Чета, слушам, гледам…
И в главата ми се завъртя един рефрен от стара градска песен: “ И се чудя, и се мая де ще му излезе краят…“
Да, чудя се и се мая и стигам до извода, че няма такъв народ като нас – нито на Балканите, нито в Европа…
Е, няма да кажа в света, защото може да се намерят още 1-2 народа като нас…
Няма да говоря за хубавите неща, които ни характеризират като нация… Безспорно има много неща, с които можем да се гордеем.
Не обичам да хуля народа си. Не обичам, но, Боже мили – не мога, ама никак не мога да си обясня това овчедушие и необосновано търпение, които са ни обхванали…
Които така яко са ни стиснали за гушата и са ни превърнали в една аморфна маса от безсилни сякаш същества. Обезкръвени и обездвижени. Живите мъртви. Страшно прозвуча, но е истина…
Не казах безропотна маса… Неслучайно, защото роптанието се превърна в най-силното и характеризиращо ни качество. Това го можем най-добре в момента.
В главата ми се промъкна една мисъл на Стайнбек: „Истината, в която не искаме да повярваме, е много по-болезнена от всяка лъжа.“
Дали не искаме да повярваме в това, в което управляващите безродници превърнаха страната ни.
Превърнаха тази прекрасна страна във воняща клоака, в едно огромно сметище на Европа, което ни трови и убива…
Затънали в блатото на лъжите, кървим и болим от истината, в която не искаме да повярваме.
И търпим… Търпим с безнадежността на агнеца, обречен на ритуално заколение.
Обезкръвени и обезсилени за действие за разлика от всички други народи, които ни заобикалят на Балканите и народите от Европа, които намират сили и се обединяват в общонародни каузи. Защитават правата си и в повечето случаи – успяват.
Без въздух, без вода търпиме!
Докога?!
Бончи БРАТОЕВА
duma.bg https://svobodnoslovo.eu
