https://www.youtube.com/watch?time_continue=601&v=pjMG-gfYI-4
https://www.youtube.com/watch?v=gC1jiWNRNjA
Книгата представя историята на България с много снимки и архиви, повечето от които се публикуват за първи път.
Румен Манов: Който има книгата „Приказка за България” в дома си – децата му няма да са безроднициСнимка: Информационна агенция “Фокус”
Румен Манов, автор на книгата „Приказка за България” в интервю за Агенция „Фокус”
Фокус: Господин Манов, книгата „Приказка за България” е плод на вашите 30-годишни усилия да събирате и колекционирате ценни вещи от миналото. Каква част от тези материали, не можаха да намерят място в нея?
Румен Манов: През ръцете са минали около 20 хиляди предмета и документи. В книгата са публикувани 2 хиляди, което прави 10% от всичко прегледано. Има много документи, където разликата е, малка. Някои почти се дублират. Има снимки, където дадена чета е снимана от друг ъгъл. Няма как тези снимки да бъдат включени, тъй като те носят почти една и съща информация. Тук работеше и моето чувство за историчност, тъй като след толкова години работа, толкова години виждане на различни предмети, ордени, носии, етнография, картини, се получава една рутина. Така започваш да усещаш уникалността на даден предмет или снимка.
Фокус: Колко от тях са уникални, вътре има снимка на Стефан Стамболов, която за пръв път се показва, както и тефтерчето на Дойчин войвода. Как попаднаха тези уникати при вас, как ви намериха?
Румен Манов: Наистина се учудвам как се получава , някой път съм се чудил –това, къде ще ми попадне. Наистина съм против всякакви конспиративни теории и фатализми, но когато искам нещо много силно, то само ме среща по пътя ми. Няма да забравя първата българска акция – Провидение. Говорих с един сърбин, а се оказа, че сърбите имат каталог на техните акции. Тяхната първа акция е от 1864 г. или 1865 г. Аз тогава им казах, че нашата е от 1862г., когато сме били под Турско робство още. Виждал съм тази акция един единствен път на снимка в една книга. Беше петък и аз обещах на сърбина да му я покажа в понеделник. В събота ми звъни телефона и един човек от Варна, ме пита – интересува ли те първата българска акция в оригинал? Акцията се казваше „Провидение – първо параплавно дружество”. В понеделник я показах на сърбина и на нея пишеше 1 862г.
Фокус: А фотосите, как ви намериха – тази на Левски?
Румен Манов: Тук има неизвестна фотографии на Раковски, на Стамболов. Фотографията на Георги Стойков Раковски я купих от един от наследниците, които са фотографирани на тази снимка. Пътувах до Нова Загора за нея. 600 лв. ми поискаха за тази фотография. В Сливенския музей я знаят от 30 години, но не могат да съберат тези пари. От един стар букинист, който почина точно на 24-ти май, народен учител Ивайло Куряков откупих снимката на Стефан Стамболов, която сега за пръв път се публикува. Цял живот той, баща му, дядо му, събирали снимки, редки книги. Той нямаше пари за някакви сметки и ми я продаде.
Фокус: За Левски, откъде е тази нова снимка?
Румен Манов: От 110 години няма открита нова снимка на Левски. Аз я купих от едно момче, което знае, че аз съм луд на тема снимки и ми я продаде. Той самият ходи по битаци, по тавани, където чистят, по вторични суровини. Така купих от него – фотографията на щаба на Филип Тотю. Другата – той ми я продаде, без да подозира кой е на нея. Аз я разгледах много внимателно. Не желая да налагам мнение, защото като автор, съм крайно пристрастен. Но нека всеки човек, който разтвори книгата на тази страница, почувства в себе си, кой може да бъде този човек. Това е стойката, ръката с пищова, дори така е изобразен на паметник.
Фокус: Уникален фотос, както и това тефтерче на хайдутин. За него какво ще ни разкажете?
Румен Манов: Бойчин войвода има много интересна съдба. Той бяга 1828г. с отрядите на Дибич-Забалкански за Русия. Но там не се разбира с управата, не слуша руското командване. Заточват го, заедно с двамата му братя в Сибир. Когато организират бягството си най-малкият брат пада и си чупи крак, за да не ги забави, той ги моли да го убият. Те го заколват. Така продължават – отиват в Цариград, там се преобличат в турски униформи и пак се втурват към вътрешността на България. Убиват го в Тревненско в подножието на Стара планина. Там, между другото с неговия знаменосец Георги Трънкин, който води след това чета, там започва хайдутуването и на Филип Тотю. Това тефтерче ми го донесе един приятел, който го е взел от вторични суровини. В момента съм го подарил на Центъра за славяно-византийски проучвания „Проф. Иван Дуйчев“ към Софийски университет. Мисля, че там ще се съхранява много добре, защото имат много добър център за обработване на хартия.
Фокус: Колко са уникалните фотоси, колко са факсимилета?
Румен Манов: Факсимилета – няма . Всички икони са уникални и непубликувани, има картини, които са уникални и непубликувани. Огромна част от снимки са уникални и не публикувани. Не съм ги броил, но са около 1000.
Фокус: Как ви хрумна да покажете историята посредством предмети, които могат да се пипнат и да се видят наистина?
Румен Манов: Исках да направя нещо, което да не е енциклопедия, да не е албум, да не е алманах, да не е исторически пътеводител или справочник. Мислех го. Това бе като зрънце в земята. Когато започна да израства тази идея и в съзнанието си виждах цветовете на книгата, формата, започнах да надграждам и в един момент нещата така се завъртяха, че година – две, много преди да завърша книгата, имах представата за нея. Това, което виждах ми беше трудно да го обясня на хора, които работят с мен. На приятелски начала, работих с Иля Прокопов, който много по-късно ми каза, че отначало въобще не му е била ясна идеята. И тогава той ми каза, че такова нещо не е правено. Такъв жанр – няма, още повече, че това е работа за цял институт, с което аз гордея. Всичко, което е публикувано в тази книга, е само и единствено моя собственост. Аз не съм взимал неща под наем, назаем от музеи. Голяма част съм дарил, други все още ми радват окото. Свидетел съм на действията на много наследници, дедите и бащите им цял живот са събирали. Някои от тях си отидоха от този свят, нещата им се пръснаха по пазари и по антиквари.
Фокус: В този контекст се забелязва повторението – от разпиления архив на Тодор Недков?
Румен Манов: Нарочно така го казвам. Този архив се разпиля. Тодор Недков е търговско аташе от края на ХІХ и началото на ХХ-ти век в Скопие, Битоля, Солун, Цариград. Той имаше шест чувала с фотографии. Поискаха ми невероятна сума. Аз купих много неща, много – подарих на Кюстендилския музей. Докъдето ми стигнаха силите. Казвам го с болка – „част от разпиления архив на Тодор Недков”. Тодор Недков е малко известен, позабравен, патриот и родолюбец. Той е баща на известната наша художничка, която след това си дари къщата на Националната художествена галерия – Вера Недкова. Затова казвам, че направих книгата, въпреки Закона за културното наследство. Всеки закон има душа, а той е мъртвороден закон. Той кара хората да вършат престъпления и е античовешки, антинароден. Давам пример с един дискос от 1 731г. Този дискос го реставрираха в ателиетата на археологическия музей. По закон аз нямах право да го купувам, защото той няма идентификация и аз попадам под ударите на закона, моментално. Тоест аз на здрава глава – рана си правя. Той бе прегънат, ако го бе взела държавата, вероятно още щеше да е прегънат и смазан. Тоест аз свърших работата на държавата и дадох пари, които трябваше да даде държавата – първи път и втори път, го реставрирах. Тоест трябваше да преценя, дали да си слагам бинт на здравата глава, ако ме хванат или да го оставя да се превърне в стопено парче метал. Знам, че тези, които само ходят по пътеката, които удрят печат от 9 до 5 часа, които работят за заплата и аванс, нищо не са променили в света. Променили са го хората, които престъпват границите (в добрия смисъл), които в тези времена правят такива книги. Не съм само аз.
Фокус: Изисква се много смелост, за да кажеш на хората, аз ще ви разкажа приказка. Приказките са най-трудни за разказване и вие във вашата приказка поставяте много отворени въпроси, които ни препращат към съвремието ни, например на какво се уповаваме днес, защо тези колекции се разпиляват, какво ни липсва?
Румен Манов: Липсва образованието. След Освобождението от Турско робство правим армия и образование. Човек е създаден така, все едно в съзнанието си има някаква везна – добро –лошо, минало –бъдеще, какво беше – сега какво е. Винаги прави тези сравнения. Като погледнем, какви училища, каква армия сме имали – тук има генерали, има битки , има пълководци. На последния Гергьовден – единственото неунищожено, несъкратено нещо от нашите мили съюзници, е Армейският духов оркестър. Приказката винаги започва с уютното имало едно време. Така започват всички приказки, слушани в колената на баба и дядо и винаги те свършват добре. Затова съм сложил оптимистичния коминочистач накрая и последната ми дума в книгата е да се празнува.
Фокус: Смятате ли, че тази колекция може да стане още по-достъпна за младите хора чрез Интернет?
Румен Манов: Следващата стъпка е тази книга да се публикува в интернет сайт. Работи се по въпроса. Интернетът е интернет, но книгата остава. Известният български художник Димитър Казаков казваше, че скромността краси глупака и колкото и нескромно да звучи, аз ще кажа, че който има тази книга, децата и внуците му, няма да са безродници.
Десислава АНТОВА
