„На 10-ти октомври около 23 часа в град Сунгурларе беше пребит в дома му съпругът на председателката на Младежко ДПС Сунгурларе Димитрина Събева. Три лица нахлуват в дома му с викове „Ние нали предупредихме съпругата ти да не се занимава с политика“ и „Каква работа имате вие българите в ДПС при тези турци?“.Следва тежък побой…“
Така звучи днешната декларация на ДПС по повод поредната проява на агресия у нас.
Друга партия пък се жали от агресия в Русе след ожесточен тв дебат.
С агресия бе набеден чиновник от МО в саботаж и държавен тероризъм.
С агресия бяха посочени лидерът на най-голямата опозиционна партия и държавният глава като проводници на чужда политика у нас. Агресията се стовари върху главите им, отключвайки с месеци злостни нападки и чудовищни обвинения.
Обикновено казваме, че по време на избори всичко може да се очаква: лъжи, измами, удари под кръста, бой, палежи.
Казваме го, за да оправдаем собствената си капитулация пред чудовищата, които ражда езикът на омразата.
Той е навсякъде. По улиците. В магазина. В квартала. В училището. В семейството. В парламента. За него няма почивен ден или вечерен час, той няма работно време.
Има го, защото ние му позволяваме да съществува.
Има го, защото ние сме съгласни да го слушаме, четем и виждаме.
Има го, защото не действаме срещу него!
Този език на омразата опустошава душите ни; взривява пътища, които можем да имаме един към друг; разпалва огнища и създава пепелища, в които изтлява единението на нацията.
30 години този език ни убива. Българското общество се примири с този начин на говорене, агресията стана норма на живот, превърна се в изява на надмощие там, където аргументите са мъртви.
Тази език на омразата е еманация на публична обърканост на едно общество, разделило се нормите на заедността.
През 1997 година Съветът на Европа дефинира езика на омразата като „всички изразни форми, разпространяващи, подбуждащи към, улесняващи или оправдаващи расовата ненавист, ксенофобията и антисемитизма или други форми на ненавист, основани на нетолерантност, афиширана като агресивен национализъм и етноцентризъм, дискриминация и враждебност срещу малцинства, преселници и хора с мигрантски произход“.
Припомням това, за да подчертая, че отдавна имаме норма, която трябва да спазваме, но колкото повече времето минава, толкова повече се отдалечаваме от нея.
Защо?
Защото езикът на омразата се превърна в основа на политическото говорене при отсъствието на истинската политика.
Езикът на омразата се плисва от всички партии в предизборната кампания. Самите политици вкараха в публична употреба репертоара на враждебната реч, разбрана като конструиране на враг, освен от етнически или религиозно различния, но и от политическия опонент.
И тук трябва да припомним, че съгласно Наказателния кодекс проповядването или подбуждането към дискриминация, насилие или омраза, основани на раса, народност или етническа принадлежност, е престъпление.
Но това не пречи очернянето, публичният донос, враждебната реч, манипулираният факт и дори откровената лъжа да са ежедневие. Видяхме го днес, вчера, онзи ден… Всеки ден! 30 години!
Езикът на омразата е не просто разпространен, той е разпространен в най-тежката си форма – тази, която пряко насърчава насилие и създава усещане за заплаха у малцинствата, у дригия, у различния, у политическия опонент. А основните му говортели са те – политиците! За които изкуството на толерантността като шит срещу агресията е нещо недостижимо.
Само преди няколко месеца Институтът за социална интеграция представи резултата от наблюденията си за използването на езика на омразата в рамките на кампанията за Европейски парламент. Мониторингът отчете, че езикът на омразата в кампанията е бил непечеливш, контрапродуктивен. Тогава за безспорен призьор в използването на езика на омразата бе посочен Веселин Марешки. Той беше един от най-активните кандидати, обикаляше всички телевизионни формати и беше без никаква „цедка“ в бруталното си политическо говорене, но това не му отвори вратите на ЕП. Не по-малко агресивен беше представителят на „Атака“Георги Димов.
През последните години сме свидетели на неспособност от страна на политическите елити да управляват общественото мнение чрез умелото боравене с политически послания, опирайки се на всекидневната злост в публичната среда. Националистическите формации по-скоро търсят политически дивиденти в езика на омразата, за да надделеят над политическия противник.
Българското общество по дефиниция е толерантно, а и драматичната ни история е показала това. Но днес все повече се разделяме с това положително качество, втъкано в народопсихологията ни.
Днешната агресия, която ни залива отвсякъде, има няколко причини.
Липсата на чувство за общност, атомизирането на обществото поражда омраза към другия и радикализация в говоренето
Липсата на закони, защитаващи принципите на демокрацията, липсата на санкции, отсъствието на Справедливост и Възмездие, засилват езика на омразата.
Като прибавим към това тоталната липса на ред и законност в страната и тоталното отсъствие на ценностна система, виждаме как самата държава ни води към обществен разпад.
Псохолозите казват, че голямата част от хората в това общество са склонни да приемат безкритично езика на омразата не защото са убедени в правотата му, а защото търсят чрез него изкупителни жертви за собствените си нещастия и неуспехи.
Но и за това има виновни. И те са пак онези, овластените, чиято негативна енергия и комплекси създават нетолерантно общество.
Една вечер, в късните часове след разтърсващо представление на „Ревизор“ разговярях с Мариус Куркински. Вглъбен в себе си, все още под въздействието на ролята, Мариус ми каза: „Непрекъснато убиваме всички около себе си с всички средства. Човекът е опрял до някаква ревизия и се нуждае от много голямо осмисляне, иначе ще се стигне до затриване. Страданието е много в нашия свят, омразата е много и нищо положително не виждам. Боя се да не сме мъртви души. Не случайно в кабинета на градоначалника е сложена картината на Страшния съд. Ние се нуждаем от това“.
Да, вървим към Страшния съд.
С омразата, която ни прави да изглеждаме като мъртви души.
Преди 100 години Вазов написа:
ЛЮБОВ ТРЯБВА
Почтено чувство е да негодуваш,
да бъдеш съдия над всички строг
и с реч от яд пламтяща да бичуваш
недъзи, слабости, разврат, порок.
Добро е нещо да жигосваш века,
греховний свят да теглиш ти на съд,
да фърляш злъчни клетви въз човека,
повтаряни, откакто е светът.
Но има нещо по – добро, о, брате,
от твоя гняв и благороден бес,
а то е: да обичаш – и туй подвиг свят е,
и много труден, много славен днес.
Да любиш – то е да знайш да прощаваш,
да имаш в себе си велика мощ;
да любиш – то е храбро да съзнаваш,
че си кат всички, можеби по -лош;
то значи ти да вярваш в тържеството
на божий луч у бедний человек,
не с дума – с дело да ратуваш с злото,
за язви вместо бич да имаш лек.
Да съди всякой знай – злият тоже…
Омразата – тя пълни днес света!
Тук требува любов! – тя само може
светия кръст да вземе на Христа!
Способни ли сме на осмисляне, преди да сме стигнали до затриване?
