10 ноември е сакралната дата, за която Политическата Секта вече предпочита да не се сеща.
Защото 10 ноември 1989-а е едно чудовище на неопределеността, което се храни единствено с мълвата.
Той е фалшивият гроб на промяната. Разкопаеш го – и там няма нищо. Някой е отмъкнал всичко.
Отгоре на всичко, само 7-8 години след Преврата станахме свидетели на една почти безусловна реабилитация на Живков.
Преходът добре угои тази реабилитация. Бързите темпове, с които се случи това, са дълбоко смущаващи.
И една от причините е, че новите политически лидери, повечето от които са си чисти самозванци, усърдно подхранваха мита за Живков заради собствената си безличност и некадърност.
***
Предлагам на вниманието ви един малко известен разговор с Ани Младенова – митичната медицинска сестра на Живков.
Той е част от новото, допълнено издание на книгата „Необичайни срещи. От Живков до Ванга“, което подготвям за печат.
Разговорът е записан на 29 юни 1990 и най-напред е отпечатан в бр.1 на списание „Всяка неделя” от 16 ноември същата година.
Корицата на броя представлява фотос на Живков и надпис „Предпоследно сбогом“?
И досега не мога напълно да си обясня, защо съм направил такава прогноза. Която се оказа вярна.
/Интервюто с Ани Младенова/
– От кога познавате Живков, от кога работите за него?
А.М.: От 1975 г. съм на работа там, може би трябваше да донеса документа, с който съм назначена от Министерството на народното здраве – там пише, че в задълженията ми влиза обслужване на Тодор Живков и неговото семейство. Като при мероприятията в страната и чужбина съм обслужвала и членовете на делегациите, които са съпровождали Тодор Живков.
– Доста неща бяха написани срещу вас непосредствено след 10 ноември?
А.М.: На 16 ноември, на пленум на Централния комитет, генерал Милушев много ме изненада с това, което каза. Аз имам и снимки – там съвсем другарски седим един до друг, наблизо до нас е Живков, и с нищо той не показва, че е репресиран от мен, командван от мен или въобще…
– Какви бяха отношенията ви с Милушев?
А.М.: Отношенията ни бяха другарски. Той нееднократно е правил изявления включително и пред други хора, че е разчитал на мен. Той казваше, че никога не се страхува за живота и здравето на Живков. Когато аз съм на работа, знаеше, че абсолютно съвестно си изпълнявам задълженията. Много ме изненада! Аз вече бях освободена от работа, не съм обезпечавала този пленум като медицинско лице – и просто не повярвах, когато ми казаха това, което е говорил. Даже един – два дни не проявих интерес да отида да взема вестници, за да потърся информация. Чак след това, когато няколко човека съвсем сериозно ми казаха, че по партийните организации се чете неговото изявление и започва една страхотна, масирана атака против мене, чак тогава проявих интерес и трябва да ви кажа…просто не мога да го повярвам! И досега не мога да си обясня, защо този човек е говорил тези неща.
– Нямате обяснение?
А.М.: Нямам обяснение. Той често ме викаше в кабинета си на разговори. Даже аз бях много изненадана, защото не мислех, че това влиза в регламента на задълженията ми – в седмицата по няколко пъти трябваше да му се обаждам по телефона да го информирам за здравословното състояние на Тодор Живков, но най-вече за настроението му.
– Подпитваше ли ви нещо?
А.М.: Ами, той всячески се стремеше на угоди на Живков максимално. Като това не го правеше само той, всички, които бяхме около него, кой с каквото може.
– Имахте ли някакво особено влияние вие над Живков?
А.М.: Ами, как да ви кажа, особено влияние…
– Милушев в това ви упреква, нали?
А.М.: Той казва, че Ани Младенова е единственият човек, на когото Тодор Живков е вярвал. Може би самият Живков трябва да се попита. Моето обяснение е, че аз просто никога не съм го лъгала. Преди две-три години той един ден ме извика да пием кафе, самичък не обичаше да пие кафе – и дословно ми каза: „Ти не се нагаждаш и не лъжеш. Какво ти е мнението – трябва ли да се пенсионирам?” Аз много внимателно, за да не го обидя, казах, че с оглед на здравословното му състояние и възрастта може би е нормално вече да се пенсионира. След това на другия ден той ни извика на кафе всичките, които го обслужвахме в резиденция Банкя, и пред всичките малко на шега сподели: „Знаете ли, Ани Младенова вчера ме посъветва да се пенсионирам”. Беше един ужасен момент, всички просто се ужасиха и веднага някой от служителите отиде да информира генерал Милушев за това, което съм казала. Генерал Милушев ме извика в кабинета си и не мога да ви опиша каква сцена последва – като каза, че Живков сега е в апогея на силите си и сега създава кадри, той е велик, той е неотразим, въобще от този сорт неща. Как си позволявам аз да му давам съвети да се пенсионира! На което аз му казах, че не съжалявам за това, което съм казала. Може да се пита генерал Милушев за този наш разговор. И му казах, че ако е такъв, за какъвто се представя, близък на Живков и човек с ангажимент към него, би трябвало да се присъедини към мене и да бъде честен с него.
– Коя година беше това?
А.М.: Ами, мисля, преди година и половина, две. Точно не мога да ви кажа. Може би, ако се попита генерал Милушев, той ще помогне за датата.
– 1987-а или 1988-а?
А.М.: Просто не мога…След всички тия разпити в прокуратурата не съм на себе си, не съм в състояние точно годината да ви кажа…
– Отварял ли е друг път дума Живков, че трябва да се оттегли?
А.М.: Ами в Централния комитет вероятно е записано.
– Вие чували ли сте?
А.М.: Той си беше подал официално оставката. Аз даже видях документа в куфарчето, което взех, за да го занеса на охраната. Без да искам хвърлих едно око на този документ, макар че по регламент никой нямаше право да разглежда документите на Живков, но просто този документ не беше поставен в папка. Без да искам, погледнах. Той забеляза погледа ми, засмя се и каза: „А прочети го да видиш какво пише!” Аз прочетох документа. Каза: „На глас!” Аз го прочетох на глас. Естествено, ако той се пенсионираше, това щеше да има значение за всички, които го обслужвахме. Попитах го, наистина ли ще се пенсионира. Той каза: „Да, разбира се. Само че – каза – те вероятно няма да ми приемат оставката. Аз съм като един стар и голям дъб. Те живеят под моята сянка, няма да ми приемат оставката.” На мен ми стана чудно за това, което говори. Отиде на работа, върна се на обед и наистина каза, че оставката не са я приели. Беше в добро настроение.
– Сигурно ли е това, което казвате?
А.М.: Разбира се. Разбира се, че е сигурно. Живков е жив, можете да го попитате.
– А вярваше ли той на хората около него? Вие казахте, че на вас ви е вярвал. А на другите?
А.М.: Той трябва да каже дали ми е вярвал, аз не мога да кажа от негово име. А на другите…вероятно, който е заслужавал, му е вярвал. Така предполагам, без да се самоизтъквам. Но мисля, че той проверяваше хората, имаше начини, с които проверяваше хората.
– Как ставаше това?
А.М.: Не мога да ви кажа. Просто съм сигурна, че проверяваше.
– А имало ли е случаи вас да ви проверява?
А.М.: Имало е. Медицинската стая беше наблизо до неговата стая. Няколко пъти съм виждала, че влиза и излиза в момент, когато случайно не съм там.
– А какво беше отношението му към хората, които бяха най-близко до него? Има предвид от ръководния екип. Личеше ли на кого не вярва? С кого е близък?
А.М.: Не ми се иска да говоря за тези неща.
– Страх ли ви е?
А.М.: Когато напуснах УБО, те ме накараха да подпиша документ, че няма една дума да говоря за това, което съм видяла от момента на постъпването до момента на уволнението ми. Въпреки че много бариери паднаха след 10 ноември, аз не знам, все пак, какво от този регламент остава в сила.
– Имаше ли недостатъци Живков? Нека да ви попитам направо?
А.М.: Всеки човек има недостатъци, няма светци. Аз си спомням, че на последния конгрес на ЦК на БКП се говореше за някакви светци в България, не знам дали си спомняте. Аз не знам в България да е имало светци и преди 10 ноември, и след 10 ноември. Не знам да е имало и такава героика, каквато се намесваше, такова нещо не ми е известно. А за недостатъците на Живков…много е сложно, когато един обикновен човек трябва да даде преценка за един бивш държавен глава, даже когато този човек в момента е с вързани ръце. Много сериозно трябва да помисли човек, преди да говори. Не бих искала като много хора – лъвът е вързан, дайте да го ритаме. Тази позиция не ми допада и ще отстоявам това на каквато и да е цена до края.
– Виждали ли сте го да излиза извън себе си?
А.М.: Виждала съм го, да, за съжаление – когато се кара на Владимир Живков. Просто съм била в дома.
– А в други случаи?
А.М.: Не.
– Владееше се, така ли?
А.М.: Да, да. За него беше характерно това – една много здрава нервна система, изключително здрава нервна система.
– Нека да поговорим сега за 10 ноември. Какво преживяхте тогава?
А.М.: На 10 ноември аз бях 24 часа на работа. Сутринта започна дежурството. Влязох да го събудя, имах лекарства да му давам, и го сварих…всичко ли трябва да разказвам?
– Да, това е интересно.
А.М.: В интерес на истината, той не спеше, не си спомням колко часа беше – 7 или 7,30. Дадох му лекарството, той беше още в леглото и ме помоли да се обадя по телефона на неговите деца, Евгения Живкова и Владимир Живков, и да им кажа, че днеска е последния му работен ден, и специално да помоля Владимир да не идва в пленумната зала в Бояна, в дом №1, просто каза, че може би ще бъде тежък, неприятен ден, да му се спести. И да се държат достойно.
– А Живков как се държеше?
А.М.: Той определено беше потиснат малко. След това си направи тоалета, облече се, приготви се, дадох му необходимите лекарства, слезе да закуси – стаята му беше на втория етаж, на първия етаж е трапезарията. След като закуси, той ни събра всичките, които бяхме в момента в къщата, и ни каза, че днеска му е последния ден, сбогува се с нас, качи се в първата кола, аз се качих във втората кола при охраната, там беше мястото ми, с медицинските чанти – винаги така го съпровождахме, и отидохме в Бояна. Започна пленумът, всичко вървеше нормално. Просто всичко си вървеше така, както трябва. След като мина първата част, обедна почивка имаше, той ми нареди да извикам генерал Милушев, извиках го – аз се извинявам, че отново името на този човек споменавам, но просто така са събитията. Та така, извика генерал Милушев на обяд, аз влязох, имах лекарства отново да му давам, той не беше добре. Покани ни заедно двамата на обяд, генерал Милушев беше много разстроен, плака почти през цялото време.
– Плака ли?
А.М.: Да.
– Какво му казваше Живков?
А.М.: Живков абсолютно нищо не казваше, той се хранеше, просто сякаш не чуваше, не виждаше, не му правеше впечатление въобще, че някой срещу него плаче, едва ли му бяха нужни сълзите на генерала или състрадание, или каквото и да било. Просто беше затворен в себе си. Нахрани се и край. Отиде, легна да почива половин час. И след това продължи втората част на заседанието, не си спомням той беше ли на него, мисля, че беше, да. И след това вечерта си тръгна за Банкя.
Говори се за преврат. Не знам тези хора на какво казват преврат. Не мога да им разбера мотива – защо толкова шум вдигнаха. Не съм видяла нито повече оръжие охраната да носи, не съм видяла някаква специална подготовка, някой нещо да прави по-особено.
– Беше ли засилена или сменена охраната?
А.М.: Не. Абсолютно в този ден всичко си беше като…
– Предишните?
А.М.: Абсолютно всичко си беше така, както си беше всеки ден. С изключение на това, че той просто беше спрял да работи. След посещението на едно чуждестранно лице, което не ми е удобно да назовавам /Бел. на автора: Намеква за съветския посланик Шарапов/, той просто спря да работи. Мисля, че беше на 6-и или на 7-и, ако не се лъжа, в продължение на 3-4 часа следобеда, той просто спря да работи…
– До 10-и ?
А.М.: Да. На 6-и или 7-и ноември. Аз никога не го бях виждала, както предполагам и другите, този човек в продължение на часове да не работи.
– Очаквал ли е, че ще има такова развитие по-късно?
А.М.: Мисля, че не.
– Ставало ли е дума за това?
А.М.: Аз ходих да го видя, след като го освободиха от Военната болница, ходих да го видя в дома му, срещнах се с него и семейството и останах с впечатлението, че е безкрайно изненадан от всичко, което е станало с него.
– Той не е очаквал подобно отношение към него?
А.М.: Не, не е очаквал. Абсолютно никак. Даже аз бях безкрайно изненадана – те по много груб начин го изхвърлиха от резиденцията в Банкя, което мисля, че можеше да му бъде спестено.
– Как стана това?
А.М.: Непрекъснато се напомняше :”Събирайте му багажа и да се маха”. Дословно ми се казваше: „Кажи му да се маха вече”. Викам: „Как си представяте? Как да вляза в стаята и да му кажа да се маха?” Просто не върви, не може. И трябваше по много деликатен начин – понеже аз се занимавах не само с медицинското му обслужване, но и с голяма част от битовото обслужване, изобщо с доста неща там, които са свързани с бита, започнах да събирам багажа, и много внимателно, след като целият багаж беше вече събран, му подсказах, че трябва да напусне резиденция Банкя.
https://www.facebook.com/kevorkkevorkianVN Кеворк Кеворкян https://afera.bg/
