Кимирите – „северняци“ (ГИМИР-РА) от лулубу-кутийска МАННА
Проф. Борис Атанасов
(Институт по органична химия с Център по фитохимия при БАН, София 1113)
ВСИЧКО НАКРАТКО – вместо предговор
Защо кимири, а не „киммерийци“, както са записани „плахо“ в българската история? [1] Защото ‚kimmerioi’ е древно-гръцка ‚измишльотина‘, а в оргинален асирийски запис те са наречени GIMIR-RA, като ‚G‘ следва да заменим на ‚K‘. Явно коренът е двусричков от две шумерски думи ki-mir. В превод това е „северна земя“. Всички други фонетични трансформации водят до загубване на преводимостта. А ползването на това понятие за хора в днешен език бихме употребили „северняци“. Верятно, елините-аргонавти на Язон са отишли до Кулху – земята на древние колхи (Колхида) на Източното Черноморие. През една от зимите на IX в. пр.н.е. те са чули самоназванието ‚кимири‘ и са го „погърчили‘ като понятие за ‚север, студ и мрак‘ (като „Поземната страна на Хадес – на мъртвите и на вечния мрак“). Така то е било пренесено в ‚културна Елада‘… След 2-3 века такива митични „киммери“ Омир записва в „Одисеята“ си и така влизат в световната културология.
Естествено историята не знае за тези конници (‚номади‘) преминавали Западен Кавказ и заселвали долината на р.Кубан; почти нищо не се знае, че са бродили по надчерноморската степ до Волга на Изток, и до Балканите на Запад; че са контактували и са се сродявали с траки, с келти и с кои ли не. От изток навлезли средноазиатски саки, които елините нарекли скити. Едва тогава кимири и половин век след тях скитите навлезли в „писменния свят“ на Анатолия и „станали всеизвестни“.
През VIII-VII в. пр.н.е. асирийците записали, че GAMIR-RA са им страшни врагове и недвусмислено са указали, че кимирите са „бегълци“ от държавата Манна (южно от езерото Урмия). Тази Манна е лулубу-ути-кутийска Мазамуа с участието на хурити, касити, туруки и много други Загроски племена, обеденили се срещу жестоката завоевателна Асирия. Всред тях водещи са били лулубите = булуите (които са и булугир и ние считаме, че те са древни българи). От XII в. пр.н.е. Асирия превръща грабежа и лов на роби от загроските племена в национална доктрина. Спасилите се мъже-конници бродят из горите на север (‚ки-мир‘); стават нещо като „хайдути“ – отмъстители за асирийските жестокости. Конните отряди на кимирите правят свои „държави“ на юго-западния бряг на ез. Урмия, после – в гънките на „Малък Кавказ“ (северно от ез. Севан); после на източния бряг на Черно море, в „долината на преселението“ Кул/Кол (северо-източно от Урарту на непоявила се още Армения и югозападно от земите на лазите, на непоявилата се Грузия); преминават Кавказ и заселват поречието на р.Кубан. Връщат се в М.Азия и построяват гр. Син-аб – „морският /бог/ Син“ (мълком присвоен от гърците като Синоп); сдружават се с траките битини и тини (по южното Черноморие); през Витиня, Мизия и Лидия достигат крайбрежието на Западна Анатолия и се сдружават с траките-трери и едони; на два пъти завоюват Лидия и „се записват“ в Библията като Гомер; почти столетие обитават гр. Антандр (Кимирида) на Егейско море; преминават в Балканския полуостров, контктуват с източни келти и по северното Причерноморие отново достигат и заселват Крим||мирК (анаграма на ‚мир-ки‘ – ‚земя на севера‘) от двете страни на Керченския (Кимерийски) проток; участват в унищожението на Фригия; отсядат в Кападокия, която урартците-армани наричатли Гамир-к; съдействат в разгрома на Асирия, но са почти унищожени от лидийците, след което … „изчезват“. И започват легендите, в които дори келтите-кимбри/цимбри решили, че тяхният митичен Конан е кимериец!
Защо е нашият интерес към древните кимири? Защото още през 1865 г. по данни от древен ръкопис Г.С.Раковски е категорично заявил, че българите произхождат от кимерийците [2]. Но бил осмян и забравен. Макар, че неговата интуиция e успяла да свърже Дунавските българи със Загроските кимири. Сега редица наши „непрофесионални историци“ искат да реабилитират Г.С.Раковски, но никой досега не е доказал произхода на кимирите и защо „от тях ще да са българите“. Това искаме тук да систематизираме и да покажем.
Обстановката в Анатолия и Предна Азия от XIII до VIII в.пр.н.е. водеща до поява на кимирите
(Следва кратко изложение по 1-ва част от книгата на И.М. Дьяконов [3])
От средата на XIII в. пр.н.е. в Земите на Стария Свят започнало силно раздвижване на племена и народи. Анатолия следва да разделим на Западна и Източна. Западната изпитала нахлуването на т.н. „Народи на морето“ (да не помислите, че е „Елинска агресия“!☹!). Ярък пример е 10-годишната война за тракийска Троя, за Дарданелския проток, позволяващ гръцко нахлуване в Черно море и пиратският поход на Аргонавтите водени от Язон до източното Черноморие, до земята КулХу (‚могъщото преселване‘, по гръцки – Колхида). Тук те срещнали (или само са чували) за хора от ‚севернaтa земя‘ (на нео-шумерски ‚ki-mir‘) на Черноморието. Не знаем дали са се разбрали езиково, но с малка промяна на гръцки са ги нарекли ‚kimmerioi’ – нещо свързано със студ, мрак и крайна земя. Кои са тези хора, как са дошли тук и от къде са – язонци не се интересували или не разбрали. Всичко било обвито в студ и мъгла. И така две столетия, докато вече като „киммерийци“ влизат в Омировата „Одисея“ в VІІІ в. пр.н.е.. В нея Омир (за зла шега, ако е “У-мир“, следва да е ‚северното Слънце‘!) е написал (ХІ, 14) следното:
„Слънцето скоро се скри, над стъгдите припаднаха сенки.
Корабът най-после стигна отвъд океанското дъно.
Там кимерийски мъже населяват града и земята.
Те са обвити от вечна тъма и мъгла.
Не излъчва никога блясък към тях с лъчите си яркото слънце…”
Повече от 2.5 хилядолетия омироведи твърдят, че тези Омирови киммерийци са плод на авторови фантазии. Но ние предлагаме частично да му повярваме – следва да ги е имало. Затова не се очудваме като намираме на картата на Омиривия свят (Фиг.1, Part 1) на тракийския бряг срещу о. Тасос град Абдера (на шумерски „морски Дер“ (!), за разлика от месопотамския Дер на лявата страна на р.Тигър). А на Part 2 – направо намираме град Camirus на о. Родос, т.е. град на камирите = кимири.
====== „срязана“ на 2 части ==== Омирова Гърция – с герои от „Илиадата“ ========
Години наред Европа знае за този свят единствено от „бащата на Историята“ Херодот (родом от Халикарнас, столица на Кария в Югозапада на Анатолия /виж Part 2/).
Но в началото на 19-ти век немският филолог Георг Гротефенд [4] първи успял да разчете древно-персийски клинописи. Скоро след това станали известни клинописни текстове писани от асирийски царе. От тях се разбрало, че за асирийците GAMIR-RA са кимирите (ki-mir)), които са им били страшни врагове – „бегълци“ от южна Манна [5]; нещо като „хайдути“ – отмъстители за асирийските жестокости. Това е нов поглед за политическата роля на кимирите в началото на огромната им активност в Мала Азия.
Преди повече от хилядолетие за асирийците, малко по-на юг, където двете големи реки Тигър и Евфрат се сближават, е имало семитска държава Акад. От нея много по-късно се е появила и смата Асирия. В XXIII в.пр.н.е. Акад първа е въвела грабежа и робството като начин на процъвтяване. Основно грабени и заробвани са били племената от Загроските планини (днес Западен Иран). А успелите да се скрият и избягат са били наричани хабиру. Единствената земя, до която тогава са могли хабиру да бягат е била на северозапад – Ана-ду-лу („човек от ‚небесна‘ древност“, Анатолия). И там те създавали множество свои държавици. Накрая Загросци въстанали и унищожили Акад [6].
Хилядолетие по-късно Асирия не си взела никаква поука от съдбата на Акад, а по жестокост дори я надминала. И естествено се появили нови ‚хабиру‘, но ползващи коне и преселващи се на север – Анадолия е била вече пренаселена! На коне те лесно достигнали Закавказието, заобикаляли или преминавали „Голямата планина“ (Кавказ) и стнали господари на Надчерноморската степ от Карпатите до Идел/Волга. От тях се „появило“ племето „таври“ (‚биковете‘). Сега тези бегълци били наречени ‚северняци‘ или кимири. И това е първият етап от историята им, която не знаем. Затова пък нека кратко опишем каква е била обставновката в родината им тогава.
Аналите (годишните клинописни записи) на асирийския владетел Адад-Нирари II (1295–1263 г.пр.н.е.) се оказали запазени и разчетени. В тях той се хвалил, че бил „унищожител“ на Загроските племена: на могъщите касити (създали династия-владетели на Вавилон), на кутии, лулуби и субареи; унищожил е хуритската държава Митани и започнал системни грабителски походи към планините. След него синът му Салманасар I (1263–1234 г.пр.н.е.) (самонарекъл се „цар на всички хора“) доразграбил Митани, ослепил 14400 пленници и пръв приложил разместване и депортация на племена и народи, за да не могат да се бунтуват. Той започнал строеж на нова столица Калах и му са били нужни роби, много роби. Тях доставял от Загрос. След него синът му Тукулти-Нинурта I (1233–1197 г.пр.н.е.) верен на името си (Нинурта – бог на войната) започнал да се нарича „цар на всички царе“. Победил империята на хетите, а от поробените народи изсмуквал всички жизнени сокове. Той успял да подчини Урарту и Вавилон, дори завоювал арабския Дилмун. И той почнал да строи нова столица, но бил убит от собствените си синове. След него Империята изпада в стегнация, която ляга на гърба на поробените. И после следвали цар-след-цар, но дори успешният Тиглат-Пилесар I (1114–1076 г. пр.н.е.) не подобрил тежката участ на поробените от Асирия народи.
Сега бегълците отивали на север, в земята КОЛ/КулХу (‚могъщо преселване‘) и
създавали много селища (като Колбу – виж Фиг.2). В края на II-то и начло на I-то хил.пр.н.е. (както писахме) цяла Анатолия се раздвижила на изток и бегълците кимири е трябвало да се преселват или на север през Кавказ, или на северозапад по крайбрежието до п-ов Крим (в анаграма /четено обратно/ е мир-к/и/ и след размяна на сричките – ‚ки-мир‘). Явно гърци нарекли пролива Киммерийски, но източната земя кимирите си самонарекли mann-tu = tu-mann (‚Маннийска страна‘) и оттогава останала Таман-ски п-ов. Източната половина на Черно море, което на средновековната карта (Фиг.2) е записано ‚Кавказко море‘, в древността е било ‚Киммерийско море“. В Крим кимирите се срещнали с местните таври (стари роднини) и заено са ползвали Надпонтийската степ. Наверно тогава кимири са бродили от Балкана-Карпати до р. Ра/Идил/Волга. Археологията на един ‚бродещ‘ конен народ (невярно определени номади!) е крайно бедна на артефакти, а за историята на тези хора никой не е писал и затова ни е неисвестна.
Втора „кимирска вълна“ започнала 2-3 века по-късно. Защото в IX в.пр.н.е. Асирия е станала особено ненаситно-грабителска. Първи обект на асирийско нашествие е станала лулубийска Замуа (при ‚м‘↔‘б‘ следва да се чете ‚за-бу-а‘, ‚водата/ реката, за/д/ която е племето бу/луи/‘). Асириецът Ададнерари II (911-890г.пр.н.е) завоювал района от Хабхи до Намар и заграбил храни и имущество колкото е могъл да задигне. Наследникът му Тукулти-Нинурта II (890-884г. пр.н.е.), а след него Ашурнасирпал II (883 г. пр.н.е.) преминавали през проходите Хабури и Киррури на планината Насир (по лулубейски Кин Яна), разделящи равнината в началото на р. Долен Заб и грабили ‚до насита‘ в Замуа. Тогава там е имало селище наричано Узе (у нас на билото на Стара планина и сега има местност Узана!). На местните лулуби или булуи са одирали кожата, обезглавявали са ги или отвеждали в робство (Фиг.3). Деца хвърляли в горящи клади. Затова след три години (880 г. пр.н.е.) лулубът Забини, цар на метния град КиширТу и арамеецът Нур-Аддад от град Дагара въстанали, а след тях се вдигнала на всеобщо въстание цяла Замуа, дори територията до ез.Урмия наричана Мазамуа. Но асирийците жестоко потушили въстанието. След това лулубите започнали да изградждат крепостни стени в 19града и в коалиция (за пръв път всички заедно!) са започнали да строят защитна стена в клисурата Бабити (‚баб-и-ти‘ – „врата на живота”) в долното течение на река Долен Заб, за да спрат нахлуването на асирийците. Предател съобщил в Ащур и дошла голяма наказателна войска – разрушила недовършената стена, избила всички хванати мъже, изгорила децата, а жените отвели в робство. След време тази местност е била наречена Базеан (на Долен Заб и следва да се нарича ,Долен Базеан‘).
Спасилите се с бягство на север в началото се събрали на югозападния бряг на ез. Урмия на „независима територия“. Тя се наричала Уишдиш, а възникналото селище (на мястото на по-късното Тепе) нарекли ГАМИР (виж копието от карта на Фиг. 4). Това е т.н. „буферна зона“ на държавата Манна за посрещане на нападения от Севера (Урарту) и Запада (Асирия). Районът е бил много борчески, с много крепости (като Хизелбунд) и планини с „държавици“ (всред тях планина и селище-държава Ида). Този топоним не подсказва ли наличие на траки/фриги в района? Връх със същото име дадено от лулубите имало и в средното течение на р.Долен Заб и за тях той е имал сакрално значение. Дали това не е атависичен сигнал от прастари балкански времена или от по-късни контакти с Вилуса/Турша/Троада? Както и да е – ИДА на шумерски звучи като билингва, съставена от чуждицата „ИД” /”вода” на дравидо-тракийски/ и „А-А” /”вода” на шумерски/. Хипотетични контакти между прото-пелазги и прото-шумери или древни лулубу биха били възможни само в предпотопно време в района на Понтийското езеро („Лал-хар“).
Професор Борис Атанасов
