Едва ли ще бъде преувеличено, ако кажа, че за пореден път в своята повече от 1300 годишна история фундаменталният проблем на българския свят е, че той не знае, че е… български. Българският свят и на общностно, и на индивидуално ниво поради тази причина не е в състояние да осъзнае както личната си, така и колективната си свобода, защото той винаги се е лутал между различни „цивилизационни избори“ – византийски, османски, руски, германски, съветски, европейски или американски, за да оцелее физически, дори на биологично ниво.
Когато биологичното оцеляване е основополагащата екзистенциална перспектива обаче, тогава няма начин да се проблематизират, осъзнаят и превърнат в устойчиви поведенчески нагласи достойнството и свободата, личната и общностната независимост. А това възпроизвежда и ще възпроизвежда екзистенциалните драми в собственото ни битие, независимо от историческото време, в което те се случват. Особено днес, в ситуацията на съвременната конкретизация на старата извечна човешка чума, приела сега благовидното наименование коронавирус, Ковид 19, каквото и да значи това…
„Всяка българска работа започва зле организирано и завършва със скандал!“, казваше навремето Иван Хаджийски, а тази негова диагноза се отнася за цялото българско съществуване, включително и до ден-днешен. Още Тодор Панов, д-р Никола Кръстников, Антон Страшимиров, Боян Пенев, проф. Николай Генчев и редица други блестящи умове съвсем ясно дефинираха болестта на българския обществен организъм: „Недоразвитост на чувстото за общност и приоритетите на индивидуалните стратегии за справяне!“ – болест, която все още не е излекувана.
Очевидно няма как да бъде провидена държавата и общността като своя собствена свобода и отговорност в тяхната тотална едновременност, след като никога не си успявал да отвоюваш сам нейната независимост, а това фундира в дълбините на българската психика редица комплекси, видими дори с невъоръженото око на обикновения набюдател. Но, за да минимизира негативните си преживявания и да въобрази собствената си ценност, „колективният“ български дух си е измислил приказката за „вечно добрия народ и никога неслучващите му се подходящи елити“, било политически, било интелектуални. „Аз не знам как е, но знам, че и така не е!“ – тази шопска „мъдрост“ изглежда събира в себе си уникалното българско отчуждение и от общността, и от държавата, на които се приписват всички евентуални неблагополучия в индивидуалното битие. Когато тази житейска максима бъде облечена във власт, тогава ни се случват наистина необикновено драматични събития, в чиято основа стои същата неспособност да мислим и преживяваме държавата си и общността като своя собствена свобода и отговорност, а това прави сякаш естествено прехвърлянето на това задължение към поредния външно-политически месия – Богдан Филов твърдеше: „Бъдещето на България е свързано само и единствено с Германия!“;
Георги Димитров заявяваше: „Дружбата ни със Съветския съюз е толкова необходима, колкото слънцето и въздухът за всяко живо същество!“; мантрата на днешните управляващи и опозиция е: „Членството на България в НАТО и Европейския съюз гарантира нашето съществуване!“… Тази непоколебима увереност на произлезлите от народа и възпитани тъкмо в неговите светогледни представи български елити на свой ред определя и тяхното отношение към държавата и общността – като към своя лична собственост, а то е гарантирано от покровителството на всеки външен фактор, на който си джиросал българската независимост, свобода и суверенитет.
„Учи, сине, за да не работиш!“ – тази препоръка на мъдреца с потури от двора на къщата на село още след Освобождението ще доведе до онова уникално българско прозрение, че най-сигурният начин за прословутото нашенско оцеляване и в някаква степен багополучие е държавната служба. А тъй като до нея можеш да се докопаш само чрез политическите партии, то участието в подобни структури придобива екзистенциален смисъл – „борбата на идеи“ всъщност е димната завеса, зад която се прикрива реалната борба за осигурен живот и някакъв просперитет, които може да предложи същата тази държавна служба. И колкото постът е по-висок – на общинско, областно или централно ниво, толкова по-сигурно е личното и семейно-родовото оцеляване и благоденствие.
Тази стратегия обаче, не е само на елитите, тя е вкоренена стратегия на самата култура на българския народ, от който произлизат тези елити, независимо от историческото време на тяхното съществуване – българските политически елити не произлизат от Марс, а от същия наш народ, който ги е възпитал. Тъкмо поради тази причина Иван Хаджийски звучи актуално и днес: „Ние не можем да се похвалим с особена социална дисциплина… Колко политици у нас са политици, понеже ги не бива за нищо друго; които, след като сами са се убедили, че не са в състояние да оправят собствените си работи, са добили кураж да оправят работите на цяла България? Колцина от нашите общественици гледат на обществената си кариера не като на едно по-тлъсто или по-постно дробче?“…
Несъмнено изглежда, поне за мен, че амалгамата между безкритично възприеманите западни идеологически интерпретации на света и Човека, и странно как съвместно съществуващите езически и християнски представи за действителността, в българската „колективна“ психика възпроизвеждат неповторим хаос, който не ни позволява и до днес да осмислим не само чудната едновременност на индивидуалната и общностната си свобода, но и реалните измерения на собствено българския ни свят…
Този наш свят всъщност е Духовността, положена още чрез нашата собствена писменост – Българицата, на която и днес пишат близо 300 милиона души; продължена е чрез автентично-християнската богомилска социална визия за обществото, в която няма бедни и богати, господари и роби, а хората са взаимно равни и свободни, визия, която предшества исторически европейския утопизъм; развита е чрез църковното православие, което наред с нашата Българица сме дали на руската, сръбската и други общности, за да станат народи и държави, а това превръща самата България в Цивилизационен субект, към чиито свят, българския, принадлежат тези народи и държави; и е намерила себе си, имам предвид тази Духовност, в уникалната концепция за света и Човека на Учителя Петър Дънов.
Сигурен съм, че на пръв поглед изглежда странно, за да не кажа по-силни думи, съвместяването между, от една страна, богомилската социална визия и учението на Дънов, и, от друга страна, църковното православие, на което ще отговоря, че дори и това да не се осъзнава, тази съвместност присъства в дълбините на българската психика, на Духовността, която е българският свят. Ако всеки един от нас се успокои и не реагира първосигнално, отричайки, а се отпусне и се опита да направи невероятното приключение в собственото си самоопознаване, ще се убеди, откривайки, че наистина у него има от всичко, което задава облика на българския свят – на тази Духовност, за която говоря. Разбира се, това не е възможно изведнъж – необходимо е време, необходими са усилия, индивидуални и общностни, чрез които да преодолеем всички тия затлачващи българската психика представи, но тези усилия ще бъдат възнаградени в бъдещите поколения, които намерили най-после себе си и своя български свят ще почувстват радостта от онази едновременност на индивидуалната и общностната си свобода. Иначе ще продължаваме да копираме чужди модели от всякакво естество, в т.ч. и екзистенциални, чрез което ще възпроизвеждаме само личната и на държавата несвобода, а това ще ни прави отново и отново дребни и смешни не само в собствените, но и в очите на децата и внуците ни, каквито изглеждаме и сега, в условията на пандемията от Ковид 19…
Очевидно е, че търговският модел на здравеопазване, възприет у нас като копие на либералната идеологема, е в непреодолимо противоречие с битуващата в недрата на българската психика богомилска социална идея, а това стана безпощадно ясно в извънредното положение във връзка с новия коронавирус, тоест българската нагласа е здравеопазването да е достъпно и безплатно, каквото и да бръщолевят разни „експерти“ и „мислители“!…
Още по-очевидно е, че ако българският свят беше осъзнал себе си именно като български, то отдавна щеше да изпрати в политическото небитие своя министър-председател, който се подигра с него с думите: „Вие сте прости и аз съм прост! Затова се разбираме!“, защото от неговата премиерска камбанария няма как да се слага знак на равенство между индивидуалната нищета на временния „елит“ и Духовността, която българският свят носи със себе си, за съжаление все още неосъзната!…
Не по-малко драматична е ожесточената интернет дискусия за така отнетата лична „свобода“ да се разхождащ в парка, а малко преди това да не си и помислил да въстанеш срещу поредната изборна фалшификация чрез 600 хиляди невалидни бюлетини?!…
Същата двойственост се провидя в реакциите по отношение на решението на Българската православна църква в крайна сметка да не затваря храмовете дори и по време на Великденските празници – от една страна, Светият синод се превърна в обект на критики от всевъзможни посоки, а, от друга страна, малцината вярващи миряни по никакъв начин не успяха да обговорят позицията на своите духовни пастири, сякаш да се потвърди за пореден път отчуждението на „общността“ от православието и нейния специфичен атеизъм!
А това значи, че в огромната си част нашите хора са възприели западната идеологическа представа, обявявана и като… научна (за едновременната смърт на тялото и душата), което предполага формулирането на утилитарни житейски смисли, адекватни на свой ред на традиционната българска идея за биологичното оцеляване и приоритетите на индивидуалните стратегии за справяне, ограничени в семейно-родовия кръг!…
Разбира се, особено от гледна точка на Критическата психология, не можем да очакваме, че в условията на пандемията по повод Ковид 19 в глобален мащаб и на извънредното положение в страната, българската „колективна“ психика ще реагира по друг начин, освен чрез недоверие и засилваща се омраза към държавата в лицето на днешните управляващи – в случая традиционното отчуждение от държавата намира само поредното си конкретно историческо проявление.
Същото се отнася и до драматичното противопоставяне на всички нива в българското общество – повтарящата се невъзможност „общността“ да излъчи своите безспорни авторитети, не само политически, но най-вече духовни, интелектуални, които, от една страна, да успокояват във времената на изпитания, а, от друга страна, да чертаят бъдещи перспективи пред българския свят, в крайна сметка отново и отново възпроизвежда поредната, но и следваща драма в съществуването на всеки поотделно и на „народа“ като цяло.
Призивите: „Не изпадайте в паника! Стойте си вкъщи!“, възторжено огласявани с оглед на настоящото оцеляване, от гледна точка на надеждите за бъдещето са почти абсолютно безсмислени, защото в тях отсъстват хоризонтите за българския свят. А може би и това е закономерно – нашите типични индивидуални стратегии „от ден за ден“ и най-много „до другата седмица“, по принцип изключват визия за българския свят, който дори още не е осъзнат като такъв, да речем за десетилетия и години напред!…
В заключение, що се отнася до бъдещето на така и неслучващия се български свят, ако перифразирам Антоан Рокантен, героят на Жан-Пол Сартр от „Погнусата“, ще кажа – надеждите ми са като жълтиците в кесията на дявола; когато я отворили, намерили вътре само изсъхнали листа!…
Проф. Людмил Георгиев
