Ще ви разкажа една история от центъра на Русе.
От няколко месеца моят приятел Нейчо, живее в първия блок на “Борисова”, срещу входа на Общината, до пекарната на Жулиен, се грижи за една гълъбка, Соня, която е сляпа.
Всеки ден ѝ носи храна, царевица, хляб, на пейката, тя идва и каца до него, каца и в ръката му, стои спокойно, после, въпреки че е сляпа, излита нанякъде.
Връща вечер до блока, спи под пейката, до нея спят котките, които не я закачат, и сякаш я пазят. Което не е естествено.
Днес гълъбката я нямаше до моя приятел.
– Къде е? – го попитах.
– Убиха я. Вчера вечерта. Две момиченца. С тях беше и кучето им, бяло, малко, игриво. На десетина-дванайсет години бяха. Ей там. Видях ги от дома, от прозореца, на третия етаж. Виках им. Виках. Смяха ми се.
– Как я убиха?
– Хванаха я, тръшнаха я долу, пак я хванаха, хвърляха я нагоре, тя падаше, кучето обикаляше и джавкаше, после я стъпкаха… Когато слязох долу, те избягаха. Трупчето на Соня го сложих в кошчето. Това е. Котките я пазеха, а децата я убиха. Не разбирам защо. Нали децата обичат птиците?
Аз разбирам защо.
Тези деца може би наистина обичат птиците, обичат животните, кученцата, котенцата, но в нашия безбожен и жесток свят сега никой не обича болния, сакатия, слабия, мрази го и, ако може, го… убива.
Разбирате ли какво казва тази история?
Четете моите текстове!
Купувайте и четете моите книги! Търсете ги в сайта: www.tornadobg.com
акад. Петър Иванов
