. И аз таман влизам във входа, зад ъгъла излетяха две ченгета тичащи в тръс и скочиха върху мен. Интересна подробност – и двамата първо се опитаха да ме ритат.
Отскочих назад и избегнах ритниците, и им извиках „Спокойно, бе, нищо не е станало, какво искате“. Те се успокоиха и боят ми се размина. Обаче ме хванаха от двете страни под мишниците и ме изведоха накрая на „Латинка“ до училището, със заплахи „Изчезвай оттук, да не си се мернал повече.“ Това беше само началото.
Аз влязох в училището, качих се на втория етаж, избрах една класна стая и почуках. Отварям, вътре всички ученици вече се настанили на прозорците, гледат как идват полицейски коли, слагаха лента да заградят улицата. Учителката гледа и тя. Обясних й, че съм журналист, тя не възрази да снимам от прозореца. Но беше отдалеч, макар и с дълъг обектив, стана снимка само на улицата, със събрали се полицаи и всякакъв народ, идваха шефове отвсякъде, и в далечината се вижда като петънце един чаршаф, с който е покрит трупът.
Направих достатъчно снимки и таман се приготвям да си тръгвам, влиза в класната стая друго цивилно ченге. По-културен беше. Вика – „Какво правите там?“. „Снимки – викам – нали съм журналист“. Той: „Елате с мен.“ И ме води навън в двора на училището. Там вече се бяха появили колеги журналисти, защото от оградата на училището нагоре започва ул. „Латинка“, преградена като сцена на убийство. Този ме води, а срещу мен се появиха ония двамата, които ме изгониха преди това. И като ме видяха, зареваха разгневени – „Аааа, тоя ли, бе! Ти ли пак, бе!“ и т. н. И веднага ми сложиха белезници, с ръцете на гърба, взеха ми чантичката с фотоапарата, и ме водят през двора. Изведнъж излиза отнякъде колежката Ралица, криминална репортерка от вестника. Тя познава ченгетата, ходила на много местопрестъпления и т. н. И като ни вижда, с ококорени от удивление очи им крещи „Ама тоя е от нашите, бе, защо го арестувате?!“. Те мълчат и ме водят.
Отстрани се появи и Пламен Тодоров, старо куче фоторепортер от вестника. Канонът му виси изваден от чантата, на корема. Минаваме край него, аз му намигам. Но нямаше и нужда. След няколко крачки чувам зад гърба си познатия звук на мотора на канона. Тия ме изведоха на тротоара, до една полицейска лада, да ме товарят към ареста. И единият се обърна към Пламен – „Ти какво чоплиш там, бе?! Я ела и ти тука!“ И го настаниха до мен в колата отзад. Това става пред очите на неколцина колеги журналисти и след минути по няколко радиостанции започват да съобщават, че са арестувани двама журналисти от „24 часа”, с имената ни.
Само че Пламен в колата е без белезници. Аз чак сега се развиках – „Откопчайте ме, бе, аз да не съм престъпник! Нямате право, това е произвол!“ Дойде един, отключи ми белезниците, но каза на шофьора „Тоя скри някъде филмчето, предай там“. Аз още в класната стая, като си прибирах фотоапарата в чантата, извадих филмчето и онзи, който ме изведе, видя нещо, ама не разбра къде съм го скрил. Бях го сложил в чорапа. И вече със свободни ръце, ръгам Пламен и му шушна – „Дай едно празно филмче“. Той ми подава, аз го слагам в чорапа вместо другото със снимките, което скривам на друго място.
Закараха ни в Първо районно. По пътя пак се обади един по радиостанцията да каже „Тоя скри някъде филма”. Пред районното още на стълбите излезе един униформен и ме пита сърдито „Къде е филма?” Викам – „Защо?” „Предай го, това е местопрестъпление” и т. н. Викам – „Добре, бе, ето” – и вадя от чорапа празното филмче и му го давам. Той щастлив го отнася някъде навътре.
Тикват ни двамата в една стая и след малко идва един униформен полковник – „Дайте си фотоапаратите.”
Ама важен такъв, началник, свикнал да му се подчиняват. И аз като се развиках – „Откъде накъде, бе!? Това е произвол! Нямате никакво право! Ще пишем какво сте направили.” Тоя се изненада и излезе. След малко дойде с още един цивилен и двамата вече по-любезни: „Моля, дайте си фотоапаратите, ще ви ги върнем веднага и ще ви пуснем”. Пак се развиках „Нямате право! Само насила! Сложете ми пак белезниците!”. Тия пак излязоха. Пламен вика – „Стига си викал” и се подсмихва под мустак. И той си беше скрил филма, както се оказа, и искаше да ни пускат да си ходим.
Тия влизат трети път и го удариха на молба – „Момчета, моля ви се, бе. Дайте си фотоапаратите, нищо няма да им направим, ще ви ги върнем и ще ви пуснем.” Аз още се правя на сърдит, ама си дадох сметка те пък в какво положение са – убит бивш премиер, за пръв път такава кървава история с политик от началото на прехода, затворили границите, началници крещят и нареждат, всички на нокти.
Взеха ни фотоапаратите и ни оставиха да чакаме. Мина цял час, какво толкова им гледаха на тия фотоапарати, даже се притесних да не ги потрошат нещо. Върнаха ни ги, взели празните филми и доволни.
Двамата се прибрахме в редакцията, Пламен извади снимка как ме водят в гръб с белезници и ме извеждат от двора на училището, а нататък се вижда началото на ул. „Латинка”, от която почват загражденията с полицейски ленти. Тази снимка беше важна, защото разобличи лъжите на МВР. Те официално съобщиха за всички новини, че сме задържани, защото сме нарушили полицейските заграждения. Нищо не бяхме нарушили, и това се виждаше от снимката.
Блъсков беше шеф тогава, веднага пусна извънредно следобедно издание на вестника. На първа страница сложиха моята снимка на улицата отдалеч. На другата сутрин редовният „24 часа” пък беше на първа страница със снимката как ме водят с белезници. И вътре имаше много текстове за убийството, разнопосочни, сред които успях да вмъкна кратък коментар с провокативно заглавие „Какво искаше да скрие полицията на лобното място?” Страшно нападах МВР, че си позволява такъв произвол да задържа журналисти и да им иззема филмите. Вътрешен министър беше Николай Добрев.
Коментар срещу произвола на полицията и друг кадър как отвеждат арестувания журналист от „24 часа“.
Премиерът Виденов и виденовистите бяха като гузни, защото те открито се противопоставяха на Луканов, макар че той вече беше никой, нито беше в правителство, нито в партията беше на позиция да решава нещо. Беше силен с авторитета и връзките си на Запад и на Изток. Вътрешните битки в БСП не са от вчера и днес. Не го обичаха и бесепарите на власт, и седесарите, които го бяха сатанизирали и вкарали в ареста, където преседя месеци наред и след това осъди държавата в Страсбург.
Но, както разбрах след години, основна роля за убийството му е изиграл Тодор Живков, който го посочи като главен предател и виновник, превратаджия, свалил го от власт, развалил хубавия идиличен режим. И живковистите го взеха на мушка, малка група авантюристи от тях са организирали убийството му, буквално за отмъщение, без никаква сериозна причина. То е цяла отделна тема. (Който е слушал сега Виденов преди изборите през юли т. г., как говореше за предатели и как щял да ги посрещне с оръжие или юмрук, да си прави изводи за какъв манталитет става дума).
Тогава Блъсков беше на страната на виденовистите, поне според политиката на вестника, който имаше дългове към държавната печатница ИПК „Родина”. Луканов беше лошият, конспираторът, който мъти водата на правителството. Когато го убиха, Блъсков изпадна в шах, не можеше да повярва. Съмняваше се, че убийството е инсценировка и Луканов някъде се е скрил.
После, след като на мен не ми разрешиха да снимам труп завит с чаршаф на улицата, вестник „Нощен труд” намери снимка от моргата с голото тяло на Луканов и я пусна на първа страница. Като доказателство, че е вярно, убит е. Блъсков се гневеше на това, „Труд” беше вражеска конкурентна пресгрупа. И каза нещо в смисъл, че едва ли не я пускат тази снимка да доказват, че е убит, има нещо съмнително тук.
Ченгета (и не само ченгета) по принцип да знаят – няма ли снимка от такова нещо, хората не вярват. Те и със снимки не вярват, например, че хора са кацали на луната, та какво остава за събитие без снимки.
Така че още не мога да си обясня защо беше това истерично желание на полицията да ми забрани да снимам на място. Защо трябваше освен това да ни арестуват и да изземат филми, въпреки че не бяхме допуснати наблизо.
В следващите няколко дни написах още два пъти коментари за полицейския произвол върху нас. След втория дойде криминалната репортерка Ралица и вика – „Молят ти се да не пишеш повече”. „Кой, бе?”, питам. Тя обясни, че това са ченгета, от които взима информация, и са я помолили, тя предава.
Шефът на пресцентъра на МВР, след третия коментар и след едно мое включване по „Хоризонт”, в което казах какви диви ченгетата налитат на бой, се обади и покани мен и Пламен Тодоров на среща с вътрешния министър Николай Добрев, който щял да ни се извини. Отидохме в уречения час, шефът на пресцентъра изглеждаше като болен, който току що е изпил петото поред хапче за язва за деня, и започна да се извинява, че министърът отишъл на извънредно заседание на правителството и не може да се извини лично, затова се извинява той. Върна ни и два неразпечатани филма „Кодак”, същата марка, каквито ни иззеха от фотоапаратите. В един от коментарите бях споменал и това, че освен произвола, са и крадци, взимат скъпи филми „Кодак”. Като се прибрахме в редакцията, гледам, че филмите са с минал срок на годност. С Пламен ни досмеша, щях да пиша пак какво ни пробутват ченгетата, ама рекох да не издребнявам.
Минаха години, писах статии за полицията, веднъж писах и какви хора стават полицаи. Говорих с психиатри, положението не е никак розово. Много от кандидатстващите са хора с особен манталитет, мнителни, склонни към насилие, с недостиг на самочувствие, което искат да компенсират с властта на пагона и т. н.
Проучвах и описвах и случая Чората в Благоевград – най-хладнокръвно са убили човека от бой, вързан, с ритници, спукани аорта, череп, трупът му е целия в синини и травми. И досега се опитват да прикриват какво са направили няколко ченгета, които са искали той да замлъкне, за да не разкрие компромати. Първо осъдиха петимата полицаи, после ги оправдаха на два пъти, по времето на милиционерско-пожарникарския райх на Борисов, когато лично той и министърът на вътрешните работи Цветанов обясняваха пред медиите, че полицаите са невинни и съдът ще реши „правилно”. Делото се гледа 4 пъти, ту осъдени за предумишлено убийство, ту оправдани, по непредпазливост, по давност. Бяха оправдани два пъти, и на последна инстанция. Но след като държавата беше осъдена в Страсбург, през 2019 г. делото се гледа отново във ВКС, за пети път. Полицаите бяха осъдени окончателно, с намалени срокове затвор. Милиционерската власт обясни осъдителната присъда с шефа на съда Лозан Панов.
Случвало се е на протести като се мотам пред кордон ченгета с фотоапарат, пак да се опитват да ме сритат. Много колеги фотографи пострадаха.
Какъв е изводът? Правилният подход е – при най-малък случай на посегателство от ченгета, да се вдига медиен шум до небесата, да се настоява за съд, само така ще бъдат възпитани.
Иван Бакалов
Източник: e-vestnik
