АЗ НЕ СЪМ ГОШО!
Лежах в тъмното. Изведнъж се чу силен шум. Не съм вкъщи, тъмно е. Няма да ви отварям, не ви дължа нищо. Не съм викал никого. Кой е той?.. И той чука отново, взискателно и силно. Значи има някакви права?.. Мисли, че може да влезе. А аз не искам!.. Ще отида до вратата и ще кажа да се махате, не искам. Той ще каже… Не, няма да стана, няма да стана.
Но нещо вече е загубено, нарушено. Мислех, че съм изчезнал в тъмното, в одеяло, като в пашкул, ще лежа тихо, докато не стана друг, исках да измъкна краката си от плен… Събуждането е като раждането и също отнема време… Той пак почука. Чука, сякаш знае, че се крия тук. Все още лежа, но вече съм изправен и напрегнат – и одеялото вече не ми е приятел, не другар. Гражданино, какво искаш от мен?
Днес не дължа нищо на никого. Няма да запаля лампата. Не се надявам на съвест, но търпението му може да се изчерпи. Или съм толкова отчаян?.. Толкова по-зле за него. Той чука като лице по време на работа… Късно е за служба. Но аз вече загубих всичко, лежа ядосан и търпя това нахалство. Хайде, разбий вратата, тогава поне всичко ще е ясно.
И изведнъж тишина… Тръгна ли си?.. Тихо краката в чехлите, ставам и се промъквам до вратата. Не, диша, стои, пукат пясъчни зърна под подметките-хрустят… Остави го. Той сякаш разбра-слезе по стълбите, мина малко, спря, замръзна… не, отново се върна… Странно е, че времето минава, а ние все по-малко очакваме добро-от писма, обаждания, неочаквани гости. Подготвяме се за неприятности и никога не сме готови…
В крайна сметка, каквото стане. Кашлям глухо, блъскам краката си – ” кой е там?..”и в отговор чувам радостен глас.
Това Гошо Ли Е? Пусни ме! Жив ли си?..
О, колко е хубаво!
– Аз не съм Гошо! Гошо живее над мен.
…………………………………….…………………………………….
НЯМА ЗНАК
Приятелят ми има сложна връзка с Бог.
– Как да повярвам, ако не ми дава знак?..Чудо ли искаш?..
– Не, защо… но каквото и да е…Времето минава, а знакът все още не съществува.
– Виж, клонът се клати, кимва през прозореца…
– Клонът е ударен от вятъра, а той живее без Бог, търсейки спадане на налягането.
– Това е Роуан стои цялата пурпурна, студ, вятър, и плодове се държат…
– Студът ги хвана, нищо особено.И тук няма чудеса и просто няма специални събития, всичко е обяснимо, естествено възниква и изчезва.
– Ако масата скочи… или е полетял… Или шапката е паднала от главата му…
Масата стои, както стоеше, а шапката помръдна малко – и отлетя, изтъркаля се. Той я хвана-вятърът го казва. Наистина, вятърът, забавлявайки се навън, изравнява налягането… и няма значение. Да живееш по-спокойно, но нещо те притеснява.:
– Да го извикам на сериозен разговор.
– Вятър ли?..
– Ами, вятърът… Бога. Ако му се скарам, може да отговори…
Казах, скарах му се – и за каузата, и просто така, от мъка, а в отговор нищо-нито звук, нито знак… Неохотно зимата си отиде, пролетта веднага дойде, всичко е както трябва, според графика, и никакви чудеса.
Дойде лятото, дъждовно, вярно, намръщено, но това е, а не веднага есента. Тревните листа се разраснаха чудесно и с дълбок зелен цвят покриха тъмнината на Земята.
И отново есен, отново вятър, отново фучи, както винаги – сняг…
– Дано да няма сняг…
И представете си – разтопен, до януари земята е черна, жълто-навсякъде мъртва трева, няма живот.
– Случва се-приятелят не е сгрешил – вече беше и ще бъде, просто е циклон, а след това, предполагам, отново сняг, студ и т. н.
И предсказаното от него се сбъдва. Той е щастлив и не е доволен-зимата възстановява силата си, законите потвърждават постоянството си, причините са ясни, отговорите са намерени… няма знак.
– Как да му повярвам, поне щях да му подскажа…
Така той измъчва Бог в продължение на много години, изисква знак и внимание, иска доказателства, вярва, не вярва, измъчва себе си – и умира, отново като всички хора.
И отново нищо особено, нито знак за теб , нито намек-една тъга. Той лежи студен, бял, на устните му усмивка.
Навеждам се към него.:
Как е?.. Какво има?.. Бъди приятел, дай някакъв знак, дай!..
Не, той мълчи, пази тайна.
И през прозореца есента, вятърът, любимата му шега – бие през прозореца, размахва пурпурни пръсти…
…………………………………..………………………………..
КАКВО МОГА
При пътуване във времето се случват грешки и пътникът се среща със себе си. Казват, че това може да доведе до големи неприятности, но аз не вярвам.
Нищо лошо няма да се случи, нищо добро няма да се случи…
Отивам, Аз съм на 40 и се срещам, на 20.
Защо дърпаш приятелката си, за да не гледа витрините?..
– Да гледаш витрините е бизнес.Тогава Избери друго момиче, което не можеш да задържиш.
Глупак, намерих какво да кажа, харесвах я. Надявах се да разбере, че науката е най – важна. Така че по-добре млъкни…
Той ме гледа-пред него има сивкав мъж, облечен някак, с плешива глава.
– Уоу, аз едва започвам.
– Ще стане бързо, до 30-годишна възраст ще оплешивееш напълно.
Пак се издъних! защо му е да ми развали настроението?..
Не ти ли се рисува?
Гледа на мен като на луд.:
– Не мога, не мога. И ми харесва науката.
– Може да опиташ, Нарисувай малко…
– Няма начин. Искам да разбера причините за живота, а те са в химията.
Гледам го. Защо му е да рисува?..
Нека бъде наука. Не трябваше да се започваш на тази възраст. Няма какво да му кажеш. Никой не може да ни задължи, нито да ни предупреди…
А ти какво направи в науката?
Написал е дисертация, 50 статии, книга…
– О, чудесно… – той е доволен, тръгва си, влачейки след себе си момиче, което не мога да гледам без срам.
Не, уцелил си грешното време. Този крокодил не може да се преобърне, нека сам си счупи главата…
Завъртам лоста – и пред мен едно момче с наметало и шапка, разхождайки се край морето. Някакъв старец го спира, показва му снимка. Той е изненадан:
– Ми… А вие сте?..Научи…
Какъв искаш да станеш?..
– Не знам още. Ако можех, щях да стана велик писател… или художник.
– Виж, аз съм от бъдещето. Трябва да започнеш веднага, пиши или рисувай. Не обещавам гений, но ще се получи.
Той мълчи, копае земята с крак. Упорит е. И не вярва. Може би не иска “нищо”…
Къде по дяволите да отида, не в болницата… Знам къде. Завъртам лоста и в полу-тъмна стая. На походното легло има човек. Той е на 32. Нещо не е наред, не се връзва – няма интерес, нали?..
Навеждам се към него.:
– Изчезна. Време е да си признаеш, да започнеш нещо друго. Просто съм уморен. Ще си почина и ще измисля нещо. Но аз знам, че нищо няма да измисля, ще се изтощя още пет години. Той дори не иска да ме чуе…
Трябва да изчезнем. Напускам миналото-не се получи среща. Нито полза, нито вреда.
Връщам се в стаята си и виждам някой да мърда в ъгъла.
Старецът … убеждава, предупреждава…
…………………………………..……………………………………
ОТНОВО ИЗБЯГА!
Фьодор лежеше на пейката, гледайки как залезът се затъмнява.
Изведнъж небето се разтвори с лек трясък, голяма ръка се събуди, огъна показалеца си и леко дрезгав учтив глас говори:
Ела тук, Федя…Фьодор свали краката си от пейката. Трудно е, но трябва. Когато съм пил, не трябва да споря с шефовете си, особено с толкова големи шефове…
Зад къщата земята изтъняваше-небето горе и небето долу, в средата на почвата с тънка тортила.
Фьодор се изправи на ръба на земята, погледна нагоре – вижда, пръстите нервно барабанят в небето. Много си напрегнат…
– Казаха, че те няма…
– За малко. Преди да се върна, чувам, че някой псува. Европа спи, а ти си грозен.
– Хо-хо, е, това е нещо… Трябваше да чуеш какво става през деня. Сякаш паднах от Луната.
Гласът обеща:
Ще изляза още половин година, а след това няма да ходя никъде 1000 години.
– Командировка ли?..
– Да… Но ти не си хулиган. Сдобри се с жена си… и прибери картофите, защото е срамота…
Фьодор се събуди-няма Бог, небето е светло, вятърът носи есенните листа, пейката се охлажда през нощта…
– Махни го, Махни го… и отново избяга…
……………………………………………………………………
МАХАЙТЕ ОПАШКАТА…
Отидох при съседа, а той има аквариум. Сигурно е скучно без живи същества.
– Защо ти е да… храниш хлебарки, ако ти липсват.
– Не-казва той, – хлебарките са неорганизирани същества, идват, когато искат, невъзможно е да общуват. А рибите са много умни?..
– Но са красиви. И не тичат, нервно и неспокойно, по моите провизии. Спокойно чакат храна. И аз ги храня, Наслаждавам се на добротата.
– Не споря, приятно ми е. Това ли е?..
– Успокоявам. Гледам, моля се-може, може!..
Поне някой жив спокойно да се плъзга и да прелисти, да блажен в тишината…
– Поетът … а ти изключи крушката. Ще видиш как бягат.
– Уф! – той се изплю от раздразнение – до каква степен си циник и нихилист.
Но аз се шегувам, нека се забавлява. Интересува ме само как ще се успокоят…
Тук има риба, почти нищо в нея, тялото е прозрачно, гръбнакът Свети, камерата потъмнява, червеникав съсирек в гърдите пулсира… и окото-гледа, голямо, черно, космато…
Прозрачността е тайната! Всичко най-хубаво е прозрачно, не се крие. Вижда се през… а мистерията остава.
Има хора, които правят това, което правим ние, но се оказва, че е различно. Първата линия издава. Откъде го взе?..
Но нашето време е сурово, всички умни мисли са казани, далеч от векове се вижда в продължение на хиляди години.
Ако умреш, няма да кажеш нищо ново. Интелектуалците преместват тухли от място на място. Нищо работа…
Само понякога, просто и спокойно расте … нова дума. Като листо на дърво. Сякаш плуваше прозрачна рибка-махна с опашка…
Спокойно, спокойно, без скръб, без злоба, без копаене в себе си до пълно отчаяние…
Ето така-плувала и махнала, без да си дава сметка какво прави, как го прави…
С какво ги храниш?
– Купувам молци.
…………………………..……………………………….
И ВСЕ ПАК…
Излязох да разходя кучето и веднага видях този човек. Той седеше на пейката пред входа. Студено е, а той е с наметало и шапката е сложена на ушите му. Видях само небръснатата буза и върха на синия нос.
Той държеше ръцете си на ръба на пейката и се наведе напред, сякаш гледаше нещо в снега. Нещата, които той не е имал, само една мрежа, лежеше до пейката, вече бавен голям сняг. Какво прави той тук? – той не живее тук…
Може да му е лошо. Не ми изглежда неудобно да се приближа. Какво ще кажеш? гражданино, мога ли да ви помогна?..
Понякога така казват-гражданин, ако изобщо не го назовем. Ако бях жена, щях да кажа “мъж…”- сега така казват.
Както и да е, ясно е, че не ми е приятел. Ако бях по-млад, щях да кажа “Татко”…
Защо? наскоро на входа ми казаха – “баща”…
Какво значение има? как да го нарека! – тук човек бавно замръзва, може би без да го осъзнава.
Когато го кажеш, винаги някой се усмихва – “пиян е гражданинът ти”. Не е пиян, и това се случва. Той седи и мисли за нещо, спомня си. Какво да му кажа?.. ще се обиди…
Ще се върна и ще му напомня, че навън е минус, а той носи наметало.Колкото и да дърпам кучето – “бързо, бързо”, а той не обича, и половин час със сигурност е минало. Да се връщаме, няма никой на пейката. Добре. Съседката стои на вратата, тя винаги вижда, знае.
Този ли си тръгна?..
– Старецът?.. Той дойде при сина си в пет, от село. Отиде до магазина и забрави къде да отиде, къде да се върна. Седях и си мислих, докато не го намерихме.
Как бих могъл да му помогна? Кой си ти, откъде си? А той забрави… Сигурно се е уплашил. Може би щеше да ми се зарадваш, да ме хванеш за ръката…
Какво можех да му кажа?..- не знам кой си… И все пак, все пак…………………………………….………………………………….
КАК ЩЕ СВЪРШИ ТОВА?..
Имаме много деца в къщата, но само едно момиче е добро. Другите, освен един, също не са зли, но вече няма добри. Мислят я за глупачка и й се присмиват. Има малко доброта около нея и аз гледам със затаено сърце-какво ще се случи с нея?..
Тя е подобна на майка си – същото широко селско лице и широко поставени леко наклонени светли очи, но лицето на майката е грубо и неприятно. Дали и дъщерята ще стане такава с времето? Вече гласът стана по-груб, а очите не изглеждат толкова доверчиви и отворени…
Тя вече се ядосва, защото наоколо има други хора – в тях няма съчувствие.
Не, тя е различна от другите…
Започнах да се чудя, защо добротата е толкова рядко нещо. Има две страни – внимание и съчувствие. Вниманието може да бъде научено от детето, ако кажете – “Виж – котката е болна, знаеш как се случва…”Ще получите внимателна учтивост, добър навик на възпитан човек – не правете на другия това, което не искате за себе си. И може би някакво съчувствие-струва си да се представите в това положение…
Но няма да има истинско съчувствие. С него се раждат. То идва от способността да си представим, да си представим ясно чувството на другия и в същото време да го изпитаме сами.
Всеки има наченки на въображение, но някои от тях са по-силни. Такъв човек не само си представя болката на някой друг, но го чувства върху себе си-това е съвсем различно…
Случва се, че въображението е там, а вниманието към света около него е малко. Такива хора са постоянно затворени в своите преживявания и също не могат да станат добри.
Но ако те могат да изразят своята болка и други чувства по някакъв начин-да рисуват или да пишат за това, тогава от тях се получават истински художници и писатели.
Рисунката и думата им дават възможност да се измъкнат от себе си, а след това това, което мислят и правят, става интересно за другите, ако, разбира се, те са дълбоки хора.
Те са щастливи по свой начин, но съдбата им е трагична, защото всички ги виждат и всеки смята за свой, а те остават сами в себе си…
И все пак, няма да ги нарека добри, това е различно. Това момиче е добро
………………………………………………..
Аз?..
Един старец умря на входа. Не го познавах много добре-набит, с червеникаво лице. Учтив много, винаги приветлив поздрав… синът му е някъде на служба, полицай. Това е всичко, което знам за него. През есента той беше болен-сърцето, през зимата беше изписано, но лицето загуби жив цвят, стана бледо, глинесто, със зеленикав оттенък.
Преди ме поздравяваше, гледаше ме с интерес, а сега изглеждаше ядосан. Но мисля, че просто не му беше до мен. Той не се поколеба да наблюдава какво се случва вътре в него, а целият свят вече се отдалечи. Както казват, един крак вече не е тук, а някой държи този крак и дърпа… не му стига крака, давай всичко. И старецът е ужасен, но изглежда се опитва да не подава, защото никой не забелязва тази борба. Освен ако лицето е специално, сякаш кожата е умряла върху него…
И наистина, всичко отиде бързо, старецът изчезна-беше отведен една сутрин и не се върна. Този последен сегмент от живота е незабележим за другите, ако не роднини и приятели: пътищата се разделиха, умиращият вече не е с нас… и тогава виждаме неподвижно студено тяло и ни казват: ето, всичко свърши…
Това е старецът, който изчезна… така ли се връща при нас?.. още малко и ще спре да напомня за себе си…
Жалко, разбира се, но аз не го познавах много добре и той ни напусна отдавна, това се виждаше по лицето му – бледо, с липсващи очи. Сега е погребан.Ковчегът беше изваден от широките врати на моргата и поставен на два болнични стола, бели. Ковчегът е тъмно сив, свалиха капака и видях стареца. Той лежеше в черен костюм, спокоен и важен, а очите най – накрая се успокоиха – затвориха и тенът беше същият-глинен. Напоследък очите нарушаваха хармонията на лицето-гледаха сякаш от дупки в маската – живи, и може би заради очите мъртвото лице изглеждаше като маска, а сега беше просто мъртво лице…
Събраха се около две дузини хора и започна да се оформя шествие. Напред излезе висок мъж с руса коса, падаща на челото. Той носеше голям кръст от необработено дърво. Зад него един човек носеше капака на ковчега. Главата и раменете му изчезнаха под капака и той вървеше, люлеейки се под тежестта като сляп – виждаше само краката на носещия кръста и знаеше къде да отиде. За тези двама четирима носеха ковчег, старецът бавно плуваше във въздуха-грижите му приключиха. Първо болка, страх и отблъскване, после умора и безразличие – и сън…
Ковчегът се отдалечаваше, хората, които съставяха шествието, постепенно изчезваха, останаха няколко души, натовариха ковчега на колата и пътят се изпразни. Прибирах се вкъщи и си мислех, колко незабележимо става това… Не мога да се помиря. Не си ли ти утре?..
……………………….………………………….
ЕДИН ДЕН …
В този уютен чист музей е събрано всичко, което живее и расте в стиснат Северна земя. Пълнени малки животни и птици, сухи листа и стъбла, плодове и цветя… в непосредствена близост до карти и снимки на терена. Тук всичко е мъртво, защото това е музей, а не зоологическа градина или ботаническа градина.
Само на стълбите в стената са вградени стъклени съдове. Те са живи многоцветни риби. Риба навсякъде у дома, ще има само вода. Те плуват до прозрачната стена и с изпъкнали очи ме гледат. А аз минавам покрай тях и веднага забравям.Но какво е това?..
Зад дебело стъкло, в цинкова вана, в мътна локва се крие малък, но сериозен, дори суров крокодил, дълъг тридесет сантиметра. Той е истински: подува се и кожата пада под долната челюст-диша, значи живее. Как се е озовал тук, в Музея на мъртвите експонати, без да броим безразсъдните риби, сам в мръсен съд, зазидан в стена, изложен на показ от всички, които минават?..
Как може да живее тук? Вероятно хората го чакат да умре, за да го направят удобно за съхранение на плашило, а след това, спокоен и спокоен – никога няма да порасне – той ще заеме мястото си на витрината като чужд гост, заедно с другите мъртви…
Дори и толкова малък, той е страшен, не можеш да го хванеш като гущер… той гледа с кръгло белезникаво око – и мълчи, прилепнали крака, хванати на ръба на ваната, наполовина във водата…
Спокоен и безопасен ли е?.. Колко грешите…Ще дойде ден… С жалобно звънене ще се спука стъкло и от квадратен прозорец в стената, които се разпределят мазилка и изкъртвайки тухлите, ще изпълзи огромна силна уста, а след нея и цялото десетиметрово тяло, покрито с грозни рогови плочи, жълта ръжда и тиня.
Разтваряйки устата си, с рев той се втурва надолу по стълбите, счупвайки с опашката си на парапета и помитайки посетителите по своя път…
Как ще свърши това е трудно да се каже. Може да стигне до реката и да се хвърли в хладката вода… или може би ще го надвият притичалите от всички страни двукраки същества…
Може би… но ще дойде ден…
Дан Маркович град Хисаря 11.07. 2020 година
