Мръкваше, когато в дома на Димитър поп Станев се почука. Гласът на Димитър отекна в тишината:
– Ида, ида!
На вратата стоеше човек, който беше съвсем спокоен. Димитър се взря в лицето на госта.
– Дяконе! – извика той. – Ти ли си? Ами, хайде, влизай! Какво чакаш?
Влязоха вътре.
– Събличай се и сядай! – продължи Димитър. – Ха, тука, по- близо до огнището. Кажи сега от де идеш?
– Бях при хората – отговори Васил и в гласа му прозвуча нотка, непозната за Димитър Станев.
– Чувам аз, че напоследък все при хората си бил. Опасни, страшни неща се чуват, Дяконе. Турците те дирили под дърво и камък.
– Дирят ме – усмихна се Васил. – Но аз съм започнал делото и трябва да го довърша. Затова съм дошъл тази вечер във вашето село. Тук ще направим комитетска организация, да вземете и вие участие в общото дело. Има ли верни хора?
– Ех, Дяконе, кой няма да се съгласи да помогне за това свято дело? Сега ще отида да доведа Димитър Здравков и младите свещеници!
Димитър нареди на жена си да сложи нещо за ядене на госта и тръгна. По селските улици нямаше никой. Той вървеше, а мислите му го връщаха в детството. Още от тогава познаваше Васил. Когато вуйчото идваше на гости, водеше със себе си и племеника. Бащата на Димитър – поп Станьо бе добър приятел с вуйчото на Васил. Какъв буен беше тогава този Васил! Каквато игра да захванеха децата, той беше все начело. Децата от махалата искаха да го видят, а Васил заставаше в средата и казваше:
– Ще се борим!
И набързо побеждаваше всички. И на Димитър не прощаваше, макар че беше по – дребен.
– Сигурно и сега ще ме надвие! – мислеше той, вървейки по тихите улици. – Нищо, че вдигам бакър с десет литра с една длан и чупя между пръстите пет ореха наведнъж. Той още тогава беше ловък и съобразителен.
Върна се скоро със свещениците и с Димитър Здравков. Васил им разказва дълго за комитетската организация, която ще създадат тук.Навън беше тъмна нощ, когато си тръгна.
– Слушай, Дяконе, да дойда да те изпроводя, а? Накъде поемаш?
– При хората – леко се усмихна той.
Минаха дни. Една вечер камбаните забиха тържествено. Черквата се пълнеше с народ. И Димитър Станев беше там. Слушаше баща си как пее черковната песен и едно особено вълнение го обземаше. В този момент някой го дръпна за ръкава. Обърна се. Беше жена му.
– Ела си! Кравата се тели!
– Паролата! – сепна се той. – Ама че умник е този Дякона! Знае кога да дойде. Точно срещу Коледа, когато турчин не минава през българската махала. Нали им мирише на свинско!
След няколко минути беше в къщи. Левски му протегна ръка и Димитър развълнуван каза:
– Дойде ли свещеният момент, Дяконе?
– Да, брате! Събери хората!
Тази нощ в Селджиково беше основан таен революционен комитет с председател Димитър Здравков, секретар – Димитър Попов и свръзка – Николя Мичев.
Васил Левски продължи да идва в Селджиково / днес селото се нарича Калояново/. Следеше работата на комитета, който беше вече събрал пари за оръжие. Даваше напътствия, говореше за въстането. Хората от комитета винаги го изпращаха до края на селото, но не го питаха какъв е пътя му по-нататък. Знаеха, че той никога не казва от къде идва и накъде отива.
За „Тракийски свят“ – Ирина Кирилова
