„По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко.“
Така проф. д-р Любомир Милетич описва една от най-големите трагедии в българската история в своята книга „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ Отдавна тракийският геноцид е признат за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в следващите десетилетия ще се превърне в най-големия световен проблем, причините за които и до днес са неясни.
През 1913 година в селото Булгаркьой (населено с българи) няма нито една турска къща. Населяват го около 2000 души, българи, чието единствено желание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и реквизирания дребен и едър рогат добитък, приблизително около 25 000-30 000 глави, и задължават селяните да изхранват войниците в продължение на пет дни.
На 7 юли турският началник заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, за да им държи реч. Явяват се около 350 мъже. Но вместо реч е дадена заповед да се съберат накуп. Със залп от заградилите ги турски войници хората са покосени. Само 8 души успяват да се спасят, а жените и децата с писъци напускат от селото. Всички застигнати са обезчестявани и убивани. В следващите два дни цялото село е унищожено. Останали са живи около 900 души, от които само 60 мъже. Младите жени и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така „българското село” (Булгаркьой) е обезбългарено и заличено.
Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската войска в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предупреждава българското население да напусне града и да се отправи към България. Четири дни по-късно той започва да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов казва за събитието следното:
КОГАТО НА 23 СЕПТЕМВРИ ТУРЦИТЕ ПОДБРАХА НАРОДА С БОЙ СЕ ВДИГНА ТАКЪВ СЪРЦЕРАЗДИРАТЕЛЕН ВИК НА МНОГОХИЛЯДНИЯ НАРОД, ЧЕ ЦЯЛ ДЕДЕАГАЧ ПОТРЕПЕРИ. ЦЕЛИЯТ ГРАД СТАНА НА КРАК! КАМЪК ДА БЕШЕ ЧОВЕК, НЕ МОЖЕШЕ ДА НЕ ПРОПЛАЧЕ…
Мълвата за това кръвопролитие достига бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са готови да се бият с многобройната турска армия. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден близо до гр. Фере. На един километър преди селището те нападат башибозука.
Докато трае боят, местното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението загиват много мъже и от двете страни. Но тъй като българските четници предварително избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е убит и командирът им, след което те се разбягват панически. Истинска трагедия обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават указание той да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в голямата паника се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените, заедно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в алено червен цвят .
От битката при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се отправя към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, отчаяните българи спират за почивка в Армаганската долина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 войници, които са на път да подпалят неунищожените все още български села в околността. Започва истинска сеч. Насядалото население се разбягва, но стотици старци, жени и деца попадат под кървавия ятаган. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич пише:
ТОВА, КОЕТО СЛЕД 9 МЕСЕЦА ЗАВАРИХМЕ В АРМАГАН БЕШЕ ДОСТАТЪЧНО, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ БЕЗ ВСЯКАКВО СЪМНЕНИЕ, ЧЕ ТУК НАИСТИНА Е ИМАЛО ЧОВЕШКА КАСАПНИЦА!
В народната памет мястото остава с названието „долината на смъртта”. Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската долина се разделя на три основни групи. Първата, съставена от 42 жени и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Видимо те са пленени от фанатици турци и помаци. Държани са скрити по околните села повече от три месеца. И до днес не е известно какво е правено с тези беззащитни същества толкова дълго време. Намерени са едва в средата на февруари избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва близо до Крумовград. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари.
Втората група е заловена от турските войници и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, след като е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ.
Третата основна група от бежанската колона преминава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни между Крумовград и Ивайловград стига до Илиева нива. Там жестоко са избити над 200 пеленачета и техните майки. Спасилите се по чудо продължават пътя в мъки и стигат до брега на река Арда, където днес е град Маджарово, а тогава се е намирала границата между България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и отзад от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрекъснато са преследвани от животински озверилите турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непосилен особено за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят много деца – плачещи и беззащитни.
Кървавият път на тракийските мъченици приключва на 4 октомври с преминаването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злощастният план на Турция не спира до разоряване и унижение на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и ненадейно връхлитат върху народа с мечове и куршуми. Започва кървава битка между многобройния освирепял враг и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват много жени и деца. Бреговете са покрити с трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в ален цвят. Тръгналите от бреговете на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят спасение се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на смъртта. Загиват повече от 2000 души.
Маджарово завинаги остава в паметта на тракийци като един болезнен спомен, символ на жертвата в името на желанието за завръщане в пределите на Родината. Днес за този ужасяващ епизод от родното минало ни напомня мемориалът „Илиева нива”, издигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-вече на невинните деца, които не са получили шанса да се завърнат в пределите на България.
Материалът е написан по изследванията, поместени в „Погромът на тракийските българи през 1913 година – разорение и изтребление“ на проф. д-р Делчо Порязов и „Разорението на тракийските българи през 1913 г.“ на проф. д-р Любомир Милетич.
https://bulgarianhistory.org/trakiiskite-bulgari-genocid/
Храм „Свети Пророк Илия“ е българска възрожденска православна църква в село Крушево (преименувано от гърците на Ахладохори), Егейска Македония, Република Гърция. Църквата е енорийски храм на селото и датира от 1870 година. Храмът е един от най-впечатляващите примери за църковна архитектура от 19-ти век в Серско и е най-големите храмове в местността. ПОСТРОЕН Е ОТ БЪЛГАРСКАТА ОБЩИНА в селото.
В края на 19-ти век Крушево е голямо и чисто българско село. В него има три църкви, най-забележителна от която е „Свети Илия“. За нея през 1916 г. Антон Попстоилов пише:
„Българската църква „Св. пророк Илия”, строена в 1870 г., е монументално здание с мраморни стълбове и изцяло с дялани камъни. В Източна Македония тя е първата църква и никоя гръцка църква, градска или селска, не може да ѝ съперничи“.
Историята на един български храм построен от българи в българско село с български средства, който днес се намира в гръцката държава и принадлежи на гърци!
