Ирина Кирилова
Преди много, много години, на 2 декември мама ме раждала. Гледала през прозореца, а вън валял сняг. Родила съм се по икиндия – казва брат ми, който тогава бил на 12 години. Фамилията била много радостна, защото се раждали все момчета, та най- после се появило и едно момиче.
На другия ден отишли при кума да питат какво име да ми сложат.
-
Ирина – казал той.
-
Ама как Ирина? Такова име в нашето село няма – казали пратениците.
-
Сега вече ще има !
Свидетелство за свето кръщение ми е издадено от църквата „Св. Св.Кирил и Методий” в родното ми село Калековец на 24 декември. В това аз откривам знак, че животът ми е трябвало да мине, използвайки всеки ден буквите, създадени от двамата братя. Училището, в което учих седем години, също се казва „Св.св. Кирил и Методий”.
Името ми беше необичайно и за учителите, затова всички ми казваха Иринка. Даже в някои от свидетелствата за преминаване от клас в клас, пълни със шестици, пише Иринка Атанасова Яланджийска.
Всички в селото смятаха, че аз ще стана певица. Още преди да тръгна на училище ме извикаха и ми казаха коя песен да пея при откриването на учебната година.
Но… нещата тръгнаха в съвсем друга посока. Когато бях студентка в трети курс, се явих на изпит по съвремнна българска литература. Дръпнах лисче, а на него пишеше”Осъдени души” и любовната лирика на Веселин Ханчев. Започнах с анализа на романа на Димитър Димов и завърших със стихотворението“Пръстен`”на Веселин Ханчев, което знаех наизуст. То завършва така:
„…..на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.”
Доцент Михаил Василев ми писа шест и ме попита кой ми е дал съвет да следвам журналистика.
-
Вие сте родена за литератор – каза доцентът. – Върнете се в първи курс, аз ще говоря с колегите да се явявате на изпити в удобно време, вие трябва да учите българска филология. Журналистиката е еднодневка.
Не го послушах. Завърших факултета по журналистика в Софийския университет „Св. Климент Охридски”.
…Минаха години. Един ден в студиото на радиото влезе художникът Илин Паунов и ме попита мога ли да напиша за него книга. Така започнах и книгите станаха шест. Вечно съм благодарна на доцент Михаил Василев, който тогава ми предрече, че ще пиша не само еднодневки, а и книги.
Но аз обичам всекиденевната си работа. Върша я с любов към словото, с любов към вас, читателите и се моля да бъда жива и здрава. Внучката ми, която е магистър по право, като идва у дома ме прегръща и казва:
-
Моля те, бабо! Не ме оставяй! Как ще живея без твоите умни напътствия?
