1. Град на нотабилите?
Също като останалите части на Македония[2], градът Монастир (или Витола, днес Битоля в Бившата югославска република Македония) има оспорвана история. Източник на споровете е етническата идентичност и състав на християнското му население от деветнадесети век. Какви са били тези хора и по колко от всеки етнос? Може би най-добрият (и със сигурност най-забавен) анализ на този противоречив въпрос е публикуван в един военен вестник, The Monastir Monitor and Messenger of Macedonia[3], по време на Първата световна война. Това става през септември 1916, малко след края на продължилата девет месеца българска окупация на града. Анализът е представен под формата на три последователни групи от твърдения:
През късните 1990 години подходите към същите тези въпроси едва ли ще бъдат по-малко противоречиви и по-малко хумористични[4], но въпреки това търсенето на разумна интерпретация на сложната демография на града не е напълно безнадеждно дело. Всъщност в тази статия ще се говори за това как процесът и протичането на урбанизацията, както и последвалите ги социални разцепления, свързани с културното разделение на труда, са засягали местните политики на национализъм в това провинциално градче. Изследването се базира основно на три малки тефтера, съдържащи описания на семейни разходи, които са принадлежали на богатия монастирски търговец Михаил Катсоянис[5]. Те съдържат около 7,000 ръчно написани бележки и описват ден след ден периода от септември 1897 до октомври 1911. Тъй като включват всевъзможни данни (търговски договори, разплащания, имена, услуги, цени и стоки), те много често предлагат изключително полезни и действително редки погледи от първа ръка към пазара на труда, както и надеждни свидетелства при оценката на житейските условия на бедни и богати. Всички цифрови данни бяха компютризирани и класифицирани в многобройни категории (наеми, данъци, заплати, услуги, дългове, имена и пр.), както и подкатегории (храна, облекло, поддръжка, домакинство, такси за образование, развлечение и пр.) След това те бяха повторно класифицирани и обработени в съгласие с определени въпроси. Естествено, точността на някои от статистиките без съмнение е била повлияна от склонността на Катсоянис понякога да дава само общата цена за няколко напълно различни обекта (примерно четири пиастъра за домати и четка). Специално внимание беше обърнато и на опитите за различаване на многобройните недостатъчно добре идентифицирани лица, които се срещат в тефтерите.
Богатите хора, местният елит, не са основно занимание на това изследване, макар че те са доминирали икономическия и социален живот на Монастир до Балканските войни, както и цялата му история след това. Когато Аделаид Уокър, сестрата на един протестантски мисионер, посещава града през 1860, тя пише: „Сред християнското население власите се подреждат най-високо що се отнася до търговските предприятия, индустрията и интелигентността.“ Освен това Уокър споменава българите, които имат „само малобройни търговски предприятия“ и албанците-християни, които „също са добре развиваща се общност“, но не особено активни в търговията[6]. И действително повечето власи, тоест хора, говорещи опростената средновековна форма на латински, са пристигнали едва наскоро в Монастир и околните градчета на северна Македония. Те са се настанили тук по-малко от един век преди това, след последното разрушаване на Москополис (днес албанският Воскополье) и други процъфтяващи влашки градове от района на планината Гранос през 1769[7]. За това преселване се знае малко, но няма съмнение, че тези власи донасят със себе си ако не капитал, то със сигурност добри познания по много занаяти, стабилно предпочитание към гръцко образование, спестовност, предприемачески дух и ценни връзки с централноевропейските пазари[8]. Онова, което им липсва към средата на деветнадесети век – ако можем да се доверим на същата англоезична наблюдателка – са напълно развити европейски маниери и по-деликатен вкус за храна. Тези недостатъци обаче не пречат на монстирските власи, нито пък на събратята им от други балкански градове, да доминират и на практика да оформят най-горните социални прослойки на много от балканските национални държави, появили се на картата в хода на деветнадесети век.
Влашкото върховенство „по богатство и интелигентност“ е стандартен коментар при всяко описание на живота в Монастир, направено от който и да било пътешественик от деветнадесети или ранния двадесети век[9]. През 1905 британският консул твърди, че, макар и в около 70 процента от домовете разговорният език да е влашки, „едно голямо мнозинство“ от тях е получило „образованието си изцяло на гръцки език и те са започнали да гледат на себе си като почти част от тази националност“ [10]. Приемникът му е по-скептичен: „Че те като народ трябва да изпитват какъвто и да е румънски или гръцки патриотизъм в някакъв широк смисъл, изглежда малко вероятно за хората, които ги познават, макар че някои от младите мъже в последно време започват да се присъединяват към гръцките чети.“ От друга страна, добавя той, „румънската пропаганда се прокарва тук най-вече от агенти-авантюристи, които наскоро са сменили страните“[11]. Но макар че присъствието им е лесно доловимо, власите в никакъв случай не са сами (on their own) в Монастир. Уокър е срещала и българи, като Димко Радев, неграмотен търговец, който е спечелил състоянието си от изкупуване на данъци. Други пътешественици споменават „малко славяни“[12], сред които про-гръцката умонагласа вече започва да намалява около 1880-те[13]. Към 1889 вече има около 8,000-9,000 българи, в сравнение с 12,000 власи[14], при цялостно градско население от 42,000. В началото на 20 век българите са 10,000, а власите – 14,000, при цялостно население от 60,000[15]. Цифрите са далеч от точни, но изглежда е факт, че колкото повече славяни избират градския живот, толкова повече гръцкият национализъм се засилва сред власите.
2. Македонската икономика около началото на новия век
Всички изследователи на балканската история са наясно с факта, че периодичната емиграция е била традиционна практика в планинските местности на Македония и Албания; на практика това е бил единственият начин да се поддържа платежния баланс. Макар че е трудно да се издирят солидни свидетелства, като например статистики, все пак е ясно, че през ранния двадесети век поддържането на този баланс е ставало все по-трудно за селячеството. Причините за това са много. От 1897 до 1910 (с изключение на 1904) една поредица от слаби урожаи намалява приходите им, докато дългоочакваната по-добра пазарна конюнктура за земеделски продукти не се реализира. Земетресението от 1902 причинява сериозен удар, а подбуденото от българите въстание от 1903 г. нанася дори още по-големи щети. Множество села в околностите на Монастир са изпепелени, още повече пък са силно разрушени от османската армия и нейните помощници, които „възстановяват реда“ по традиционния начин – чрез кланета. Прилагането на данъчната реформа, която е наложена под европейски натиск и наблюдение, и цели да намали недоволството сред селяните, не успява да постигне доловими или постоянни подобрения, освен добавянето на нови разходи към бюджета. Изплащането на тарифите за управляваните от европейци железопътни линии причинява допълнителни трудности[16]. По такъв начин една инвестиция, от която се е очаквало да подобри живота на селяните, на практика води само до още по-високо данъчно облагане на приходите им[17].
При тези обстоятелства няма особено много продукти, които да бъдат транспортирани от железниците до пристанищата на Македония, но пък има много други, които могат да бъдат транспортирани във вътрешността на страната. Продукти като захар, кафе, бира, газ, стоки за домашно потребление, мебели, рамки за легла, стъклария и различни други „луксозни стоки“, може би непознати или дори безполезни, но въпреки това силно желани както за селяни, така и за граждани, сега вече стават достъпни през цялата година. Всъщност самото съществуване на магазините, които постепенно заместват годишните пазари и седмичните базари, е нововъведение, свързано с по-гъвкавата система на кредити, създаването на банкови клонове и железопътен транспорт, който позволява редовно обновяване на стоките. Всичко това са добри новини за хората, които разполагат с пари в брой, както и мощен импулс за намиране на алтернативни или допълнителни занятия при хора, които в продължение на векове са били напълно самодостатъчни[18].
Може да се твърди, че това не са проблеми, характерни единствено за Македония или които и да било други провинции на Портата. Лошата реколта или увеличените данъци, дори и насилието от страна на армията, не са нещо ново през двадесети век, а селяните никога не са разполагали с достатъчно пари за харчене. Онова, което прави случая изключителен, е нарасналата несигурност. Малко след злополучното въстание от 1903 тук се намесват също и гръцки чети, с цел да защищават, завладяват и възстановяват (или преобръщат) онова, на което се гледа като национални предпочитания на селяните, а именно да осигуряват предаността им към екуменическата Патриаршия, която екзархическите въоръжени чети преди това са поставили успешно под въпрос[19]. Натискът, упражняван както върху гръцките, така и върху българските или славянски селски общности – ябълката на раздора между двете нации – е значителен, а прилаганите методи са неизменно насилствени, докато реалните гаранции за защита се ограничават единствено до обещания[20]. Списъкът на мъчениците е изключително дълъг, но още по-дълъг е каталогът на емигрантите, напускащи региона във все по-голям брой, особено от западна и северозападна Македония, тоест вилаета на Монастир[21]. Влиянието на това масово изселване върху местната икономика и общество вече беше разглеждано на други места[22]. Накратко, селяните бягат от фалитите, а сумите, които те изпращат обратно вкъщи, поддържат местния пазар в доста добра форма. Нещо повече, създава се нова прослойка от завърнали се емигранти, сравнително богати мъже с достатъчно пари, за да закупуват земя на каквато и да било цена и да започнат бизнеси в градовете, които са готови да запълнят празнината, оставена от изселващите се турски собственици.
3. Селяните на пазара на труда в Монастир
Емиграцията в далечни страни, извън Балканите, е най-директният и бърз път към социално издигане и финансово спасение за по-будните млади мъже от времето между двата века; но тя не е нито единствената, нито дори най-популярната опция. Сезонната и евентуално постоянна урбанизация е другият основен избор, може би по-малко изгоден в краткосрочен план, но със сигурност много по-близък до традицията. [Българският историк Николай] Тодоров предоставя интересни свидетелства за македонските емигранти в някои български градове от средата на деветнадесети век; те са сравнително многобройни, мюсюлмани и християни, най-вече зидари, хлебари и пивовари; славяни, но също и албанци-християни[23]. Подобна информация за имигранти и пътуващи работници в македонски градове, особено Солун, се открива в изобилие[24]. Всъщност урбанизацията на местните селяни е много по-съществена от емиграцията вътре или вън от териториите на султана. Всички достъпни свидетелства говорят, че християнските части от градското население се увеличават значително в много македонски градове от деветнадесети век, като Щип, Велеш, Скопие и Куманово[25].
Същото важи и за Монастир. За да се обясни как демографската разлика между власи и българи се е променила през втората половина на деветнадесети век, разумно е да се твърди, че имигрантите, настаняващи се тук, трябва да са били най-вече (но не само) славяни от околните села. Виктор Берар, френски дипломат и географ, е посетил Монастир в един пазарен ден и се е смесил с тълпата от тежковъоръжени, носещи поли албанци, „мръсни и дребни“ славянски селяни и дългобради турци, носещи се в безконечна редица[26]. Уокър се е смесила със същата тълпа тридесет години по-рано и е била впечатлена от жените, които „носят стоките си за продан в две големи торби от козя кожа, преметнати отпред и отзад с ремък през рамо, така че ръцете им са свободни за предене или плетене“[27]. Такива селяни вероятно са напускали града преди залез, но много други са имали постоянни занятия, за които в момента знаем прекалено малко, поради липсата на източници. Изследването на ежедневието на семейство Катсоянис хвърля полезна светлина върху техния начин на живот.
В самото домакинство най-различни жени предлагат своите квалифицирани или неквалифицирани услуги: една постоянна прислужница (за семейство, вариращо от четирима до седем члена), перачка, наемана веднъж или два пъти месечно, шивачки и различни други, които предат и чепкат вълна, тъкат килими и чаршафи, плетат бельо и чорапи, бродират калъфи за възглавници, гладят или предлагат необходимата в различни конкретни случаи от ежедневието помощ, но също утешават и предлагат различни други услуги във времена на мъка или болест. Мъжете работят за Катсоянис като занаятчии или наемни работници: поддържат водните помпи в къщата, почистват кладенците и огнищата, подготвят печките за зимата, калайдисват кухненската посуда, острят ножове, цепят дърва и прекопават градината. Много други работят като зидари и дърводелци, често наемани за различни ремонти, строеж на безконечните разширения на къщата и, дори още по-често, за ремонти на бързо разширяващата се семейна верига от магазини и складове. Дребната търговия с хранителни стоки също е значителна възможност за селяните в общество, което вече не практикува отглеждане на домашни животни (нито дори кокошки), напуска земеделието и дори градинарството и не притежава друга собственост освен градските си жилища. Многобройни хлебари, касапи, бакали, кръчмари, млекари, шивачи и обущари се споменават поименно в тефтерите на Катсоянис, докато още повече зарзаватчии, рибари и носачи (най-вероятно странстващи селяни и дребни търговци) се споменават анонимно.
За разлика от българските градове по Черноморието, където такива хора от професиите най-вероятно са били чужденци от далечни страни, в Монастир всички те идват от славянските, албански и влашки села и малки градчета в околността, тоест не повече от тридесет километра наоколо. И действително, прислужниците на семейство Катсоянис са или славянки, или влахкини, но понякога се споменават и еврейки, които вършат прането, туркини, наемани като тъкачки, а също и циганки (gyftisses) като работнички, най-вероятно чистачки. Наеманите мъже – търговски партньори, работници и доставчици на храна – са многоезична група. Те са имигранти от първо поколение, ако човек може да съди по кратките им описания. За разлика от местните търговци, адвокати, учители, доктори и други утвърдени хора от професиите, работниците и дребните търговци се наричат в тефтерите или с имената на бащите си (Стефос [син на] на Наум), или с прякори (Ристе зидаря, не с главно „з“), или според мястото, от което идват (Налис Мориховалис, т. е. от Морихово). Шансовете им да станат „някой“ без магазин, фирма или някакъв имот, са нищожни, освен ако не решат да станат бунтовници и станат известни с „националните“ си дела.
Да се класифицират тези селяни от гледна точка на националните им предпочитания, ако те изобщо са направили някакъв твърд избор, е невъзможна за историка задача, също както и за властите от онези времена. Определението „българин/български“ се споменава само веднъж сред хилядите ежедневни записки (във връзка с един млекар), и то никога не е използвано като презиме. Думите „турчин“ и „османлия“ се появяват също само по веднъж, за обозначаване на един касапин и една жена-тъкачка. Думи като „грък“, „ромей“, „румънец“, „влах“, „албанец“, „сърбин“ или „македонец“ не се срещат изобщо (курсивът мой – З. Е.) в тефтерите на Катсоянис, нито пък някакви религиозни обозначения като „екзархист“, „схизматик“, „католик“ и пр., с изключение на думи като „евреин“ и „циганин“, които се появяват на няколко пъти. Очевидно и двете групи се идентифицират лесно и от пръв поглед, по техния език, външен вид, облекло и занятие. Архивни източници указват, че славяните, посещаващи пазарищата или трудовите борси на Монастир, са били или про-гръцки, или про-български настроени. Но въз основа само на външния вид или езика никой не може да каже разликата. Източниците указват също, че екзархистката или про-българска група, от която набира резервите си ВМРО, е по-голяма или поне по-активна и по-ревностна[28].
Въпросът дали ВМРО е имала повече последователи сред урбанизираните селяни и дали тези селяни са били привърженици на ВМРО par excellence ще бъде дискутиран по-нататък; в този момент е по-интересно да се отбележи връзката между произход и професия. Един от документите твърди, че „българите“ в Монастир са имали „монопол“ върху определени професии, като касапи и млекари, и че към тях лесно можели да бъдат добавени градинарите и рибарите[29]. Това е напълно естествено в една пред-индустриална среда, в която градските пазари зависят изцяло от селското стопанство[30]. Такива хора изкарват прехраната си чрез способността редовно да доставят на клиентите в града месо, зеленчуци, риба или мляко от своите (по правило славянско-говорещи) села в околността без участието на допълнителни посредници. Но доставките на стоки на ежедневна или седмична основа от вътрешността до градските пазари не може да се извърши без достигане на някаква степен на сигурност. Същото се отнася и за други професии като дървари, секачи и майстори на дървени въглища, които прекарват част от годината без защита в гората. В периода когато ВМРО постоянно нараства и се разпространява в региона (1897-1903), е напълно естествено да се очаква, че тя ще привлече такива млади и смели работници и дребни търговци в редиците си. В края на краищата, Комитетът е бил незаменим (и задължителен) механизъм за осигуряване на защита и, може би, социално издигане.
4. Живот в предградията
Симич смята, че постоянният обмен и комуникация между градските и селски сектори на Сърбия през деветнадесети век е създал един вид културна приемственост между селото и града[31]. Това е напълно естествено, тъй като значителна част от градското население (20 процента през 1863 в градчето Арандьеловац) са имигранти от първо поколение, неженени мъже, които живеят сами и се връщат редовно вкъщи[32]. Тази културна приемственост е очевидна дори и при по-големи градски агломерации като Атина от 19 век[33], а със сигурност и Монастир. Чарлз Елиът пише, че предградията на Монастир са били „пълни с дървени къщички, заети от селяни, които се надяват да подобрят положението си като напускат селата си и се заемат с някои от по-скромните форми на търговия[34]“. Кореспондентът на Daily Mail също описва как бегълците от въстанието от 1903 живеят мизерно по полята и склоновете в близост до градското гробище[35]. Действително, налице са изобилни свидетелства, че славянските селяни са се събирали най-вече в периферията на Монастир. Едно от поселищата им е наречено Йени, „ново“ и се намира близо до землищата; друго пък е наречено Баир махале; трето е наречено Драгор, и се намира близо до брега на едноименната река. Други свидетелства сочат, че славянските селяни живеят близо и до конския пазар, до пазарите за плодове и зеленчуци, както и други места извън градския център. По същите места, до входните улици на града, различни ханове и евтини хотели, силно непопулярни сред европейските пътешественици, предлагат подслон и храна на селяните, които все още се движат между града и селата в околността[36].
За да се анализират условията на живот в тези скромни поселища са необходими данни за заплати, надници и цени на храните. Тефтерите на Катсоянис отново са незаменими от тази гледна точка. На прислужниците се плаща според годишни договори, които фиксират месечните им заплати, но понякога включват и неплатени услуги през първата година. Между 1897 и 1911 такива месечни приходи варират между 15 и 20 пиастъра независимо от произхода, инфлацията или дори годините на служба[37]. Прислужниците могат да си осигурят екстра приходи ако предоставят допълнителни услуги като тъкане или плетене. Всички останали жени-служителки, наемани от Катсоянис, получават надница от 5 пиастъра, независимо от това дали са еврейки, циганки, влахкини или славянки, чистачки или перачки; това е сума, сравнима с надниците, изплащани на работничките в манифактурите за коприна или тютюневите фабрики в Солун по онова време[38]. Очевидно, поради недостига на работна ръка, предизвикан от трансатлантическата емиграция, надниците на мъжете се променят с течение на времето, особено след 1904. Около края на предишния век надницата на общ строителен работник е била 5 пиастъра, а на квалифицирания работник (майстор) – 12 пиастъра. През 1911 тя вече е съответно 12 и 20 пиастъра. Заплащането за цепене на кола дърва се увеличава от 2-2,5 до 3-3,5 пиастъра. Няма свидетелства, че религията или езика са имали някакво влияние върху заплащането.[…]
5. Завладяването на пазара
В тогавашна Турция една махала е не само административна градска единица, но и социална мрежа. Нейните членове са свързани чрез взаимни женитби, общ произход[39] и солидарност, която понякога е по-силна от вероизповеданието[40]. Такъв е случаят със съседите-мюсюлмани на едно известно християнско семейство, Модис, добре известни гръцки активисти. Въпреки че са турци, съседите се съгласяват да приютят ранените гръцки четници, укривани от Модис, в случай че къщата му бъде претърсвана от властите, просто за да спасят приятелите си от унижение, арест и наказание[41]. Но през ранния двадесети век, четири поколения след пристигането на власите в Монастир, след петдесет години на бърза урбанизация, тридесет години на схизма между екуменическата Патриаршия и Българската църква, както и няколко десетилетия на интензивна румънска пропаганда, съседствата вече не са чак толкова хомогенни от гледна точка на религия, език или други връзки. Когато един от членовете на семейството на Симеон Радев, високопоставен софийски дипломат, се връща в Монастир за да продаде семейната къща, екзархистите са изпълнени с радост. Голямото, представително жилище е перфектната сграда за ново българско училище; освен това тя предлага солидна база, тъй като се намира по средата на влашкия квартал. Цената е фиксира на 500 лири, но гръцкият консул отлага продажбата, докато власите се съгласяват да платят 1,000 лири[42].
Забелязването на видни българи като Радев е много лесно. Но около началото на века неговият дом не е единствената сграда в центъра на града, принадлежаща на славяни. В един доклад, направен от водещ влашки търговец до гръцкото консулство се споменава, че след създаването на железниците, дребните търговци от околните градчета Прилеп, Тиквеш и Екзи-су (днес Ксино Неро) са се установили в Монастир и са започнали бизнеси във всички сектори на търговията. Според този доклад проникването на такива търговци е част от злонамерения план, измислен от ВМРО, чрез който се цели да се постави под въпрос влашкото (тоест гръцко) икономическо господство. Най-опасните конкуренти са търговците от Прилеп, ревностни българи, както ги наричат англичаните[43], самодостатъчни, пестеливи, предприемчиви, готови да предложат неограничен кредит, с търговски връзки в Солун; мъже, които лесно могат да разчитат на предпочитание от страна не само на сънародниците им българи, но също и на някои власи. Според същия доклад, славянско-говорещите хлебари, зарзаватчии, касапи и различни други новодошли, които са започнали бизнеси във всеки квартал, не са нищо друго освен български шпиони и инструменти на Комитета[44].
В по-външните квартали българската дейност е много по-енергична. През юли 1903, в навечерието на дългоочакваното, устроено от българи антитурско въстание, за предградията на Монастир се говори, че са истинска крепост с множество скривалища, пълни с оръжия и амуниции, където и мъже, и жени се упражняват в използването на пушки. Страхът прави тези приготовления да изглеждат извънмерни, но си остава факт, че самият български консул е забелязал как тук се носят български униформи, дори с отличителни знаци[45]. Новобранците, задължени от комитета да напуснат града и да поемат към планините, носят такива униформи. Най-многобройните сред тези „рекрути“, чиято готовност да поемат по пътя на бандитизма е силно поставяна под въпрос от гръцките архивни източници, са били касапи или техни калфи; не по-малко от осемдесет от тях напускат Монастир около средата на юли 1903[46].
Погледнато стратегически, въстанието, което избухва на празника на пророк Илия през 1903 (по-добре известно под името „Илинденско въстание“) е провал. За разлика от онова, което се случва в Крит през 1896-7, европейската намеса в Македония не води до автономия, както София се е надявала. Въстанието предизвиква появата на литература, която прави известна в цяла Европа българската кауза за македонска автономия, но тази кауза се отхвърля след поражението на България в Първата световна война. В дългосрочен план то създава високо ценени национални митове, поддържани от две балкански нации, макар и по различни причини[47]. В краткосрочна перспектива то не само предизвиква хаос и разрушение, но и алармира гърците, като ги кара отново да се включат в борбата за Македония. Монастир, който лежи на границата на онова, което се разглежда като сфера на гръцко влияние, е изключително важен за едно такова завръщане. ВМРО добре разбира този факт и последователно се опитва да държи селяните настрана от гръцкото влияние: тя уговаря хората там да не поддържат влашките търговци и наказва онези, които не се подчиняват. Патриаршески бакалии, зарзаватчийници, месарници и ханове в предградията отбелязват, че клиентите им намаляват. Някои от тях решават да станат екзархисти, за да поддържат пазарния си дял и да си осигурят доставчици. Други са убити, защото са отказали да се съобразяват с директивите на Комитета[48].
ВМРО не се задоволява само с градските предградия. Убийствените атаки срещу влашки търговци и хора от професиите за започнали още преди Илинден, но се увеличават многократно през 1904. Гърците скоро започват да си отмъщават и тази кръвна вражда ескалира до размерите на градска война, която има преди всичко символично значение, тъй като мишените на нападенията са хора, които не са непременно обвързани с комитетските работи. Всеки, който е някой в града, вече е потенциална жертва: доктори, учители от средните училища, свещеници, персоналът на консулствата, емиграционни служители и търговци – всички те са лесна плячка в опитите за сплашване и отмъщение. Сред тях е и самият брат на Катсоянис, Матеи, „търговец с известно състояние и… уважаван навсякъде като тих и мирен гражданин, който не е вземал участие в религиозни или политически борби.[49]“ Един от европейските наблюдатели, поразени от тази вендета, пише:
Убийствата са нещо толкова обичайно, че не предизвикват дори свиване на рамене. През нощта се чува кратък гръм на пистолет, вик, тропот на крака. Ало! Убиха някого! Това е всичко… В кафенетата се кроят заговори. Някой ви шепне на ухо. Миналата нощ бяха заклани двама българи. Тихо! Заслужаваха си го. Та нали българите бяха сложили отрова във виното за помен на гръцката църква?[50]
Кой ще отмъсти за тези убийства? Според гръцките източници екзекуторите, наемани от ВМРО, са
…млади работещи момчета, които изглеждат най-мирните и най-работливите на тоя свят, без полицейски досиета, без предишни провокативни действия; те са били подготвяни в продължение на дълго време с много грижа и внимание, и чувстват във всеки момент зад гърба си систематичната и неуморна сила на организацията си.[51]
Влашката горна класа, de facto „хора на закона, семейството… всеки от тях отдаден на мирната си работа“[52], не може лесно да предостави такива мъже. Те трябва да се обръщат към така наречената „гилдия на брадатите“ (guild of the barbati), тоест местните грубияни, младежи, добре известни с тяхната „любов към побоища и жажда за вино“. Такива млади мъже, ако е било необходимо, са били подготвяни в Гърция и са получавали основна заплата плюс бонуси при успешни атаки[53].
Но всеки опит за интерпретация на сблъсъка в Монастир като един вид бандитска война между безработните урбанизирани младежки групи би бил напълно погрешен. Макар че изпълнителите действително са агресивни и безразсъдни младежи от селски произход, реалният гръбнак на двата комитета са търговци от средната класа. Като оставим настрана всички видни граждани на Монастир, които са застреляни само за сплашване, останалите цели и на двете страни са бакали, кръчмари, бръснари, градинари, шивачи, млекари, касапи, ковачи, дървари и други такива. С други думи, организаторската мрежа на комитетите се състои от хора със скромно положение, не непременно богати, но определено без желание и решителност да се издигат социално. В повечето случаи те не изпълняват убийствата сами, а просто дърпат конците. Действително, тази прослойка е незаменима за контрола, манипулирането, инструктирането и информирането на младите комитаджии и различни селяни, с които те имат ежедневно работа в предградията. Техните магазини се считат за по-подходящи за „националната работа“ от консулствата или църквите, защото са по-малко запомнящи се, по малко формални, по-близо до хората и лесно достъпни за различните доставчици и клиенти. Независимо от мотивите си при започването на бизнеси в Монастир, в повечето случаи такива мъже по неизбежност стават ВМРО-революционери: както социалните, така и политическите им аспирации ги поставят в остра опозиция както срещу османските власти, така и срещу местната елинизирана влашка буржоазия.
За да неутрализира ВМРО, гръцкият комитет си поставя двойна цел: да прогони екзархистките търговци от пазара, а след това да проникне в българските квартали. В изпълнение на този план от власите, които притежават повечето магазини, се очаква да прогонят екзархистките си наематели и да бойкотират бизнесите им. Освен това се предлагат идеи за финансиране на гърци от гръцкото кралство, или от Епир, или пък влашки патриаршисти от близките градове, с което да им се даде възможност да започнат бизнеси в Монастир и така те да изместят екзархистките касапи и хлебари. В най-добрия случай, както формулира нещата един влашки търговец, Спирос Думас, е трябвало да се създаде, под егидата на гръцкия комитет, вертикален гръцки тръст, обхващащ различни индустриалисти и търговци на едро, но също и по-дребни бизнеси като превозвачи, собственици на магазини и др. под. Думас вярва, че тъй като законите на свободния пазар вече не функционират, такива мерки са напълно оправдани. И действително, осъществяването на един подобен план би дало възможност на водещите търговци да премахнат българската конкуренция без да намаляват цените си или да предоставят рискови кредити.
Архивните източници и мемоари показват, че всички тези мерки са били осъществени, понякога с ентусиазъм, не само в Монастир, но и в другите градски центрове. Записани са най-различни анекдоти, в които се описват опитите на критски касапи да обслужват неговорещите гръцки език клиенти, настаняванията на гръцки хулигани в малки ханове в българските квартали, които успешно сплашват поддръжниците на ВМРО, както и опитите на гръцкия комитет, чрез насилие и сплашване, да наложи това генерално ембарго. И все пак тези планове имат само слаби шансове за успех. Въпреки че спомените за неочакваната степен на социална мобилизация вътре във влашката общност са много живи, също както и легендите за нелегалните операции на ВМРО, на практика е много малко съмнително дали търговците биха могли да си позволят лукса да избират клиентите си или пък наемните работници да избират работодателите си в съгласие с националните си предпочитания, дори и ако тези предпочитания вече са били утвърдени и известни сред местната общественост.
