За да отбележи предстоящото публикуване на френския превод на романа му Ада, френският журналист и телевизионен водещ Бернар Пивò интервюира Владимир Набоков за епизод от Апострофи – водещото литературно токшоу на френската телевизия. (Епизодът е излъчен за пръв път на 30 май 1975 г.) Въпреки че Апострофи е една от най-обичаните програми в тогавашна Франция, Набоков трябва да бъде увещаван да участва. Всички останали интервютата от предаването са импровизирани, като в дискусията обикновено участва и група литературни критици. Този епизод също се излъчва на живо, в присъствието на малка публика и други критици, но на Набоков е разрешено предварително да подготви отговорите си (въпросите са задавани единствено от самия Пивò), които по време на програмата той чете от карти, небрежно скрити зад купа от книгите му. Набоков е доволен от резултата и макар някои зрители да съжаляват за липсата на обичайната спонтанност на програмата, по-късно Пивò преиздава епизода на два пъти и го смята за едно от най-добрите си постижения.
През 1987 г. той припомня за читателите на Le Nouvel Observateur:„Той [Набоков] беше наистина анти-телевизионен. Отидох да го видя в Монтрьо, когато започвах да работя за Канал Две. Трябваше да му се харесам, а също и на Вера [съпругата на Набоков]… Той ме прие в голям салон [в двореца Монтрьо, резиденцията на Набоков], където имаше пиано. Започнахме да говорим. В един момент влезе аранжорът за пианото. Той се зае да работи. Преместихме се в друг салон, където не бяхме забелязали друго пиано. Разговорът ни се възобнови, но пет минути по-късно видяхме, че аранжорът за пиано влиза отново. Отидохме в трети салон, без пиано. Това беше много набоковска сцена … За да повиши смелостта си [по време на прякото предаване], той искаше да пие уиски. Но, естествено, желаеше да дава лош пример за френските зрители. Бяхме сипали бутилка уиски в чайник. На всеки четвърт час го питах: „Още малко чай, мосю Набоков?“ И той пиеше с широка усмивка. Беше страхотен комик, с невероятно чувство за шегата, топлината, хумора, за изкусни отклонения, с голямо нахалство и, разбира се, интелигентност. В паметта ми Набоков е икона. Говори повече от час. Изпитвам почти религиозно чувство към тази програма“.
Бернар Пивò: Часът е 21:47. Владимир Набоков, какво правите обикновено в този час?
Владимир Набоков: В този час съм под пухената си завивка, с три възглавници под главата, с нощна шапка, в скромната си спалня, която ми служи и като кабинет. Много силна нощна лампа, фарът на моите безсъния, все още свети на нощната ми маса, но след миг ще бъде изключена. В устата ми има касис-бонбон, а в ръцете ми – седмичник от Ню Йорк или Лондон. Оставям го настрана. Изгасям светлината. Включвам я отново, за да натъпча носна кърпа в малкия джоб на нощната си риза, и сега започва вътрешния дебат: да взема или не да взема хапче за сън? Колко приятно е положителното решение. […]
Когато бяхте по-млад, бяхте ли си изградили [същия вид] рутина? Или сте имали страсти, фантазии, импулси, които са смущавали дните и нощите ви?
О, да, на двадесет и пет, на трийсет, неща като енергия, капризи, вдъхновение – всичко това ме караше да пиша до 4 сутринта. Рядко ставах преди обяд и пишех по цял ден, опънат на дивана. Днес писалката и хоризонталното положение са отстъпили на молива и строгата вертикалност. Няма повече внезапни пристъпи и импулси, всичко това свърши отдавна. Но как бих обожавал събуждането на птиците, извитата и звучна песен на косовете, които сякаш аплодираха последните изречения от главата, чиято композиция току-що бях завършил.
Значи писането винаги е било голямата любов в живота ви? Можете ли да си представите друг живот, в който не бихте писали?
Да, много лесно мога да си представя друг живот: такъв, в който не бих бил романист, щастлив наемател на Вавилонска кула от слонова кост, а просто някой друг, също толкова щастлив, но по друг начин – нещо което, между другото, съм опитвал – [примерно] неизвестен ентомолог, който прекарва лятото в лов на пеперуди из приказни райони, а през зимата класифицира откритията си в музейна лаборатория.
Как се чувствате повече: руснак, американец или, тъй като живеете в Швейцария, швейцарец?
Ето няколко подробности за космополитните аспекти на живота ми. Роден съм в старо руско семейство в Санкт Петербург. Баба ми по бащина линия беше от немски произход, но така и не научих този език достатъчно добре, за да мога да го чета без речник. Прекарах първите си осемнадесет лета в провинцията, в имението ни недалеч от Петербург. През есента отивахме на юг, към Ница, Пау, Биариц, Абазия. През зимата винаги беше Петербург, който сега е Ленинград, но прекрасният ни дом от розов гранит все още съществува в добро състояние, или поне отвън: тирании като архитектурата на миналото. Имението ни беше в северната горска равнина; по флората си тя е доста близо до северозападния ъгъл на Америка: гори с ярки трепетлики и тъмни борове, много брези, и разкошни блата с множество цветя и повече или по-малко арктически пеперуди. Тази напълно щастлива фаза продължи до болшевишкия преврат: имението беше национализирано. През април 1919 г. три семейства Набокови – това на баща ми и онези на двамата му братя, бяха принудени да напуснат Русия през Севастопол, стара крепост на нещастието. Червената армия, идеща от север, вече нахлуваше в Крим, където баща ми беше министър на правосъдието в провинциалното правителство през краткия либерален период преди болшевишкия терор. Същата година, на деветнадесет октомври, започнах обучението си в Кеймбридж.
Кой е езикът, който предпочитате: руски, английски или френски?
Езикът на предците ми все още е онзи, на който се чувствам перфектно като у дома си, но никога няма да съжалявам за американската си метаморфоза. Френският – или по-скоро моят френски – не се поддава толкова лесно на обратите на въображението ми; синтаксисът му ми забранява определени свободи, които приемам напълно естествено при другите два езика. Разбира се, обожавам руския език, но английският го надминава като работен инструмент, той го надминава в богатството на нюансите, в лудешката проза, в поетичната точност. […]
На три години говорех английски по-добре от руски, и го четях и пишех преди руския; от друга страна, в моята лична Русия имаше цял период, между десет и двадесет, по време на който, докато четях маса английски автори – Уелс, Киплинг, списанието The Boy’s Own Paper, за да цитирам само няколко от онези срещи – говорех английски рядко, още повече, че в училище нямаше часове по английски (но имахме френски – отне ни цяла една зима, за да изучим досадната Коломба на [Проспер] Мериме). Бях научил френски на шест: гувернантката ми, Мадмоазел Сесиле Миатон, остана в семейството ни до 1915! Започнахме със Сид и Клетниците, но истинските съкровища ме очакваха в библиотеката на баща ми. На дванадесет години вече познавах всички благословени поети на Франция.[1] „“Souvenir, souvenir, que me veux-tu? L’automne faisait voler la grive à travers l’air atone, et le bois où la bise détone…”[2] Любопитно е, че в тази нежна възраст вече разбирах, че Верлен не би трябвало да използва една толкова кръвосмесителна рима: atone, détone. Така че, това е календарът на трите ми езика. А сега няколко подробности. Подобно на повечето Набоковци и като много други руснаци (например Ленин), аз говорех родния си език с леко бръмчене, което почти не ми пречеше при френския (въпреки че беше далеч от очарователното подвито „r“ на парижките кабаретни шансониерки), но от което побързах да се отърва на английски – доста късно, в Америка, след като за първи път чух гласа си по радиото. Казах, по ужасен начин: „Аз съм руснак“, сякаш съм от Русийон [една от френските провинции]. Отървах се от този недостатък, като прикрих опасната буква с малко неутрална вибрация: „Аз съм Wussian“.
Френската азбука изправя руснака пред съвсем различна опасност, дори ако този руснак говори френски с определена лекота. Опасността се намира в съгласната „t“ преди „i“ или „u“. Винаги ще разпознаете руснака от стария режим по начина на произнасяне на това меко „т“, произтичащ от руската азбука. Той ще каже „petz’it-a-petz’it“ (petit-à-petit, малко по малко) или „c’est un tz’ype sympathz’ique (c’est un type sympathique, това е приятен тип). Младите руснаци, образовани във Франция, със сигурност нямат този навик, но старите им родители дори не забелязват, че нито навикът, нито ученето са премахнали при тях тази интимна мекота. Може да се каже, че славянският консонант посреща с дискретна усмивка галското „и“, което се топи от нежност пред него.
Не е ли изгнанието, колкото и да е мъчително, нещо стимулиращо за творците, възможност за обогатяване на духа и чувствителността?
[Набоков разговаря за годините му на емиграция в Берлин и Париж, както и трудностите, свързани с Нансеновите паспорти за хора без официално гражданство…[3]]
Но не всички от нас са съгласни да станат копелета или фантоми. Човек можеше да премине от Ментон до Сан Ремо[4] много спокойно, по малки планински пътеки, добре познати на ловците на пеперуди или разсеяните поети.
Историята на моя живот прилича по-малко на биография, отколкото на библиография. [Преселвайки се в Америка], открих пълната си неспособност да говоря публично. Затова реших да напиша предварително стоте си годишни лекции по руска литература. Това прави две хиляди написани страници, от които три пъти седмично рецитирах по двадесет, като ги подреждах в не прекалено очевидно положение, на бюрото си пред амфитеатъра на студентите. Благодарение на тази процедура никога не бях объркан и аудиторията получи чистия продукт на моите знания. Повтарях един и същ курс всяка година, като въвеждах нови бележки, нови подробности.
Защо живеете в Швейцария? И защо в хотел?
Защо швейцарски хотел? Швейцария е очарователна и хотелският живот опростява куп неща. Много ми липсва Америка и се надявам да се върна там за още двадесетгодишен престой. Тихият живот в американски университетски град не би представлявал съществена разлика в сравнение с Монтрьо, където освен това улиците са по-шумни, отколкото в провинциална Америка. От друга страна, тъй като не съм достатъчно богат – тъй като никой не е достатъчно богат – за да преиграя цялото си детство, не си струва труда да се установя някъде. Искам да кажа, че вече е невъзможно да открия вкуса на швейцарския млечен шоколад от 1910 г. Така че ще трябва да построя цяла фабрика. Съпругата ми и аз сме мислили за вила във Франция или Италия, но тогава се появи призракът на пощенските стачки, с целия си ужас. Хората от уредени професии, спокойни като стриди, здраво привързани към родния седеф, може би не осъзнават до каква степен една редовна и надеждна поща, както тази в Швейцария, гарантира живота на един автор, дори и ако обичайната сутрин се състои само от няколко неясни служебни писма и две или три молби за автограф (предупреждение към публиката). Това, както и гледката от балкона към езерото – това езеро, което си струва цялото течно сребро, което наподобява.
Освен изгнание и преместване, кои са основните теми на книгите ви?
Освен преместване? Но аз съм преместен навсякъде и винаги. Вкъщи съм [само] в моите много лични спомени, които нямат връзка с географска, национална или физическа Русия. Емигрантските критици в Париж и учителите ми в Петербург с право се оплакваха, че не съм достатъчно руснак. Що се отнася до основните теми на книгите ми, е добре, там има по малко от всичко.
Но не е ли добрият роман преди всичко една отлична история?
Отлична история, напълно съм съгласен. Все пак бих добавил, че най-добрите ми романи нямат само една, а по няколко истории, които се преплитат по определен начин. Моят Блед огън има този контрапункт, а също и Ада. Харесва ми да виждам не само как основната тема се излъчва от целия роман, но и да развивам малки второстепенни теми. Понякога това е отклонение, което се превръща в драма в някой от ъглите на повествованието, или пък са метафори на разширено есе, които се съединяват, за да образуват нова история.
Мислите ли, че историите, измислени от романисти – и тук аз мисля конкретно за романиста, наречен Владимир Набоков – са по-интересни от истинските истории на живота?
Нека бъдем ясни: истинската история на живота също е разказана от някого и ако това е автобиография, положена от благоразумното перо на човек без талант, то може да се окаже, че този живот изглежда много безизразен, редом с едно чудно изобретение като Улис на Джойс.
Набоков е Лолита: не се ли дразните в крайна сметка от успеха на Лолита – който е толкова категоричен, че хората остават с впечатлението, че сте баща на тази уникална, леко извратена дъщеря?
Лолита не е извратено младо момиче. Тя е бедно дете, което е било покварено, и чиито сетива никога не се помръдват под ласките на противния Хъмбърт Хъмбърт, когото тя пита веднъж: „Колко време мислеше [той], че ще живеем в задушни мотели, като правим заедно мръсни неща…?“ Но, за да отговоря на въпроса ви: не, успехът му не ме дразни, не съм като Конан Дойл, който от снобизъм или от обикновена глупост е предпочитал да бъде известен като автор на Великата бурска война, която според него била по-добра от неговия Шерлок Холмс.
Също толкова интересно е да се спрем, както казват журналистите, на проблема с неумелата деградация, която характерът на нимфата Лолита, която изобретих през 1955, е претърпял в съзнанието на широката публика. Не само че перверзността на това бедно дете е била гротескно преувеличена, но и физическият ѝ вид, възрастта ѝ, всичко е преобразено от илюстрациите в чуждестранни публикации. Момичета на осемнадесет и повече години, тротоарни котета, евтини модели или обикновени престъпнички с дълги крака, биват кръщавани „нимфетки“ или „Лолити“ в новинарски истории из списания в Италия, Франция, Германия и др.; а кориците на преводи, [примерно] турски или арабски, достигат особени височини на нелепост, когато представят млада жена с разкошни контури и руса грива, въобразена [по този начин] от глупаци, които никога не са чели книгата ми.
В действителност Лолита е момиченце на дванадесет години, докато Хъмбърт Хъмбърт е зрял мъж – и [именно] пропастта между неговата възраст и онази на малкото момиче произвежда вакуума, световъртежа, съблазънта със смъртна опасност. Второ, [именно] въображението на тъжния сатир е онова, което прави някакво вълшебно създание от тази малка американска ученичка, по свой собствен начин също толкова банална и нормална, колкото е и поетът manqué [пропадналият поет] Хъмбърт. Извън маниакалния поглед на Хъмбърт нимфетка няма. Лолита нимфетката съществува само чрез манията, която разрушава Хъмбърт. В това е един от важните аспекти на една уникална книга, изкривена от фалшива популярност.
А дали Ада е братовчедка на Лолита?
Ада и Лолита не са братовчедки по никакъв начин. В света на моето въображение – защото Америка на Лолита е в крайна сметка също толкова въображаема, колкото и онази, в която живее Ада – в тези измислени светове двете млади момичета принадлежат към различни класи и различни интелектуални нива. Говорил съм за първата от двете: по-меката, по-уязвимата, по-милата (Ада изобщо не е мила).
Говорех за бездната на времето, която разделя Хъмбърт от Лолита. От друга страна, добрият читател на Ада няма да намери нищо особено болезнено или рядко в случая на едно момче на четиринадесет години, което се влюбва в младо момиче, с което играе заедно. Те със сигурност отиват твърде далеч, тези двама юноши, и фактът, че са брат и сестра, ще създаде във времето трудности, които моралистът предвижда. Това, което не се предвижда, е, че Ада и нейният любовник, след много бедствия и нещастия, ще се съберат отново и спокойно, в сиянието на една идеална старост.
Известен елемент на пародия се появява тук-там в хода на романа, така както циркът винаги има своя препъващ се клоун, между шоуто на акробата и онова на илюзиониста. Не знам защо имам такава склонност към огледалата и миражите, но знам, че на десет или единадесет години развих страст към магьосничеството, към домашните фокуси, чиито различни инструменти – цилиндърът с двойно дъно, магическата пръчица, украсена със злато, колодата карти, която щеше да се превърне в свински глави в дланта ви – всичко това щеше да пристигне в голяма кутия от магазин Peto на улица Караван, близо до цирка на Ciniselli в Санкт Петербург. Включено беше и фокусническо ръководство, което показваше как да направите монетите да изчезнат или да променят стойността си между пръстите ви. Опитах се да възпроизведа тези трикове, заставайки пред огледалото, както съветваше ръководството. Бледото ми, сериозно малко лице, отразено в огледалото, ме дразнеше, и аз се криех зад loup, черна маска, която подобряваше външния ми вид. Уви, не успях да достигна уменията на известния фокусник г-н Мерлин, който често беше канен на детски балове. Напразно се опитвах да имитирам неговото лекомислено и измамно дърдорене, което ръководството ме инструктираше да използвам, за да прикривам онова, което съм подготвил с ръцете си. „Лекомислено и измамно дърдорене“: ето ви едно измамно и несериозно определение на литературните ми творби. Както и да е, фокусническите ми опити не продължиха дълго. „Трагично“ е много силна дума, но въпреки това имаше и една малко трагична страна на инцидента, която ми помогна да се откажа от страстта и да захвърля кутията в килера за дървен материал, между повредените играчки и счупените подскачащи човечета. Така че, ето го инцидента. Една великденска вечер, по време на последното детско парти за годината, не можах да се сдържа да не шпионирам през един процеп във вратата – за да видя как напредва подготовката на г-н Мерлин за началните му фокуси пред детския grand salon. Видях го да отваря наполовина едно писалищно бюро, за да плъзне вътре, спокойно и хладно, едно хартиено цвете. Хладността, познатостта на жеста му се намираше в противоречив контраст с очарованията на изкуството му.
И все пак аз знаех всичко, знаех толкова много за това какво се крие във фрака на един фокусник, и на какво този фрак е способен, що се отнася до магията! Тази професионална връзка, връзката на недобросъвестността, ме накара да предупредя една от малките си братовчедки за скривалището, в което ще се намери розата, която Мерлин щеше да покаже в един от триковете си. В критичния момент малката предателка посочи с пръст към бюрото и извика: „Братовчед ми видя къде си го сложил“. Бях още много малък, но си спомням много ясно как забелязах – или поне си мислех, че съм забелязал – ужасното изражение, което изкриви чертите на бедния фокусник. Разказвам този инцидент, за да задоволя онези от моите хитри критици, които заявяват, че в романите ми драмите и огледалата никога не са далеч едни от други. Трябва да добавя обаче, че когато се отвори чекмеджето, което децата бяха посочили с такава насмешка, цветето не беше вътре: то се оказа скрито под стола на съседа ми!
Когато размислите, не бихте ли казали, че в творчеството ви има [прекалено] много еротика?
Ще намерите много еротика в творчеството на всеки романист, за когото можете да говорите, без да се смеете. Това, което се нарича еротика, е само една от арабеските в изкуството на романа.
Поразителна – особено в Ада – е грижата ви за подробностите, за поставяне на всеки обект на мястото му, за точната справка. А освен това в Ада човек открива вашето очарование от пеперудите.
С изключение на няколко швейцарски пеперуди, аз съм измислил вида, но не и родовете, представени в Ада. И твърдя, че за първи път някой е измислил в роман пеперуди, които са научно възможни. Бихте могли да отговорите: Много добре, но задоволявайки експерта, вие донякъде се възползвате от незнанието на читателя, защото, ако бяхте измислили нов тип куче или котка в имението, хитрината само би раздразнила читателя, който би трябвало да си представя малко митологично четириного всеки път, когато Ада взима животното в ръце. Жалко, че не съм се опитал да измисля четириноги – не се сетих за това – но пък изобретих ново дърво в овощната градина на имението, това вече е нещо!
Вие сте за опазването на природата?
Защитата на някои редки животни е отлично нещо; тя става обаче абсурдна, когато към нея се присъединят невежеството или педантичността. Съвсем правилно е да издадете някой продавач на куриози, който събира за продажба някакъв вид забележителни молци, френската раса на испански вид, една от чиито колонии е застрашена от изчезване в долината Дюранс, където тези търговци отиват да събират гъсениците на това красиво създание от клоновете на тамошните борове. Но е абсурдно, когато някой пазач на дивеч забранява на стария натуралист да се движи със старата си мрежа в запазената зона, в която лети една определена пеперуда, чието единствено хранително растение е сèната – храст с жълти цветя и големи шушулки, който често расте около лозята и не означава нищо за дивеча. Където и да е храстът, там може да бъде намерена и пеперудата, но именно храстът трябва да бъде защитен, тъй като и един милион колекционери не могат да унищожат това небесносиньо насекомо, ако само лозарите биха престанали, по някакви мистериозни причини, да изкореняват храстите на сèната от лозята си, по цялото протежение на Рейн.
В други случаи рядкостта на видовете варира според сезоните или иначе зависи от повече или по-малко поддържана серия от миграции. Земеделските производители със своите адски пестициди, както и кретените, които горят гуми и матраци из полята – това са истинските виновници, а не ученият, без когото пазачът не е в състояние да разпознае пеперуда от ангел или прилеп.
Харесва ли ви футболът?
Да, винаги съм обожавал спорта. Бях вратар в училището в Русия, в университета в Англия, както и в отбора на белогвардейски руснаци в Берлин през тридесетте. Играехме срещу много съмнителни германски работници, които се дразнеха от моя пуловер с логото на Тринити колидж. Последният ми спомен е от 1936 г. След един сблъсък в калта дойдох на себе си на носилка до игрището. Бях успял да хвана топката и все още я стисках, притисната с все сила до гърдите ми, докато нечии нетърпеливи ръце се опитваха да я откъснат от мен.
Написали сте този чудесен роман Защитата на Лужин. Силен шахматист ли сте? И какво мислите за поведението на Фишер[5]?
Преди четиридесет години бях достатъчно добър в шаха, макар и не гросмайстор, както наричат това германците, но при всички случаи силен клубен играч, който понякога успяваше да постави капан на този или онзи небрежен шампион. Онова, което винаги ме е привличало в шаха, е измамният ход, скритата комбинация, и затова се отказах от играта на живо, за да се посветя на композирането на шахматни задачи. Не се съмнявам, че съществува интимна връзка между определени миражи в прозата ми и структурата, едновременно блестяща и неясна, на някои загадъчни шахматни задачи, всяка от които е плод на хиляда и една нощ безсъние. Особено ми харесват така наречените самоубийствени задачи, при които белите принуждават черните да спечелят.
Да, Фишер е странно същество, но няма нищо извънредно в това, някой шахматист да не е нормален. Вземете например случая с великия играч [Акиба] Рубинщайн от началото на века: той е бил каран с линейка от лудницата, тоест от дома му, до кафенето, където се е провеждал [шахматния] турнир, а след това го откарвали обратно в тъмната му килия. Не обичал да гледа опонента си, но празният стол от другата страна на шахматната дъска също го дразнел, така че там било поставяно огледало, в което той виждал собственото си отражение.[6]
Изглежда не се интересувате от Фройд?
Това не е съвсем вярно. Фройд ме интересува силно като комичен автор. Обясненията, които той предлага за емоциите и сънищата на пациентите си, са невероятна бурлеска. Не знам как човек би могъл да ги приеме сериозно. Достатъчно за него, моля.
Политическите писатели не принадлежат към любимите ви четива?
Често ме питат кого харесвам и кого мразя сред политически ангажираните или политически дистанцираните писатели от моя чуден век. Е, на първо място, изобщо не ми пука за писателя, който не вижда чудесата на този век, дребните неща – [примерно] свободата и лекотата на мъжкото облекло, банята, която е заменила мръсния lavabo[7] – и страхотните неща като възвишената свобода на мисълта в нашия двоен Запад, както и луната, луната. Спомням си с какъв трепет от наслада, завист и мъка гледах на телевизионния екран първите несигурни човешки стъпки по финия прах на нашия спътник – и как презирах всички, които твърдяха, че не си струвало да се харчат милиарди долари заради една разходка из праха на един мъртъв свят. По същия начин ненавиждам и всички ангажирани скандалджии, писателите без мистерия, [или] нещастниците, които се хранят с еликсирите на виенския шарлатан. Онези, които обичам, са хората, които знаят, така както го знам и аз, че единствено думите са истинската стойност на шедьовъра – един принцип, толкова стар, колкото и истински. Няма нужда да назовавам когото и да е. Човек може да бъде разпознат по езика на знаците, през знаците на езика; или, напротив, всичко ни дразни в стила на някой достоен за презрение съвременник, дори и съкращенията му.
Казват ми, че не харесвате Фокнър. Трудно ми е да го повярвам.
Не подкрепям регионалната литература, изкуствения фолклор.
Играете ли много с думите? Правите ли много каламбури?
Човек трябва да извлече от думите всичко, което може, защото това е истинското съкровище, с което истинският писател разполага. Големи общи идеи има във вчерашния вестник. Ако бих искал да взема някоя дума и да я обърна с главата надолу, за да видя долната ѝ страна, лъскава или матова, или украсена с петнисти оттенъци, отсъстващи по горната ѝ страна, това изобщо не е от празно любопитство. Човек открива всякакви любопитни неща, като изучава долната страна на някоя дума – неочаквани сенки от други думи, хармонии между тях, скрити красоти, които изведнъж разкриват нещо отвъд самата дума. Сериозната игра на думи, както аз я имам предвид, не е нито игра на случайността, нито просто разкрасяване на стила. Тя е нов словесен вид, който удивеният автор предлага на бедния читател, който не иска да гледа; на добрия читател, който изведнъж открива съвсем нова страна в някое многоцветно изречение.
Мога ли да кажа за романиста Владимир Набоков, че притежава ерудицията на учен и иронията на художник?
„Ерудицията на учен“, добре. Има едно малко кътче от ентомологичната таксономия, където знаех всичко, където бях завършен майстор, през 1940-те години, в музея на Харвард. Но „иронията на художник“? Иронията е методът на дискусия, който Сократ използва за объркване на измислени софисти – и аз не мога да приема Сократ насериозно. Като продължение на това, иронията е горчив смях. Но, наистина, смехът ми е добродушно съскане, което идва също толкова от корема, колкото и от мозъка.
https://www.the-tls.co.uk/articles/public/melting-with-tenderness/
[1] Игра на думи с идеята за „прокълнатите поети на Франция“: Пол Верлен, Артур Рембо, Стефàн Маларме. Бел. авт.
[2] Първите два реда, и приблизително четвъртия ред, от сонета Nevermore на Верлен. Бел. авт.
[3] Вижте в тази връзка Владимир Набоков, литературният бежанец, „Либерален преглед“, 5.4.2019. бел. пр.
[4] Тоест от Франция в Италия. Бел. пр.
[5] Американецът Боби Фишер (1943–2008), често считан за най-големия шахматист на всички времена, стана световен шампион, като спечели „Мача на века“ [срещу Борис Спаски] през 1972 г., но отказа да защити титлата си през 1975 г.
[6] Безумно преувеличение в стил „Набоков“! В старостта си (и, разбира се, не в началото на века, както твърди тук Набоков), Рубинщайн живее в старчески дом (а не лудница). Детайлите за огледалото и пр. са напълно възможни, ако и не чак толкова чудновати за човек в силно напреднала възраст и с биографията на Рубинщайн (той е понесъл множество удари на съдбата, в това число и зад шахматната дъска). Впрочем, не бих се учудил, ако и те са резултат на същата склонност към „леки преувеличения“, вероятно характерна за всеки автор на „миражна проза“. Бел. пр.
[7] В случая – леген за миене на ръце. Бел. пр.
ВЛАДИМИР НАБОКОВ
Владимир Набоков (1899–1977) e руски и американски писател, поeт, преводaч, литературовед и eнтомолог. Всеобщо признат като един от най-големите автори на двадесети век, блестящ стилист и един от малкото световни автори, успели да пишат с една и съща изразителност на повече от един език.
http://librev.com/index.php?option=com_content&view=article&id=3647&Itemid=1000
