Много хора се опитват да предугадят какво ще бъде в света и страната ни, след като вирусът бъде преборен и животът така или иначе ще тръгне по своя обичаен ред. Може би този въпрос сега е най-важен за анализаторите. Прогнозите им за икономиката не са ведри. А щом икономиката ще влоши състоянието и ще забави силно развитието си, то и материалното благополучие ще бъде под съмнение. Повече надежди има за ново пренареждане на глобалните взаимоотношения и за преместване на центъра на света от САЩ към Китай и Русия. За мнозина това е светло бъдеще, което скоро ще ни споходи.
Но не е ли по-добре, за да бъдат надеждни и оправдани поне донякъде прогнозите и преди да ги направим, да се опитаме да преценим какво е дошло с коварния вирус и с всеобщото вцепенение от него?
Вирусът изненада безпощадно неолибералната държава, като я разобличи и показа нейната безпомощност и несъстоятелност. Мъглата около нея се разсея за един миг, за да се видя колко пуста, пошла и жалка е тя със своите нагли и корумпирани водачи. Те се изплашиха до смърт, защото отлично знаят, че парите са изхарчени или разграбени и че няма никакви възможности за противодействие на епидемията. А и че самите те са неспособни да се справят с възникналите трудности. Изплашиха се, защото няма как да избягат от отговорността си, а и защото просто не знаят как да постъпят. Затова и почнаха да ръмжат, да се зъбят, нервничат; ръцете им затрепераха от ужас. И панически търсеха някакъв повод, за да отклонят вниманието от себе си и да намерят отдушник за набиращото се напрежение.
Най-изплашен и паникьосан се оказа този, който по волята на нещастната българска съдба е оглавил държавата и е най-отговорен за нейното сегашно и бъдещо състояние. В своята безпомощност той реши, че като започне да се бие в гърдите и да тръби, че без него ще стане по-лошо, защото не спял нощем, а европейските държавници му звънели по телефона да го поздравяват за мерките, с които спасява от коронавируса отечеството ни. С присъщата си просташка арогантност той или настоява да му благодарим постоянно, или ни предупреждава, че след две седмици настъпва адът. Не него президентът му пречи да спечели любовта на целия народ. Хвали се, а ръцете му треперят от страх и немощ. А от несвързаните му изречения едни сълзи и молби за милост само протичат. Знае той, че народът ще се трогне от воплите му и ще се намерят хора, които ще тръгнат да му целуват ръце. Е, намират се наистина такива хора.
Благодарение и на тях общественото настроение започна да се смирява и приема опасността като предизвикателство към себе си и се напрегна да мисли за спасение от епидемията. То захапа спасителните думи за обединение и общо действие (но непременно около Борисов и неговите панически демонстрации на воля и решителност), за споделяне на отговорността и дори за поемане на повече отговорност върху себе си, за да й олекне малко от малко на властта. Властта много държи, когато е въпрос за отговорност, да я поемаме всички; но когато дойде време за слава, награди, благодарности, да ги поеме „оня, без когото нямало да ни бъде“. Хитро, но и на тази хитрост трябва да се сложи край.
И все пак: обществото се върна в себе си, т. е. в предишната си послушност и страх от бъдещето, и прие да го ругаят по медиите, да му вменяват недисциплинираност, неблагодарност, безотговорност. Веднъж му казват, че новият вирус не е опасен, след два дена същият сватбен генерал го паникьосва; веднъж му кажат, че трябва да наложи предпазна маска, а на другия го успокояват, че без маска е по-добре. И така нататък. Нищо. Стана същото, каквото беше преди. Само че сега повечето хора си стоят вкъщи, не излизат, губят работата си и се плашат, че могат да се заразят. Обаче за едно неолиберално общество кой ще се успокои и кой ще е угрижен е дреболия. Важното е да се възвърне и уважението и любовта към властта и да се втълпи, че по-добра от сегашната няма и е невъзможно да има.
Но тази власт иска цялата тежест да бъде поета от обществото и народа. Тя не помага, не съдейства, не се опитва да облекчи болките и страданията. Стотици хиляди хора са вече изхвърлени буквално на улицата и са направо лишени от бъдеще. Държавата дори не ги обезопасява срещу вируса нито с предпазни средства, нито с лекарства, нито с пари, за да си купуват храна и дрехи. Още сме в началото, но само след месец бедствието ще придобие реалните си очертания и ще ужаси лишените от средства и възможности. Тогава ще мисли. А защо сега не мисли и защо нехае да народа си? Защото е неспособна, а и е безчувствена, неморална, егоистична, човеконенавистна.
Аз виждам все пак в социалните мрежи, че доколкото има недоволство, то е насочено към конкретни властници. Най-вече срещу президента и премиера и то поради някакви псевдополитически принципи. Нито дума обаче за същността на либералната държава, за алчността на буржоазията и капитала, за несъстоятелността на т. нар. „европейски ценности“, за безпомощността на либералната идеология и безсрамието на нейния морал. Системата може да е спокойна за бъдещето. Не чувам дори оценки за нейните възможности, камо ли призиви за унищожаването й. Говори се срещу „някаква система“, но тя няма нищо общо с тази, която показа колко е вредна, опасна и човеконенавистна. Затова първото, което самата тя ще направи, след като отшумят сегашните събития, е да подмени някои от тези изхабени и напълно неподготвени за работа държавници от най-високото равнище. Може дори да ги накаже малко или много. Това ще е лесно, защото винаги ще се намерят по-продажни и услужливи от сегашните. А те вече са готови за звездния си час!
И обществото ще бъде удовлетворено, че някои са си получили заслуженото!
Тогава обществото ще е доволно, само защото днес не си дава сметка какво ще го сполети при една бъдеща неизбежна катастрофа.
Българският свят е изгубил напълно имунната си система, деградирал е и е изнемощял да крайност. Защото интелигенцията му е смъртно болна. Тя е потънала в „пагубния разкош на полупознанието“ (Николай I, руски император, 1796 – 1855) и развратничи със себе си, щастлива е, когато й подхвърлят по някоя троха, долар или евро. Тя не надига глас срещу лъжите, неграмотността, безнравствеността, апатията, безкултурието, безпросветността, овчедушието. Не надига глас, защото няма очи и съвест за тези пороци.
Има, разбира се, съвестни интелектуалци, които се опитват да разобличат неолибералната идеология и нейната бездарна държава. Усилията им обаче са насочени към икономическите проблеми и неспособността на политиците и държавниците да организират икономиката, да я направят ефективна и я поставят в служба на хората. Неолибералната икономика обаче е ефективна само а определен кръг хора, които я притежават. И е невъзможно е тя да стане това, което те искат.
Затова съм скептичен. Не ми се ще, но на собствения си въпрос „какво идва след вируса“ с болка ще трябва да отговаря: нищо! Нека не си правим илюзии и да не храним напразни надежди.
ПАНКО АНЧЕВ е роден през 1946 г. във Варна. Литературовед, философ, историк на литературата. Главен редактор на списание „Простори” – Варна.
Почетен доктор на Литературния институт „Максим Горки” в Москва. Член на Съюза на българските писатели и на Българския ПЕН-център. Автор на повече от 20 книги.
https://pogled.info/avtorski/Panko-Anchev/kakvo-idva-sled-virusa.115106
